Анализ на причините за обществената апатия в България (последните 10 години)
Въведение: Симптоми на нарастваща апатия
През последното десетилетие в българското общество се наблюдава тревожна тенденция на гражданска апатия. Това личи както от спадащата избирателна активност, така и от рядкостта и слабата масовост на протестните движения. Например през 2021 г. избирателната активност е била над 50%, докато през 2023 г. спада до около 34% – рекордно ниско ниво. На изборите през 2024 г. тази тенденция продължава, като вотът е съпътстван от най-ниската активност досега и от съмнения за масово купуване на гласове. Едновременно с това, дори при дълбоки политически кризи и скандали, площадите остават сравнително празни. Както описва наблюдател, „заведенията – пълни, площадите – празни…“ – въпреки че има всички основания за протести (институционален разпад, продължаваща корупция, външно влияние), българите като че ли не реагират. Тази пасивност се проявява и в общото обществено настроение: около 70% от гражданите са песимистично настроени за посоката, в която върви страната, но въпреки това липсва активна колективна реакция.
Настоящият доклад изследва основните причини за тази апатия. Чрез логически анализ и данни от социологически проучвания, медийни публикации и експертни оценки ще разгледаме фактори като ниво на доверие в институциите, разпространена корупция, образователни и културни особености, интелектуално обезкуражаване, бедност, медийна среда и историческо наследство. Ще сравним ситуацията в България с тази в някои други държави от региона и ще представим препоръки за преодоляване на общественото безразличие.
Недоверие в институциите, корупция и липса на резултати
Един от водещите фактори за обществената апатия е дълбокото недоверие към държавните институции, породено от усещането за повсеместна корупция и отсъствие на реални реформи. България от години се намира в порочен кръг на обещания за промени без реални резултати, „което доведе до гражданска апатия и продължителна липса на доверие в държавните институции“. Центърът за изследване на демокрацията констатира още през 2017 г., че системната корупция и неефективното управление подкопават вярата на хората в демократичния процес.
Неудивително, доверие почти няма – социологическите данни регулярно показват едва около 20-30% доверие към ключови институции. Например парламентът традиционно се ползва с под 20% доверие, а в съдебната система вярват под 30% от българите. (За сравнение, в Норвегия над 80% от гражданите вярват на правосъдието.) Доверието в неправителствените организации също е ниско – ~40% при ~90% в скандинавските страни – знак за цялостна криза на институционалната легитимност. Този вакуум поражда чувство у мнозина, че „демокрацията у нас е фасадна“, зад която се крие олигархично управление – теза, изказана от анализатори още през 2015 г. във връзка с явления като политическа непредставителност, „кухи“ партии, корупция и пълзящ авторитаризъм, резултиращи в „тотална гражданска апатия“. С други думи, когато хората възприемат властта като неподотчетна и захваната от сенчести интереси, те губят мотивация да участват – нито чрез гласуване, нито чрез протести, вярвайки, че „няма смисъл, нищо няма да се промени“.
Пресен пример за това настроение е политическата криза 2021–2023 г., когато поредица от избори не успя да излъчи стабилно управление. Многократното ходене до урните за кратко време измори избирателите: експертите посочват, че серията от избори и неуспехът да се състави кабинет са основна причина за рекордно ниската активност и умората на обществото. PR наблюдатели описаха ситуацията така: “Хората изпитват абсолютна умора и усещане, че тези избори няма да донесат никаква съществена промяна. Когато човек знае, че от неговия избор няма да произлезе почти нищо ново, той няма желание да гласува”. Така политическото статукво на застой и циклични кризи създава порочен кръг: гражданите се отдръпват, което пък намалява обществения натиск за промяна и позволява на статуквото да се възпроизвежда.
Социално-икономически фактори: бедност, неравенство и интелектуално обезверяване
Социално-икономическите условия също играят съществена роля за апатията. България е сред най-бедните държави в ЕС и въпреки известен икономически напредък, много хора продължават да живеят в несигурност. Бедността и ежедневната борба за оцеляване могат да потискат гражданската активност – хората, затруднени да посрещнат базовите си нужди, по-трудно намират време и енергия за обществени каузи или протести. В последните години се наблюдава и ръст на работещите бедни и на неравенствата, което допълнително обезсърчава мнозина. Когато икономическата система се възприема като несправедлива и “нагласена” в полза на малцина, обикновеният гражданин често изпитва чувството, че нищо не зависи от него – и се оттегля в частния си свят.
Тясно свързан с това е и феноменът на емиграцията. Масовото изтичане на млади и образовани хора (brain drain) от страната значително отслабва гражданското общество. Проучване на фондация „Фридрих Еберт“ от 2025 г. показа, че 74% от младите българи (14–29 г.) сериозно обмислят емиграция в чужбина. Само 26% от младежите заявяват, че не възнамеряват да емигрират. Този висок дял е тревожен – именно младите хора са потенциалният двигател на гражданска енергия, а голяма част от тях виждат бъдещето си извън България. Нещо повече, най-склонни да напуснат са висококвалифицираните млади кадри, което означава, че обществото губи критичния слой активни и образовани граждани, които биха могли да поведат колективни действия или да настояват за реформи. Емиграцията се превърна в „предпазен клапан“ – вместо да се борят за промяна у дома, много хора (особено по-предприемчивите) просто избират да напуснат, оставяйки след себе си един по-възрастен и примирен електорат.
Вътре в страната пък се наблюдава интелектуално обезкуражаване у оставащите образовани слоеве. Общото чувство е, че знанието и експертизата не се ценят достатъчно – например качеството на висшето образование не удовлетворява младежите (едва 21% са доволни от него), а мнозинството вижда корупция дори в образователната система. Интелектуалците – университетски преподаватели, учени, творци – често са маргинализирани в обществения дебат или финансово недооценени, което води до тяхното отдръпване от обществената арена. Липсата на авторитетни морални и интелектуални лидери, които да вдъхновяват доверие, оставя населението без ориентир и допринася за усещането за умора на духа. Вместо критична мисъл и визия за колективно бъдеще, ширят се цинизъм и отказ от ангажираност. Този климат на обезвереност е добре обобщен от думите на един психолог: „Хората предпочитат да правят по-интересни за тях неща [вместо да гласуват]. Негласуването също се възприема като политическо поведение“, т.е. своеобразен протест на отчаянието. За съжаление обаче, този тих „протест“ само възпроизвежда статуквото.
Образование, култура и историческо наследство
Културните модели и историческите уроци значително влияят върху склонността на гражданите да бъдат активни или пасивни. В случая на България няколко специфични аспекта си дават пресечна точка:
Недостатъчното гражданско образование: В продължение на години липсваше целенасочено обучение по граждански умения и демократични ценности в училище. Едва наскоро бе въведен предметът „Гражданско образование“ в горните класове, но тепърва ще проличи ефектът му. Поколения българи израснаха без ясна представа за правата и отговорностите си като граждани или за механизмите, чрез които могат да влияят на управлението. Това невежество се отразява пряко – много млади хора отказват да гласуват, което води до порочен кръг на ниско представителство и засилване на негативи като купен вот, дезинформация и пр. . Липсата на знания как да се участва конструктивно в обществения живот прави гражданското участие абстрактно и обезсмислено за мнозина.
Наследството на тоталитаризма: 45-те години комунистически режим (1944–1989) оставиха траен отпечатък в обществената психика. През тези десетилетия всяка независима гражданска инициатива е била потискана; хората са научени “да не се показват”, да не се доверяват на никого извън тесния си кръг и да не изразяват открито недоволство, за да не пострадат. Девизът „Преклонена главица, сабя не я сече“ – т.е. смирението пред властта като стратегия за оцеляване – е дълбоко вкоренен. Този исторически опит е създал навици на покорство и политическа пасивност, които отнемат време да се преодолеят. Дори след настъпването of демокрацията през 90-те, много граждани продължават да възприемат държавата като нещо отделно и подозрително, спрямо което е по-безопасно да стоиш настрана.
Колективистична култура и ниско ниво на обшествено доверие: Българската култура традиционно се определя като колективистична, поставяща ударение върху семейството и близкия кръг, но не и върху широкото обществено доверие. Проучвания сочат, че българите имат високо доверие към семейството си, но силно се подозрителни към „чуждите“ хора и към непознати групи. Това води до слаба способност за самоорганизация извън роднинско-приятелските кръгове. Граждански инициативи често биват гледани с недоверие – „кой стои зад това?“, „каква изгода има?“. В резултат, масова солидарност се постига трудно. Ниското обобщено доверие е белег и на посттоталитарния синдром, и на липсата на утвърдени демократични традиции. Гражданското общество в България продължава да е крехко и с тесен обхват: по данни на изследване, само около 20% от българите членуват в някаква неправителствена организация, докато например в Норвегия това правят цели 78% от гражданите. Тоест у нас 4 от 5 души не участват в никаква колективна доброволческа или гражданска инициатива – индикация за слаба навика за сдружаване.
Авторитарни нагласи: Като следствие от горното, немалка част от населението предпочита „силна ръка“ пред гражданска партиципация. Международни сравнения разкриват контраст: 52% от българите смятат, че да имаш начело на страната си силен недемократичен лидер е нещо добро, докато едва ~30% го определят като нещо лошо. В зрели демокрации обратното – над 80% от хората отхвърлят идеята за еднолична власт. Този носталгичен авторитаризъм у нас се проявява в търпимост към популистки лидери и в склонност проблемите да се проектират върху „някой да дойде да ни оправи“, вместо гражданите сами да ги адресират чрез натиск и участие. Културни поговорки като „Царят дава, пъдарят не дава“ иронично илюстрират вярата, че благополучието зависи от благоволението на началството, а не от личната или колективна инициатива. Този мироглед разяжда гражданската активност – ако чакаш спасител отгоре, няма да тръгнеш сам на площада.
В обобщение, историческата памет и културните нагласи в България невинаги благоприятстват активното гражданство – напротив, често го възпират. Корупцията и непотизмът пък са се превърнали в част от „нормалността“, което притъпява обществената чувствителност. Изследователи отбелязват, че корупция, шуробаджанащина и гражданска апатия са характерни за култури от колективистичен тип, към които спада и българската. Разбира се, културата не е статична присъда – тя се променя, макар и бавно. Но за последните 10 години промените в ценностите на младото поколение например са двойнствени: увеличава се значението едновременно на индивидуалните свободи, но и на конформизма и сигурността. Тази амбивалентност се отразява в това, че младите ценят личния си успех, но не са склонни масово да поставят колективни цели над него. Индивидуализацията на ценностите – стремежът към лично спасение вместо колективна солидарност – допълнително обяснява защо големи протести и движения за общо благо се случват рядко.
Медийна среда, информационно затъмнение и дезинформация
Медийната среда в България е друг ключов фактор, който формира (или по-скоро потиска) гражданската активност. Свободата и плурализмът на медиите у нас срещат системни проблеми – политически и корпоративен натиск, концентрирана собственост и ниско обществено доверие в медиите. В последното десетилетие много традиционни медии попаднаха под контрола на олигархични кръгове, близки до властта, което доведе до автоцензура и замъглена картина за обществото. В резултат, гражданите трудно получават обективна информация за случващото се или обратното – биват заливани с негативни новини, скандали и пропаганда, които създават чувство за безнадеждност.
Именно информационната претовареност и манипулация карат мнозина просто да изключат. Според Доклада за дигиталните новини на института „Ройтерс“ (2025), България е страната с най-висок дял на хора, избягващи новините – 63% от българите активно отбягват да следят новинарския поток. Това е показателно – две трети от населението предпочита да си „затвори очите и ушите“ за обществения живот, вероятно защото го намира за източник на стрес, тревожност или усещане за безсилие. На фона на „дълбоката политическа несигурност“ в страната, традиционните медии не успяват да ангажират голяма част от публиката – регистрира се намаляваща ангажираност и ниско доверие.
Причините са комплексни. Българските медии често не отразяват обективно проблемите, а ги замитат или преиначават по линия на партийни интереси. Журналисти работят под нарастващ стрес и политически натиск, като срещу някои критични гласове се завеждат т.нар. дела-шамари (SLAPP), което води до самоцензура. Така общественозначими разследвания понякога остават без продължение или се дискредитират. Хибридните влияния допълнително усложняват пейзажа – проруската пропаганда, например, намери широк отзвук в определени медии и социални мрежи, насаждайки недоверие към западните партньори, конспиративни теории и разделение в обществото. Това разколебава гражданите коя кауза е справедлива и коя – не, и демобилизира потенциални протестни настроения.
Показателен е примeрът с неотдавнашните скандални разкрития за руско влияние и шпионаж, които в други държави биха предизвикали вълна от обществено възмущение. В България реакцията беше слаба. Разследване на „Свободна Европа“ разкри, че Русия тайно е отворила нелегално консулство във Варна, приютено в офис на опозиционна партия. Също така британските служби заловиха българска шпионска мрежа, работила за Москва и дори планирала убийството на разследващ журналист. Тези тревожни новини обаче не предизвикаха масов обществен отклик или протести. Държавата остана глуха, а и обществото не изглежда да се впечатли. Подобна апатична реакция се дължи отчасти на това, че значима част от хората са под въздействието на проруски наративи и не възприемат случилото се като заплаха – информационната среда е разделена на лагери и липсва обща реалност, около която обществото да се обедини.
Освен това, скандалната информация е толкова много и постоянна, че настъпва своеобразно претръпване. Един корупционен случай измества друг; един протест бързо бива забравен при следващия новинарски циклън. Това откъслечно внимание не позволява натрупване на критична маса за продължителен натиск. Вместо това обществото циклира от възмущение към възмущение, без да стигне до организирани действия. Медиите носят вина и с често повърхностното си отразяване на граждански инициативи – протестите биват сведени до брой на хора и трафик затруднения, вместо да се анализират исканията и каузите. Така публиката остава с впечатление, че „нищо не се постига“ и че протестиращите са или екстремисти, или платени от нечии интереси – внушение, което откровено се използва в проправителствени коментари, с цел да отблъсне широката общественост от солидарност.
В обобщение, медийната среда в България вместо да бъде коректив и двигател на гражданска енергия, често действа приспивно. Ограниченият плурализъм и политическата намеса в медиите, съчетани с лавината от негативни новини, са формирали цинично медиапотребление: или хората изобщо спират да се информират, или следят едностранчиво и недоверчиво. И в двата случая резултатът е по-малко обществена ангажираност и мобилизация. За разлика от това, в страни с по-здрава медийна среда журналистиката спомага за търсенето на отговорност и за организирането на обществото, докато у нас тя все още “се бори да се свърже с голяма част от публиката”. Не случайно важни реформи – като Европейския закон за свободата на медиите – се бавят в прилагането си тук, а това оставя нерешени трайни проблеми: неясна собственост на медиите, партийна намеса в обществените медии, пасивни регулатори.
Съпоставка с други държави от региона
Масов протест в Букурещ, Румъния (февруари 2017 г.) срещу опита на правителството да декриминализира корупционни престъпления. Стотици хиляди румънци изпълниха улиците – най-големите демонстрации от падането на комунизма насам, които принудиха властите за седмица да оттеглят спорния указ.
Контрастът между България и някои съседни страни по отношение на гражданската активност е поразителен. В Румъния през последното десетилетие обществото демонстрира значително по-малка търпимост към корупцията и неефективното управление. Още през 2013 г. румънци излязоха на масови протести срещу корупционни проекти (като този за златодобив в Рошиа Монтанă), а кулминацията дойде в началото на 2017 г., когато правителството опита тихомълком да прокара амнистия за определени корупционни деяния. Тогава стотици хиляди граждани в Букурещ и всички големи градове на страната се мобилизираха – с творчество, солидарност и постоянство на площадите. Тези протести, най-масовите от 1989 г., постигнаха успех: управляващите оттеглиха закона след седмица публичен натиск. Румънското гражданско общество продължи да бъде активно и в следващите години – през 2018–2019 г. отново имаше вълна от демонстрации срещу опити за отслабване на антикорупционното законодателство. В резултат Румъния успя да запази сравнително независима съдебна система и да приключи през 2023 г. механизма за наблюдение от ЕС (МСП) в областта на правосъдието, докато България още е под наблюдение.
В Сърбия също видяхме значителни обществени мобилизации. През 2023 г. след две поредни масови стрелби в училище и друго обществено място, десетки хиляди сърби излязоха по улиците под мотото „Сърбия срещу насилието“ с искания за политическа отговорност и мерки срещу проправителствената пропаганда на омраза. Това бяха най-големите протести в Белград от години – хора блокираха булеварди и магистрали, скандирайки срещу президента Александър Вучич и контролирания от него медиен апарат. Макар режимът в Сърбия да не се огъна лесно, продължаващите демонстрации показаха, че гражданското недоволство може да набере сериозна маса дори при по-авторитарно управление, стига търпението на хората да се изчерпа.
Други балкански общества имат свои традиции на уличен натиск: в Гърция протестите срещу икономическите рестрикции и социалните реформи бяха почти ежедневие в пика на дълговата криза 2010–2015 г. (със стълкновения, стачки и окупации на площади). В Северна Македония през 2016 г. т.нар. „Шарена революция“ мобилизира гражданите срещу злоупотребите на правителството, което доведе до оставка на премиера Никола Груевски. В Румъния, освен анти-корупционните протести, стотици хиляди протестираха и за екологични каузи и трагедии като пожара в клуб „Колектив“ (2015), отново с реален ефект – оставки на отговорни лица и законови промени.
На този фон българското общество прави впечатление на по-пасивно. Разбира се, и у нас е имало масови протести – например протестите срещу правителството „Орешарски“ през 2013–2014 г. (#ДАНСwithme) или срещу корупцията и модела „Борисов–Пеевски“ през лятото на 2020 г. Тези прояви показаха, че и в България гражданска енергия съществува. Проблемът обаче е в нейната рядкост и непостоянство. Докато в споменатите страни масовите протести са почти ежегодно явление по различни поводи, у нас десетилетията на прехода родиха само няколко кратки вълни на недоволство, които бързо затихват. Например протестите през 2013 г. продължиха над 400 дни, но накрая много участници изпитаха разочарование, че исканата промяна не се случи веднага – правителството падна, но следващите избори доведоха до нови компромиси. Аналогично, вълната от 2020 г. (когато хиляди се събираха пред Министерски съвет в продължение на месеци) постигна оставка на кабинета „Борисов 3“, но впоследствие политическата нестабилност обезкуражи мнозина и на изборите през 2021–2022 г. се наблюдава рекорден брой негласуващи. Липсата на бърз и видим ефект от протестните усилия често демотивира българските граждани да продължат натиска, за разлика от румънците например, които излязоха пак и пак, докато не се увериха, че ще бъдат чути.
Важно е да се отбележи, че по отношение на избирателна активност България също изостава. В последните евроизбори и национални вотове страната ни е с една от най-ниските активности в ЕС (около и под 40%, при средно 60–70% в много западноевропейски държави). Това потвърждава модела, че гражданската апатия е по-силно изразена тук, отколкото в ред други страни от Централна и Източна Европа, които имат сходна история. Причините, разгледани в предходните раздели – ниско доверие, бедност, обезверение, културни нагласи – отразяват специфична българска комбинация, която води до колективно оттегляне от обществената сцена.
Все пак, ситуацията не е необратима. Примерите от региона показват, че когато залозите се почувстват като наистина високи, гражданите могат да се пробудят. Въпросът е дали това пробуждане у нас няма да дойде твърде късно. Както предупреди един коментатор, ако пасивността продължи, е възможно установяване на полуаuthorитарен режим по модела на Унгария – и тогава, когато хората осъзнаят заплахата, може вече да е късно за протести. В следващата секция разглеждаме какви стъпки могат да се предприемат, за да се избегне този мрачен сценарий и да се преодолее апатията.
Преодоляване на апатията: възможни мерки и предложения
За излизане от спиралата на общественото безразличие ще е необходим цялостен подход, насочен както към възстановяване на доверието, така и към стимулиране на гражданската активност на различни нива. Ето няколко ключови направления, в които могат да се търсят решения:
Реални реформи и отчетност в управлението: Най-мощният лек срещу апатията би бил самата държава да даде поводи за оптимизъм. Борбата с корупцията трябва да излезе от сферата на обещанията и да доведе до конкретни резултати – осъдени длъжностни лица, работещи закони за обществените поръчки, прозрачност при разходването на публични средства. Адекватни реформи в съдебната система и администрацията биха показали на гражданите, че промяната е възможна. Това изисква политическа воля, но и граждански натиск – тук кръгът се затваря. Ако обаче дори частично се възвърне усещането за справедливост, мнозина пасивни днес хора биха се почувствали насърчени да подкрепят и да участват в обществения живот. Пример: успешното прекратяване на няколко знакови корупционни схеми ще има ефект на „малки победи“, които да вдигнат духа на обществото.
Възстановяване на доверието в институциите: Това върви ръка за ръка с горното – доверието се печели с действия. Когато парламентът, правителството и съдът започнат да работят прозрачно и в полза на обществения интерес, постепенно негативизмът ще намалее. В краткосрочен план може да се помисли за механизми за граждански контрол – например граждански съвети към институциите, публични отчетни сесии, онлайн платформи за сигнализиране на нередности, които наистина да се разглеждат. Ако хората видят, че мнението им се чува и че управляващите се допитват до тях (вместо да взимат решения на тъмно), това ще засили чувството за съпричастност към управлението.
Подобряване на гражданското образование и култура: Необходими са сериозни инвестиции в образованието на активни граждани. В училищата гражданското образование трябва да стане не просто формален предмет, а жива практика – чрез ученически съвети, симулация на избори и дебати, доброволчество сред младите. Повишаването на грамотността относно демокрацията ще адресира пряко проблема с ниската активност на младите (които в момента често дори не гласуват). Международно изследване показва, че делът на българските ученици, склонни да участват в крайни протестни действия (блокади, окупации) е двойно над средния – това показва налична енергия, която обаче трябва да се канализира конструктивно. Училището и университетът могат да я канализират, насърчавайки критично мислене, работа в екип, отстояване на позиция по обществен въпрос. В културен план, трябва да се работи за преодоляване на чувство за малоценност и безсилие, което исторически тегне – чрез популяризиране на успешни примери за граждански инициативи от миналото и настоящето (напр. екопротестите, спасили природни паркове; локални референдуми, предотвратили вредни проекти; инициативи като „Спаси София“, довели до подобрения в градска среда). Тези примери вдъхват кураж и моделират поведението на подражание.
Овластяване на независимите медии и борба с дезинформацията: Ключово е да се подобри средата, в която гражданите се информират. Трябват мерки за гарантиране на медийната свобода и плурализъм: прозрачност на собствеността (кой притежава дадена медия), справедлив достъп до държавно финансиране и реклами за различни медии (сега често насочвано само към приближени), укрепване на обществените медии (БНТ, БНР) като независими от политическа намеса. Прилагането на Европейския закон за свободата на медиите ще е стъпка в тази посока. Едновременно, гражданското общество и технологичните платформи трябва да работят за ограничаване на дезинформацията. Това включва както разпознаване и опровергаване на фалшиви новини, така и образователни кампании за медиjna грамотност сред всички възрасти. Целта е хората отново да се доверят на факти и журналистически разкрития, което пък би довело до повече обществено възмущение и действие при скандали. Ако например разследвания като това за злоупотреби на политик доведат до широк отзвук, ще има по-голям шанс институциите да бъдат принудени да реагират – и така гражданите ще видят смисъл да подкрепят качествената журналистика и да се включат в каузите, които тя осветлява.
Икономически мерки за намаляване на бедността и неравенството: Борбата с апатията минава и през повишаване на жизнения стандарт. Социални политики, които намаляват усещането за безизходица, могат да мотивират повече участие. Например, ако работещите бедни получат подкрепа (чрез данъчни облекчения или по-висока минимална заплата) и видят перспектива за подобрение, те биха били по-склонни да защитават правата си вместо да търпят мълчаливо. Силна икономическа средна класа традиционно е гръбнакът на демокрацията – хората със сигурни доходи и образование са най-активни граждани. Затова политики, насочени към стимулиране на малкия и среден бизнес, разкриване на качествени работни места и намаляване на регионалните диспропорции, биха увеличили относителния дял на ангажираните граждани. Освен това, ограничаването на социалното изключване (напр. програми за ромска интеграция, за включване на хората с увреждания и др.) ще доведе до повече хора, които се чувстват част от обществото и имат глас, който искат да бъде чут.
Укрепване на неправителствения сектор и доброволчеството: НПО-тата и гражданските движения са важен посредник между гражданите и държавата, но в България те често нямат широк обществен престиж. Нужно е да се прекрати стигматизирането им като „чужди агенти“ (реторика, която се ползва понякога) и да се признае конструктивната им роля. Държавата може да улесни работата им чрез ясни правила и подкрепа – например опростяване на процедурите за малки граждански сдружения, съфинансиране на проекти с обществена полза, данъчни стимули за дарения към граждански организации и др. Също така, насърчаването на доброволчеството – особено сред младите – би им дало пряк опит какво значи да допринасяш за общността. В университетите и училищата могат да се въведат доброволчески часове или кредити за участие в социални инициативи. Ако 20% членуват в НПО днес, целта може да е след няколко години този дял да се увеличи значително. Повече хора, ангажирани дори с малки местни каузи (почистване на паркове, помощ на възрастни, читалищна дейност и т.н.), означава повишен капацитет на обществото да се самоорганизира и защитава интересите си.
Привличане и задържане на младите и активните в страната: Трудно можем да активизираме гражданското общество, ако голяма част от неговите потенциални лидери продължат да емигрират. Затова държавни и частни програми за кариера и развитие, насочени към младите, са критично важни. Това включва както икономически стимули (стажове, стипендии, инвестиции във високотехнологични сектори, за да има интересна работа у нас), така и въвличане на младите във вземането на решения. Например, създаване на младежки парламенти на местно и национално ниво, където млади хора да дават идеи по обществени въпроси – така те ще се почувстват чути и значими, вместо да търсят реализация единствено в чужбина. Специално внимание трябва да се обърне на онези 74% младежи, мислещи за емиграция – чрез анкети и форуми да се разбере какво би ги задържало. Често отговорите са: справедливост, възможности, среда без цинизъм. Това са именно нещата, които обсъждаме като цели за реформите.
Отговорно политическо лидерство и нови примери за подражание: И накрая, но не по важност – политическата класа трябва да поеме своята роля. Партиите и лидерите трябва да излязат от комфортната зона на популизма и взаимните обвинения и да започнат истински разговор с гражданите. Нужни са визионери, които да формулират ясен план за бъдещето на страната – такъв, който да може да запали въображението на хората и да възроди надеждата им. В миналото българските протести често нямаха траен успех, защото липсваха носители на позитивна програма, които да поемат енергията им и да я превърнат в политика. Новите партии, появили се след 2020 г., донякъде запълниха този вакуум, но честите разочарования разколебаха обществото. Време е политиците да разберат, че апатията е нож с две остриета: днес тя им осигурява лесна победа заради ниската активност, но утре може да прерасне в пълно отхвърляне на системата (както сочат данните за подкрепа към авторитарни възгледи). Затова отговорните лидери биха трябвало да работят за възстановяване на доверието – чрез почтеност, диалог и включване на гражданското общество във вземането на решения. Един положителен пример може да предизвика верижна реакция: ако хората видят политик или публична личност, която реално решава проблеми и търси мнението на обществото, те ще се почувстват овластени да участват.
В обобщение, преодоляването на апатията изисква комбинация от “отгоре-надолу” и “отдолу-нагоре” промени. Държавата и институциите трябва да предприемат смели реформи и да подадат ръка на гражданите, а гражданите – да се възползват от тази ръка, да си върнат гласа и да държат управляващите отговорни. Историята показва, че българското общество не е напълно инертно: когато се натрупа критична маса несправедливост, хората са готови да излязат (спомняме си събитията от 1989–1990, 1997, 2013, 2020 г.). Предизвикателството е тази гражданска енергия да се превърне в постоянен фактор, а не в епизодичен изблик. Това става, като се изградят структури и навици на участие – силни неправителствени организации, активни общности по места, информирана и критична публика.
Пътят не е лесен и изисква време – особено когато се преодоляват десетилетия на недоверие и примирение. Но алтернативата – обществото да остане “в кома” – носи рискове от стагнация и авторитарен уклон, които вече се очертават. Ето защо е от общ интерес – на граждани, на отговорни политици, на медии – да се работи за събуждането на гражданското общество в България. Макар и бавно, признаци на пробуждане има: все повече млади хора осъзнават, че “ако ние не се заемем, няма кой”. В техните ръце, подкрепени от по-зрелите поколения, е шансът пасивността да отстъпи място на ангажираност. Само чрез колективни усилия България може да премине от апатия към активна гражданска позиция – и да реализира потенциала си на една истински демократична и просперираща общност.
Галъп интернешънъл – данни за обществените нагласи и протестна активност, Dnes.bg.
Алфа Рисърч – изследване на избирателната активност (2024), Safenews.bg.
Център за изследване на демокрацията – анализ “Корупцията като предизвикателство”, Investor.bg (2017).
Доц. Иво Христов – „Възможна ли е демокрацията в България?“, анализ за фасадната демокрация и апатията, Cross.bg (2015).
OSIS/Open Society Institute – „Компас на гражданската активност“ (сравнение България–Норвегия, 2025).
Проучване “Младите в Югоизточна Европа” на Фр. Еберт (2025) – данни за емиграционните нагласи и ценностите на българската младеж, БТА.
Bulgaria ON AIR – интервю с доц. Н. Димитров (психолог) и П. Димитрова (PR експерт) за ниската избирателна активност, April 2023.
Тоест.bg – статия на Светла Енчева „Защо вече няма масови протести?“ (2024).
Reuters Institute Digital News Report 2025 – резюме за България (медийна среда, апатия и избори).
Greenpeace Bulgaria – „Живей дълго и протестирай“ (за протестите в Румъния, 2017).
Свободна Европа – репортажи за протестите „Сърбия срещу насилието“ (май 2023).
Prepodavame.bg – „Учениците като граждани“ (за проблемите при гражданското участие на младите).
(Цитатите в текста са обозначени със съответните източници. Всички данни и примери са използвани с позоваване на публикации от медии и изследователски организации.)
ОЧАКВАНО: Експерти прогнозират нов антирекорд за избирателната активност! - България - Телеграф
Институтът „Ройтерс“: България е страната с най-много проценти по избягване на новини – Kалендар News
Апатия – 39% не искат да гласуват, протестите отслабват - Новини от Dnes.bg
ЦИД: Корупцията остава най-голямото предизвикателство за България - Investor.bg
Нов доклад сравнява гражданското участие и НПО в България и Норвегия | OSIS.BG
Доц. Иво Христов: Възможна ли е демокрацията в България? - Cross.bg
Защо 60% от българите не гласуват и какво показва феноменът "Не подкрепям никого"? - Bgonair
КТ „Подкрепа“: Имаме 50% ръст на работещите бедни, 48% от ...
БТА :: Общо 74% от младите хора в България обмислят идеята за емиграция в чужбина, според проучване
Учениците като граждани или как да насърчим гражданското участие в училище? | Prepodavame.bg
[PDF] БЪЛГАРИНЪТ НА ЦЕННОСТЕН КРЪСТОПЪТ - ResearchGate
Dynamics in the Basic Individual Values at Bulgarian Students in Emerging Adulthood – 18-29 Years | Garvanova | Psychological Thought
„От репресия към депресия“. АЕЖ алармира за пик на ... - Клуб 'Z'
Живей дълго и протестирай: силата на обединените действия живее в Румъния - „Грийнпийс“ – България
"Вучич, оставка". Десетки хиляди сърби протестираха заради ...
Десетки хиляди сърби блокираха булеварди и магистрали в ...
"Алфа Рисърч": Вяла и апатична кампания, нищожна избирателна активност (ГРАФИКИ) - Сигурност в новините | SafeNews.bg