Борби, избори, последствия и още нещо
На 19 април 2026 г. България отново избира парламент. За този вот ЦИК е регистрирала, наред с другите участници, коалиция „Прогресивна България“, ГЕРБ–СДС, партия „Движение за права и свободи“, АПС, ИТН, МЕЧ и „Величие“.
Но същинският смисъл на тези избори не е в бюлетината. Той е в състоянието, в което влиза страната. България пристъпва към този вот със свито доверие, натрупано раздразнение и все по-слаба вяра, че самата партийна схема може да роди нещо здраво. Хората вече гледат политиката не като поле на надежда, а като сцена на повторение. Декорът се сменя, фигурите се разместват, думите се освежават, а усещането остава едно и също: много шум, малко реални действия в полза на обществото.
Това прави сегашния вот по-важен от обикновена парламентарна сметка. Той е проверка докъде е стигнало разпадането на стария ред и дали изобщо се отваря място за по-разумен център. Българинът вече не слуша с предишната лекота. Помни повече. Съмнява се повече. И затова този път ще бъдат наказани не само слабите, но и кухите.
Повредата не е само в партиите, а в начина, по който се излъчват хората
Най-лесното обяснение е и най-плиткото: виновни били тези или онези лица. Това има значение, но не стига. Ако причината беше само в имената, страната отдавна щеше да е излязла от този порочен кръг. Имена минаха много. Спасители идваха и си отиваха. Шумни надежди избухваха и после се свиваха до нищо. А България все така стои между половинчати промени, недовършени размествания и хронично недоверие.
Причината е по-дълбока. Нашият политически живот твърде често изтласква напред не човека с най-широк поглед, най-здрава нравствена ос и най-ясно чувство за общото, а онзи, който най-успешно се намества в съществуващата подредба. Поощрява се ловкостта - не характерът. Услужливостта към апарата - не верността към страната. Умението да оцеляваш в среда на зависимости - не способността да водиш народ в труден час.
Оттук идва и голямото обществено отвращение. Хората вече не се сърдят само на едно управление. Те се гнусят от самото усещане, че системата допуска най-вече приспособени, а не годни. И точно затова всяко ново начало така лесно започва да мирише на старо.
ГЕРБ: не опора за бъдещето, а дългогодишен инструмент на олигархията и мафията
ГЕРБ не е просто партия с опит. Тя е политическият израз на един дълго влачен навик: властта да се разбира като средство за удържане на власта и богатството, а не като служба на общото. Там има организация, местни връзки, управленски рефлекси, административна памет. Но тези качества отдавна не работят за оздравяване на държавата. Работят за продължаване на режим, в който влиянието, покровителството и контролът се приемат за нещо почти естествено.
Точно тук е голямата вреда на ГЕРБ. Не само в явните злоупотреби, а в това, че превърна ниския стандарт на управление в привично състояние. Наложи на страната идеята, че държавата е място за разпределение, а не за справедлив ред; за мрежа, а не за общност; за удържане, а не за възход. Затова тази формация не е изход. Тя е част от причината България толкова дълго да не може да намери нормален политически въздух.
И да, вероятно пак ще вземе сериозен дял. Но това няма да е знак за обновена легитимност. Ще е знак, че старият апарат още държи почва под себе си.
ПП–ДБ: проводник на външно влияние, облечен в правилни думи
При ПП–ДБ проблемът е друг, но не по-малко опасен. Тази коалиция не е просто идейно близка до външни среди. Тя твърде често действа като политически проводник на чуждо влияние, зависим от външни сили, от външни центрове на одобрение и от чужди рамки за допустимото. При нея зависимостта не е страничен недостатък. Тя е вградена в самия ѝ политически инстинкт.
Това личи в езика, в приоритетите, в самочувствието, че правилното за България трябва да бъде сверявано не с българския обществен интерес, а с външна линия. Личи и в почти лабораторния начин, по който се гледа на обществото — сякаш народът не е жив организъм с памет, страхове, нужди и достойнство, а материал за коригиране по готов шаблон.
Именно затова ПП–ДБ така и не успя да стане естествена опора за мнозинството. Звучи подредено, но звучи чуждо. Изговаря правилни думи, но често не познава истинския живот на страната. И когато една политическа форма е направлявана отвън и говори повече на чуждите среди, отколкото на собствения си народ, тя може да бъде удобна за външни сили, но не и надежден център за държава като България.
Това трябва да се каже без смекчаване: ПП–ДБ не е просто грешка на прехода. Тя е един от най-ясните канали, през които външното влияние се превежда като вътрешна политика.
ДПС на Пеевски и АПС
ДПС на Пеевски е на практика частна партия на олигарха Пеевски, а не нормална партия в класическия смисъл. За голяма част от обществото Пеевски е символ на олигархично влияние, задкулисие, натиск и безнаказаност. Затова участието на тази формация не трябва да бъде обсъждано като обикновен партиен епизод. То е част от по-големия въпрос как България допусна подобен тип влияние да се държи като нормално присъствие в публичния живот.
АПС стои отделно, но не като нова чиста алтернатива, а по-скоро като друг остатък от същия свят. Голямата тежест в този терен очевидно е при лагера на Пеевски. И това само по себе си е показателно колко надълбоко е стигнало политическото изкривяване.
„Възраждане“: действително недоволство, недостатъчна държавническа зрялост
„Възраждане“ улови истинско обществено напрежение. Гняв срещу външната зависимост. Отказ да се приема, че България трябва вечно да изпълнява. Раздразнение от надменния език на елита, който все по-често се държи така, сякаш обикновеният човек е пречка, а не основа на държавата. Това не е измислено чувство. То е реално и натрупано.
Но оттук нататък започват ограниченията. При тази партия липсва достатъчно зрял политически усет. Конфликтността е прекомерна. Погледът към бъдещето често не е трезв и изпълним, а нервен и прекалено рязък. Има воля за съпротива, но не се вижда достатъчно ясно как тази воля може да бъде преведена в подреден, работещ и дълготраен държавен замисъл.
С други думи, „Възраждане“ има основание за част от възмущението си, но не показва достатъчно мъдрост, че може да бъде опора на спокоен, устойчив и далновиден курс. Тя ще остане важен протестен играч. Трудно ще стане естествен носител на разумно управление.
БСП: предателство към собствената причина да съществува
Ако има политическа сила, която по естеството си би трябвало да е най-близо до всекидневните грижи на обикновения човек, това е БСП. Тя би трябвало да е непреклонна защита на труда, на дохода, на социалната сигурност, на семейството срещу безмилостното настъпление на капитала. Тя би трябвало да държи фронта там, където животът се чупи най-болезнено.
Вместо това БСП отдавна изостави и себе си, и хората, които трябваше да представлява. Не просто отслабна. Изгуби вътрешната си воля. Престана да изглежда като партия, готова да се бори със зъби и нокти за социални права. Оттук идва и маргинализацията ѝ. Не като случайна загуба на рейтинг, а като исторически резултат от отказа да бъдеш това, което си длъжен да бъдеш. Затова днешната БСП не е автентичен щит за мнозинството. Тя е бледа следа от някогашно предназначение.
Затова и днес БСП не изглежда като автентична защита на обикновения човек, а като уморен остатък от някогашна функция. За партия с такава биография това е не просто слабост. Това е поражение.
ИТН: от театрален инат до пълна непоследователност
ИТН е може би най-ясният пример как се губи грамаден шанс чрез незрялост. Имаше момент, в който тази формация можеше да стане сериозен удар по стария ред. Но го пропиля.
Първо чрез прекомерна твърдост, почти театрален инат и пълна неспособност да преведе обещанията в жизнеспособно политическо поведение. После чрез завой в обратната посока — до степен да защитава или оправдава линии, които стояха почти срещу първоначалния ѝ образ. Това не беше развитие. Това беше разпад на собствената ѝ физиономия.
Когато една партия се люшка от една крайност към друга без вътрешна последователност, тя не изглежда гъвкава. Изглежда празна. ИТН точно това показа. Получи огромен кредит и го изгори не от натиск отвън, а от липса на далновидност, политически усет и вътрешен характер.
МЕЧ: шумен популизъм без достатъчна дълбочина
МЕЧ е продукт на озлобено време. Силен тон, крайни реакции, внушение за безкомпромисност. В общество, преситено от лицемерна умереност, подобен тип партии неизбежно привличат внимание. Това е разбираемо.
Но при МЕЧ личи нещо друго: много жест, малко мъдрост. Много нападателност, малко хоризонт. Много поза на решителност, малко убедителен държавнически разум. Подобни формации събират недоволство, но трудно могат да го преведат в зрял политически ред. Точно затова остават по-скоро епизод на напрежението, отколкото знак за нова опора.
„Величие“: повече реализъм, повече интуиция
„Величие“ е по-интересна, отколкото мнозина допускат. Не защото вече е голям отговор, а защото в нея се усеща нещо, което липсва при доста други крайни играчи — по-малко хаос в изказа, по-малко суета, по-малко самонараняваща конфликтност. Не е завършен проект, но има повече политическа интуиция, отколкото при някои шумни конкуренти.
Това не я превръща автоматично в носител на голямо бъдеще. Но я прави по-реалистична от редица други нервни конструкции. Ако стигне до парламента, може да се окаже по-пригодна за взаимодействие с по-сериозен национален полюс, отколкото изглежда на пръв поглед.
Защо надеждата се струпа около Радев
Румен Радев се появява точно в празнината между изхабеното старо и фалшивото ново. Между борисовия апарат и външно направляваната либерална конструкция. Между навика за власт и моралната поза. Точно там обществото започна да търси фигура, която поне да изглежда по-сдържана, по-разсъдлива и по-сериозна.
Именно това е причината надеждата да се струпа около него. Не защото е съвършен. Не защото около него вече е изградена завършена държавническа школа. А защото на фона на останалите той изглежда като най-възможния опит за възстановяване на по-спокоен и по-разумен център.
Публичните данни от март поставят проекта около него начело, но самите числа не са най-важното. По-важно е, че грамадна част от обществото вече иска не толкова „нов човек“, колкото по-зрял човек. По-малко пируети. По-малко дребна суета. По-малко външна диктовка. Повече хладнокръвие.
Тук обаче има и опасност. Хората често очакват от Радев неща, които никой сам не може да изпълни. Част от надеждата е здрава. Друга част е прекомерна. Затова най-разумният поглед към него е следният: дори да не успее да преобърне системата из основи, той може да свърши нещо много важно — да подготви по-добър следващ етап, да отвори пространство за по-качествени хора и да възстанови поне част от сериозността в политическия център.
Голямото изпитание остава другаде: дали около него има достатъчно силен втори ред. Този въпрос ще тежи повече от самото първо място.
Какъв развой изглежда най-вероятен
По моя преценка най-вероятният изход е следният.
Коалицията около Радев ще завърши първа. Не поради магия и не поради сляпа еуфория, а защото събира едновременно отвращението от старото, охлаждането към ПП–ДБ и потребността от по-сериозно изглеждащ политически център.
ГЕРБ ще остане втора. Партията е твърде вкоренена, за да рухне бързо, но и твърде изхабена, за да си върне някогашната безспорност.
ПП–ДБ ще се смъкне назад. Това няма да е просто загуба на гласове, а потвърждение, че блокът губи ролята си на естествен носител на „промяна“.
Пеевският лагер ще остане осезаем. АПС по-скоро ще се бори за оцеляване в периферията.
„Възраждане“ ще влезе и ще продължи да влияе чрез натиск и събиране на недоволство, но няма да определя общия курс.
БСП и ИТН изглеждат като формации с малък шанс да бъдат значим център — едната поради изоставена мисия, другата поради самоунищожителна непоследователност.
МЕЧ и „Величие“ са важни именно заради границата. Там една малка разлика може да размести цялата парламентарна картина.
А след това? След това най-вероятно ще дойде същинската трудност: не толкова неясен победител, колкото неясно мнозинство. Възможни са различни сметки, но естествена и убедителна формула за устойчив кабинет не се вижда. Най-вероятно ни чака парламент с отчетлив първи, но без отчетлива управляемост. Това е голямото следизборно усложнение.
Какво следва от всичко това
Ако Радев вземе силен резултат, това няма да е просто победа на нова коалиция. Това ще бъде политическа присъда над борисовия навик за власт, над външно направляваната празнословност на ПП–ДБ, над нормализирането на Пеевския тип влияние и над цялото внушение, че България е осъдена да избира само между различни разновидности на едно и също безплодие.
Ако ГЕРБ остане твърде близо до върха, ще стане ясно, че старият ред още не е счупен, а само разклатен.
Ако ПП–ДБ продължи да се свива, това ще означава, че външно насърчаваната, но вътрешно чужда политика губи не просто проценти, а историческа почва.
Ако БСП остане встрани, ще се затвърди усещането, че старата левица вече не е защита за мнозинството, а спомен за себе си.
И ако и този път не се роди жизнеспособно управление, тогава вече ще трябва да се назове нещо по-тежко от „сложна коалиционна среда“. Ще трябва да се признае, че самият ред, по който България излъчва политическите си лица, произвежда все по-малко хора, способни да водят общността с разум, далечен поглед и чувство за граница.
Тук идва и мястото на Евдокрацията. Не като поредната табела върху същата стока, а като различна мяра. Защото дори най-близките по някои отделни линии до нея днешни политически групи остават далеч от евдократичния стандарт. Евдокрацията не е нито по-лъскав управленски апарат, нито по-национално звучащ гняв, нито по-мек президентски проект. Тя изисква друг ред на подбор, друга представа за годността и по-тежка отговорност към общото.
Борби ще има. Избори ще има. Последствия — също.
Но без нов критерий за това кой и защо трябва да влиза във властта, България ще продължи да се движи, без да оздравява. Ще сменя лица, без да сменя пътя си. И тогава най-тежкото няма да е, че пак има избори. Най-тежкото ще е, че пак сме отложили разговора за държавата.
А този разговор вече не търпи отсрочка.
Evdokracia™