Бюджети на заличаването

Въведение

Тъмната страна на текущия български бюджет

Настоящият държавен бюджет на България не е просто спорен – той е симптом на дълбок системен проблем. Зад официалния език за „стабилност“ и „баланс“ се крие документ, изграден върху нереалистични прогнози, нарастващ дълг и решения без стратегическа визия. Огромните дефицити и бързото увеличаване на държавния дълг се оправдават с оптимистични очаквания за приходи, които дори експерти определят като съмнителни. Това не е планиране – това е залагане на бъдещето на държавата.

Разходите растат рязко, особено в публичния сектор, чрез хоризонтални увеличения на заплатите, без ясна връзка с ефективност, реформи или качество на услугите. Така бюджетът не решава проблеми, а ги бетонира. Създават се постоянни разходи, които ще тежат години напред, без да се изгражда устойчива основа за тяхното покриване.

Още по-тревожно е, че бюджетът разчита на еднократни и нестабилни приходни мерки, докато същевременно се посяга на дългосрочните държавни инвестиции. Вместо да се инвестира в образование, инфраструктура, производство и човешки капитал, средствата се насочват към пера, които традиционно са най-уязвими към неефективност и корупция. Там, където най-лесно се губят пари, бюджетът е щедър. Там, където се създава бъдеще, той е пестелив.

Социалната политика в този бюджет е особено проблематична. Формално тя изглежда „социална“, но по същество често е антисоциална. Вместо да създава устойчиви условия за труд, развитие и достоен доход, тя поддържа зависимост, раздува администрация и изяжда ресурс, който би трябвало да отива към реално работещите хора. Малкият и средният бизнес – гръбнакът на всяка здрава икономика – е притиснат между растящи разходи, несигурност и липса на ясни стимули. Едрият бизнес пък е поставен в среда на непредвидимост, което спира инвестиции и насърчава изнасяне на капитал.

Всичко това показва бюджет без дългосрочна логика и без истинска държавническа мисъл. Той е резултат от краткосрочни компромиси, политически натиск и страх от непопулярни, но необходими решения. Масовите протести, които принудиха управляващите да отстъпят от някои крайни идеи, допълнително оголиха слабостта на модела: бюджетът се пише в движение, под натиск, без ясна рамка и без устойчиви принципи.

В този си вид бюджетът не е инструмент за развитие. Той е пожарогасител – и то лош. Той не укрепва държавата, а я изтощава. Не изгражда обществена солидарност, а задълбочава недоверието. Не защитава националния интерес, а го подлага на риск.

На този фон философията на Евдокрацията предлага коренно различен подход. Тя вижда държавния бюджет не като сбор от компромиси, а като стратегически инструмент: инвестиционен, суверенен, дългосрочно планиран, строго регулиран и социално справедлив. Подход, при който парите служат на обществото, а не обратното. В следващите редове ще разгледаме как тези принципи биха изглеждали на практика и защо те са не просто желателни, а жизнено необходими за бъдещето на държавата.

Принципи на Евдокрацията за държавния бюджет

Евдокрацията приема една проста истина: държавният бюджет е най-видимият морален документ на властта. По него се вижда дали държавата строи сила и бъдеще, или само купува време. Но има и още нещо, което днес системно липсва: идеята, че държавата трябва да умее да печели.

Държавата не е благотворителна каса. Социалната ѝ роля и сигурността са задължителни – те не се измерват с печалба, а с ред и човешко достойнство. Но извън това държавата трябва да мисли като голям, разумен консорциум: да развива активи, да управлява ресурси, да създава устойчиви приходи и да намалява течовете. Иначе неизбежно става зависима – от дълг, от външен натиск, от частни монополи, от „спонсори“ и от политическа импровизация.

Затова при Евдокрацията инвестиция не означава „харчене“. Инвестиция означава възвръщаемост – в една от трите реални форми:

пряк доход (печалба, дивидент, рента, такса от реална услуга или актив),

икономия (по-ниски бъдещи разходи и щети),

повишена производителност (по-силна реална икономика → повече приходи без изнудване на бизнеса).

Един бюджет е добър, ако минава три теста:(1) носи ли възвръщаемост и сила, (2) пази ли суверенитета, (3) разпределя ли справедливо и прозрачно.

По философията на Евдокрацията бюджетът трябва да се ръководи от следните принципи — и всеки от тях е пряко противопоставяне на това, което днес болезнено липсва.

1) Инвестиции с възвръщаемост – държавата строи активи, не „ремонти без край“

Нужно е държавата да инвестира така, че да стане по-силна и по-богата като система: чрез човешки капитал, инфраструктура, технологии, енергийна устойчивост, производство и здравна готовност. Но всяка такава инвестиция трябва да има ясна възвръщаемост: доход, икономия или производителност.

Днешната слабост е двойна. Първо – инвестициите често се третират като нещо, което може да се реже първо, когато стане трудно, сякаш бъдещето е лукс. Второ – много „инвестиционни“ разходи са разходи без възвръщаемост: без ясна цел, без стандарт, без край и без контрол. Това не строи активи, а поддържа зависимост и течове.

Евдокрацията настоява държавата да инвестира като стопанин: да създава активи и капацитет, които после връщат ресурс обратно към обществото.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

приоритетни са проекти, които увеличават производителността и приходната база;

инфраструктурата се третира като актив (със стандарт и срок на живот), не като вечен ремонт;

технологиите и енергетиката се мислят като национална устойчивост и доход, не като чужда зависимост.Който строи активи, печели свобода. Който строи „ремонти“, плаща вечно.

2) Държавата печели, за да не ограбва – приходи чрез активи, не чрез натиск върху труда

Нужно е държавата да има устойчиви приходи, които не идват главно от това да притиска хората и бизнеса. Когато държавата не печели, тя компенсира по два начина: или чрез дълг, или чрез натиск – данъчен, регулаторен, административен.

Днешната слабост е, че бюджетът твърде често живее „от събиране“ и „от кръпки“, вместо от стратегия за доход. Това убива малкия и средния бизнес, а големият прави това, което винаги прави при несигурност: отлага инвестиции, изнася капитал, търси по-спокойни територии.

Евдокрацията настоява държавата да печели от реални неща: от собствена икономическа сила, от разумно управлявани публични активи и от високопродуктивна среда. Това не е капитализъм „хищник“. Това е държава-стопанин, която печели, но служи.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

държавата развива и управлява стратегически активи (енергия, инфраструктура, ключови услуги) така, че да носят доход на обществото;

стимулира реалното производство и технологиите, защото те разширяват приходната база;

пази пазара от монополи и картели, защото хищническият капитал изяжда и държавата, и хората.Държава, която не печели, започва да „събира“. Държава, която печели, може да освобождава.

3) Дългосрочно планиране – бюджетът е договор с бъдещето, не годишна паника

Нужно е бюджетът да е част от многогодишен план – защото държавата има задачи, които са по-големи от една година: кадри, инфраструктура, здраве, демография, индустрия.

Днешната слабост е, че бюджетът често се пише като реакция: натиск, страх, краткосрочни компромиси. Това създава нестабилност и обезсмисля инвестициите – никой не строи сериозно, когато не знае дали след година правилата ще са други.

Евдокрацията настоява за приемственост: целите да са ясни и устойчиви, а бюджетът да е инструмент за тяхното изпълнение, не за моментно „оцеляване“.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

всяко ново разходно решение минава през въпрос: „Какво ще даде това след 5 години?“

стратегическите приоритети не се сменят при всяка политическа буря;

решенията се мерят по ефект, не по шум.Без хоризонт бюджетът е оцеляване. С хоризонт бюджетът е строеж.

4) Суверенитет – независимостта е финансов ресурс, не лозунг

Нужно е държавата да пази маневреността си. Защото зависимостта рядко идва с табела „окупация“. Тя идва чрез дълг, условия, договори и невъзможност да избираш свободно.

Днешната слабост е, че хроничният дефицит и липсата на резерви правят държавата уязвима. Когато нямаш буфер, всеки натиск става заплаха, а всяка криза – оправдание за лоши сделки.

Евдокрацията настоява да се поема дълг само когато има смисъл и възвръщаемост, и паралелно да се изграждат буфери – защото суверенитетът е функция на финансова устойчивост.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

дългът служи на инвестиции с възвръщаемост, не на текущи дупки;

изграждат се резерви в добри години, за да има свобода в лоши;

стратегическите сектори не се оставят на зависимости, които после диктуват политика.Зависим бюджет ражда зависима политика.

5) Дисциплина и прозрачност – за да има доверие и да няма „невидими течове“

Нужно е бюджетът да е прозрачен като смисъл: защо се харчи, какво се получава, кой носи отговорност. Там, където целите са размити и контролът е слаб, парите не изчезват „случайно“ – те просто се разтварят в система.

Днешната слабост е, че част от разходите отиват в области, които исторически са по-уязвими към неефективност: сложни поръчки, програми без ясни измерители, ремонти без край, раздути структури. Това не е обвинение към всички – това е диагноза за риск, който държавата отказва да лекува.

Евдокрацията настоява за отчетност и лична отговорност, защото иначе бюджетът става инструмент на мрежи, а не на обществото.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

големите разходи имат ясна цел, измерим резултат и публичен отчет;

контролът е постоянен, не формален;

отговорността не се „размазва“ между институции.Течовете стават система, когато няма контрол.

6) Социална справедливост с резултат – не подаяния, а сила на човека

Нужно е социалната политика да пази човека и да го връща в сила. Социалното не е милостиня. Социалното е система, която предотвратява падането и дава път към израстване.

Днешната слабост е, че мерките често са краткосрочни, кръпкови и политически удобни: облекчават момента, но не променят причините. А когато причините не се променят, бедността и зависимостта се възпроизвеждат — това е антисоциално, колкото и добре да изглежда на хартия.

Евдокрацията настоява социалните разходи да отиват към способности: образование, квалификация, превенция, здравна устойчивост и реална защита на труда.

Как би действала Евдокрацията (примерно):

тежестта се мести към превенция и развитие, не само към компенсации;

помощта цели човек да стане по-свободен, не по-зависим;

трудът и достойнството са център, не статистика.Антисоциално е да поддържаш бедност вместо шанс.

Евдократичният подход на практика: когато бюджетът спре да е кръпка и стане инструмент

Принципите имат смисъл само ако могат да работят в реалността. Евдокрацията не предлага по-умно разпределение на бедност, нито по-красиви обещания. Тя предлага нещо по-трудно и по-рядко: държава, която умее да бъде стопанин.

В сегашния модел държавата най-често е като човек, който взема заплата и веднага я раздава – тук за заплати, там за компенсации, там за поредната „спешна нужда“. Ако не стигне – взема заем. А когато това се повтори достатъчно пъти, държавата става зависима: от дълг, от външни условия, от частни монополи, от политически натиск. Това не е просто финансова слабост – това е загуба на свобода.

Евдокрацията обръща посоката. Тя казва: социалното и сигурността са дълг, не търговия. Но извън тях държавата не трябва да бъде молител. Тя трябва да бъде силен, разумен участник – голям консорциум, който развива активи, създава устойчив доход и пази обществото от хищническия капитал, който, оставен сам, се превръща в безумен хищник.

Държавата не харчи „за да харчи“. Тя строи така, че да се връща.

В евдократичното мислене инвестицията не е лозунг и не е добродетел сама по себе си. Инвестицията е оправдана само ако връща нещо обратно – приход, икономия или по-висока производителност. Понякога печалбата е директна. Понякога печалбата е в това, че повече не плащаш за катастрофи, течове и постоянни ремонти. Понякога печалбата е в това, че обществото започва да произвежда повече стойност и бюджетът вече не се крепи на натиск, а на реална икономика.

Затова Евдокрацията не гледа на пътищата, училищата, здравната инфраструктура и енергийния капацитет като на „разходи“. Тя ги гледа като на гръбнак: без него икономиката се чупи, капиталът диктува, а държавата плаща все повече, за да получава все по-малко.

Най-скъпото нещо в държавата не е инвестицията. Най-скъпото е липсата на инвестиция, която после се плаща като вечна криза.

Публичните ресурси не са „ничии“. Те са богатство, което трябва да работи.

Има общества, в които публичното е оставено да се разпада, защото „не е ничие“. Това е най-удобната врата към източване. Когато нещо е ничие, то става на най-наглия.

Евдокрацията настоява публичните активи да имат стопанин и смисъл. Инфраструктурата, ресурсите, стратегическите системи, собствеността – това не е декор. Това е национално богатство. И когато се управлява разумно, то може да носи устойчив доход или поне да спестява огромни бъдещи разходи. Така държавата печели по честен начин: като пази и умножава своето, вместо да разчита на чуждо.

Печалбата не е цел. Целта е свободата, която печалбата дава.

Евдокрацията не се срамува от думата „печалба“. Срамно е не печалбата, а печалбата без морал – печалбата, която руши хората, изсмуква труда и купува държавата. Това е хищническият капитал, който ти описваш точно: той не е социален, не е човешки и не познава мярка.

Затова Евдокрацията поставя друга логика: държавата трябва да печели, за да не ограбва. Да има свои устойчиви приходи, за да не натиска труда до крайност, да не притиска малкия бизнес, да не живее на заем и да не продава свобода срещу кратък комфорт.

Когато държавата има собствена икономическа сила и доходи от разумно управлявани активи, тя може да прави нещо, което днес изглежда почти невъзможно: да намалява натиска, да дава въздух, да създава предвидимост.

Реалната икономика е богатството. Всичко друго е опаковка.

В евдократичния подход бюджетът не гони финансови илюзии. Той не се крепи на хитри хватки и еднократни кръпки, които днес пълнят дупка, а утре правят нова. Той се крепи на реалната икономика: производство, знания, технологии, услуги с добавена стойност, здрава логистика, квалифициран труд.

Ако това отсъства, държавата може да пише бюджети колкото иска – винаги ще е бедна, винаги ще е зависима и винаги ще се кара как да разпределя малкото.

Евдокрацията гледа на икономиката като на градина: или я отглеждаш и тя ти дава плод, или я оставяш и после се чудиш защо няма реколта.

Резултатът: държава, която не се моли. Общество, което не се страхува.

Когато бюджетът е инструмент, а не кръпка, започва да се променя най-важното – усещането на хората. Бизнесът спира да живее в постоянен страх от утрешната промяна. Трудът започва да се цени реално, защото държавата не търси спасение в натиск, а в растеж. Социалната система става устойчива, защото е подплатена с доход и сила, не с обещания и дълг.

Това не е мечта. Това е зрелост.

Държавата може да бъде и социална, и силна. Може да пази слабите, без да превръща всички в зависими. Може да печели, без да бъде хищник. Може да регулира капитала строго, без да убива икономиката. Но за това ѝ трябва едно качество, което най-често липсва: да мисли като стопанин, а да действа като служител на обществото.

И когато този баланс се постигне, бюджетът престава да разделя хората. Започва да ги събира – около идея за държава, която най-накрая работи като държава.

Критично сравнение: как изглежда сегашният бюджет през евдократична призма

Има бюджети, които приличат на строеж – виждаш основа, посока и търпение. Има и бюджети, които приличат на кръпка – днес замазваш едно, утре избива друго. Евдокрацията предлага прост начин да различим двете, без да сме финансисти.

Първо: прави ли бюджетът държавата по-силна след година, или просто я оставя жива до следващата?Второ: намалява ли зависимостите – дълг, външен натиск, монополни хватки – или ги увеличава?Трето: прави ли обществото по-способно и по-справедливо, или само преразпределя напрежението?

Когато приложим този поглед към сегашния бюджет, картината става ясна – и неприятна.

1) Бюджетът е компромис на разходи, но не и план за сила

Разходите растат, но държавата не изглежда да става по-ефективна. Това е опасният тип бюджет: увеличава се тежестта, без да се увеличава капацитетът. Хората усещат „наливане“, а срещу него не получават по-добра държава – получават същото, само по-скъпо.

Когато бюджетът не строи способности, той строи само следващата криза. Бюджет без строеж е бюджет без бъдеще.

2) Дългът започва да изглежда като нормалност, вместо като риск за свободата

Когато дефицитът се повтаря и се приема като неизбежен, дългът престава да е инструмент и става навик. А навикът е най-тихата форма на зависимост. Държавата започва да живее „между две финансирания“, вместо „между две стратегии“. И тогава свободата на избор се свива – не с гръм, а с дребни отстъпки, които никой не признава навреме.

Това не е счетоводство. Това е суверенитет. Когато дългът стане нормален, зависимостта става тих закон.

3) Трупат се постоянни разходи, без да се изгражда основа, която да ги носи

Една държава може да има постоянни ангажименти – заплати, услуги, системи. Но тя трябва да има и постоянна основа: доход, продуктивност, ефективност. Когато се създават трайни разходи без трайна основа, бъдещето се превръща в принуда: или нов натиск върху труда и бизнеса, или нови заеми, или орязване на жизнени пера.

Днес купуваме спокойствие за кратко и си продаваме свободата за дълго. Когато днешният комфорт е на кредит, утрешният конфликт е сигурен.

4) Социалното често е сведено до успокояване – и точно затова става антисоциално

Социалната политика не е просто „да дадем пари“. Социалната политика трябва да дава шанс, способност и достойнство. Когато се използва предимно като краткосрочно успокояване, тя започва да работи срещу човека: вместо да го изведе нагоре, го държи зависим; вместо да укрепи труда, го обезценява; вместо да лекува причините, замазва симптомите.

Евдокрацията не отрича помощта – тя отрича помощта, която няма изход. Социално без път нагоре е социално, което произвежда зависимост.

5) Реалната икономика остава под напрежение, вместо да получи въздух и предвидимост

Истинските приходи идват от реалната икономика: труд, производство, услуги с добавена стойност. Тя има нужда от две неща: предвидимост и справедливи правила. Когато бюджетът носи несигурност и растяща тежест, икономиката започва да се свива не драматично, а постепенно – първо дребният бизнес, после инвестициите, после доверието.

Така се затваря порочният кръг: по-слаб растеж → по-слаби приходи → повече натиск → още по-слаб растеж. Когато държавата задушава източника на доход, тя после се чуди защо няма доход.

6) В бюджета системно остават рискови зони за течове – и това е предвидим резултат

Всяка голяма система има области, в които контролът е по-труден и рискът от неефективност е по-висок – сложни поръчки, програми с размити цели, ремонти без край, раздути структури. Това само по себе си не е обвинение, а реалност. Проблемът идва, когато бюджетът системно концентрира ресурс точно там, където прозрачността е ниска и отговорността лесно се размива.

Тогава течът престава да бъде изключение и се превръща в начин на работа. Когато няма ясна отчетност, течът престава да е инцидент.

Защо това не е случайно

Не е нужно да приемаме „заговор“, за да разберем механизма. Достатъчно е да видим стимулите: краткосрочният бюджет е удобен. Той позволява да се раздава без реформа, да се обещава без строеж, да се харчи без лична отговорност. А когато в една система удобството е по-силно от отговорността, тя естествено привлича мрежи от интереси – и постепенно започва да работи за тях, дори без някой да го е планирал като сценарий.

Евдокрацията предлага обратното: бюджет, който е неудобен за мрежите, но полезен за държавата. Бюджет, който не управлява недоволството, а строи сила. Защото държава без сила няма социалност – има само раздаване на страх.

И ако трябва да го кажем спокойно и точно: в последните години българските бюджети все по-често са бюджети на заличаването – заличаване на държавна сила, на бъдещето и на доверието. Евдокрацията предлага обратното: бюджет на строежа – с възвръщаемост, дисциплина и посока.

Световни практики в подкрепа на визията

Някой ще каже: „Добре звучи, но това е идеализъм.“Само че не е. По света има държави, които вече са показали – всяка по свой начин – че бюджетът може да бъде инструмент за сила, а не годишна кавга за оцеляване. Евдокрацията не твърди, че трябва да копираме чужди модели. Тя казва нещо по-разумно: да се учим от провереното – да вземем работещите принципи и да ги подредим в система, съобразена с нашия характер, нашите рискове и нашата реалност.

Норвегия: резервът не е лукс, а свобода

Норвегия е пример за държава, която е постъпила като зрял стопанин. Вместо да изхарчи богатството от природен ресурс „на момента“, тя го е превърнала в национален резерв, който работи и носи доход за бъдещето. Суверенният им фонд е сред най-големите в света и е изграден точно върху тази философия: в добри години се трупа сила, за да не се чупи обществото в лоши.

Това е чисто евдократична логика: държавата печели, заделя и пази маневреността си – вместо да живее от криза до криза.

Нова Зеландия: благополучието като прагматична политика, не като сантимент

Нова Зеландия направи важен завой: постави благополучието като официален фокус при бюджетното планиране – психично здраве, детска бедност, уязвими групи, продуктивност и дългосрочни приоритети.Това звучи „меко“ само на пръв поглед. В действителност е икономически прагматизъм: общество с тежка бедност, с лошо здраве и с пропуснато образование плаща двойно – първо чрез социални разходи, после чрез ниска производителност и слаб растеж. Евдокрацията мисли по същия начин: социалното е инвестиция в сила, когато води до способности и изход, а не до вечна зависимост.

Швейцария: дисциплината работи, когато е култура, не лозунг

Швейцария е пример за финансова дисциплина, подкрепена от обществено разбиране. Техният механизъм за ограничаване на дълга (т.нар. debt brake) е основан на проста логика: в слабите години може да има дефицити, но в силните те се компенсират, за да не се превърне дългът в навик.

Евдократичният извод е ясен: без твърда рамка политиката естествено се плъзга към раздаване и заемане, защото това купува кратък комфорт. А строгата рамка пази свободата на държавата – не в идеология, а в практика.

Естония: дигиталната държава като инструмент срещу хаос и течове

Естония показа, че дигитализацията не е мода, а средство за ефективност. Когато услугите са дигитални, процесите са проследими, а данните са свързани, ежедневният административен хаос намалява значително – спестяват се време, разходи и се свива пространството за дребни злоупотреби. Различни международни оценки и анализи описват именно това: ефективна дигитална екосистема, която прави управлението по-бързо и по-евтино.

Евдократичният урок е прост: прозрачността не е морална украса – тя е финансова защита. Когато разходът се вижда, проектът се следи, а резултатът се измерва, бюджетът тежи по-малко, защото течовете се свиват.

Какво показват тези примери (без да ги митологизираме)

Тези държави не са съвършени. Но всяка от тях потвърждава по един евдократичен навик:

че държавата може да печели и да трупа резерв, вместо да живее на заем (Норвегия);

че успехът може да се мери и по човешкия резултат, защото той определя продуктивността и разходите (Нова Зеландия);

че дисциплината работи, когато е обществена рамка, а не оправдание (Швейцария);

че дигитализацията и прозрачността са ефективност и защита (Естония).

Новаторството на Евдокрацията не е да копира държави, а да копира работещи навици – и да ги събере в един модел на държава-стопанин: печели, инвестира с възвръщаемост, пази суверенитета и прави социалното устойчиво.

Заключение

Държавният бюджет не е просто счетоводна таблица – той е отражение на нашите ценности и стремежи като общество. Сегашните спорове около българския бюджет показват не само спор за проценти, а криза на визията: караме се дали да увеличим този или онзи разход, докато големият въпрос – каква държава искаме да изградим след 10–20 години и как бюджетът ще ни отведе там – остава без ясен отговор.

България не страда от липса на идеи. Страда от липса на навици. Липсва навикът да се трупат резерви в добри времена. Липсва навикът всяка политика да има измерим резултат и отчет. Липсва навикът „социалното“ да води до изход и сила, а не до зависимост. И липсва навикът държавата да печели като стопанин – не като хищник, а като разумен консорциум – за да не компенсира слабостите си с натиск и дълг. Затова и нашите бюджети толкова често приличат на кръпки, а не на строеж: лесно се превръщат в среда за безотчетност и изтичане на ресурс, вместо да бъдат инструмент за сила.

Философията на Евдокрацията предлага именно липсващия хоризонт. Тя ни приканва да мислим държавните финанси като дом, граден за поколения напред: със здрави основи, с инвестиции, които се връщат като доход, икономия или по-висока производителност, с планиране за бъдещето и с грижа домът да бъде защитен от бури. Това е бюджет, който не купува тишина за една година, а натрупва устойчивост за десетилетия.

Евдократичният подход обещава финансова стабилност без застой, растеж без безразсъдство и социална справедливост без фалит. Означава да има ресурс и за днешните нужди, и за утрешните предизвикателства. Означава държавната хазна да не е нито касичка за частни интереси, нито торба без дъно, а разумно управляван ресурс на целия народ – ресурс, който работи, носи възвръщаемост и пази свободата на държавата.

В крайна сметка целта на бюджета при Евдокрацията е благоденствието на гражданите – измерено в тяхната сигурност, здраве, образование и възможности за развитие. Всички числа – дефицит, дълг, разходи – са само средства към тази цел. Евдокрацията ни напомня, че държавният бюджет е обществен договор с бъдещето: каквото посеем сега чрез него, това ще пожънат децата ни. Затова той трябва да се кове мъдро, прозрачно и отговорно.

И тогава бюджетът може да стане това, което отдавна трябва да бъде: инструмент за строеж, а не за кръпки; за сила, а не за зависимост; за общ успех, а не за вечни скандали. Време е бюджетът да престане да ни дели – и да започне да ни строи.

Източници:

Публикации на Евдокрацията (идейни документи и концепции)[7][11][17][8]

Анализи и новини за Бюджет 2025/2026 (Forbes България, Bulgaria ON AIR)[24][1][3]

Успешни практики от света: Норвегия (Money.bg), Нова Зеландия (Investor.bg), Швейцария (e-vestnik.bg), Естония (Economic.bg), др.

Бюджет 2026 влиза повторно в парламента

https://forbesbulgaria.com/2025/12/09/byudzhet-2026-vliza-povtorno-v-parlamenta/

Бюджет 2025 е силно притеснителен и може да пропука икономиката - Bgonair

https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/367232-byudzhet-2025-e-silno-pritesnitelen-i-mozhe-da-propuka-ikonomikata

Държавният фонд, който спечели $138 милиарда, благодарение на изкуствения интерект - Money.bg

https://money.bg/finance/darzhavniyat-fond-koyto-specheli-usd138-miliarda-blagodarenie-na-izkustveniya-interekt.html

Швейцария - недостижим алпийски връх за Еврозоната - e-vestnik.bg

https://e-vestnik.bg/13251/shveytsariya-nedostizhim-alpiyski-vrah-za-evrozonata/

Норвежкият държавен инвестиционен фонд продава израелски ...

https://www.investor.bg/a/538-pazari/417625-norvezhkiyat-darzhaven-investitsionen-fond-prodava-izraelski-aktivi

Цената на е-правителството в България: €1 млрд, в Естония: €25 млн

https://www.economic.bg/bg/a/view/balgariya-e-poharchila-1-mlrd-za-neraboteshto-e-upravlenie-estoniya-25-mln-za-raboteshto-82264

Има ли всъщност алтернатива БВП? - Investor.bg

https://www.investor.bg/a/91-analizi/284246-ima-li-vsashtnost-alternativa-bvp

evdokracia, public_budget, fiscal_policy, state_finances, economic_vision, governance