Атака срещу демокрацията в България

Ерозия отвътре и безсилие отвън

В края на октомври 2025 г. Европейският парламент проведе дебат, озаглавен „Продължаващата атака срещу демократичните институции и върховенството на закона в България“. За пръв път на толкова високо ниво в ЕС открито се обсъжда завладяването на българските институции и дори на партия ГЕРБ от страна на депутата-олигарх Делян Пеевски – фигура, санкционирана от САЩ по закона „Магнитски“ за корупция. В този дебат водещи европейски политици призоваха за незабавно освобождаване на варненския кмет Благи Мир Коцев и други задържани опозиционни представители, за възстановяване на независимостта на институциите и за защита на еврофондовете от политическа злоупотреба. Това развитие бележи повратна точка: Брюксел най-сетне признава публично нещо, за което българското общество алармира от години – демокрацията в България е подложена на систематична атака. Но тази атака не се изчерпва с едностранна „авторитарна“ заплаха; тя е двуостра. От една страна, местната политическа и икономическа върхушка методично ерозира институциите отвътре. От друга, Европейският съюз дълго време демонстрира лицемерна и неефективна позиция, прикривайки и дори негласно подпомагайки тези процеси чрез фондове, номинални доклади и политически чадър над „своите хора“ във властта. В следващите редове разглеждаме именно тази двойна игра – с конкретни примери от периода 2023–2025 г., и анализ на последиците за обществото, върховенството на правото и политическата култура.

Вътрешната ерозия на институциите

Серията от политически скандали и институционални кризи в последните години очерта тревожна картина: българските държавни институции биват подкопавани отвътре от самите хора, призвани да ги укрепват. Един показателен пример е случаят с варненския кмет Благи Мир Коцев през 2025 г. – той бе обвинен в участие в корупционна схема и държан в ареста месеци наред, докато останалите обвиняеми по делото бяха пуснати под домашен арест. Още по-тревожно – не бе представено нито едно пряко доказателство, че Коцев лично е поискал подкуп, а ключови свидетели дадоха противоречиви показания (един от тях – негов бивш заместник – дори се отказа от свидетелствата си, заявявайки че са били дадени под натиск). Въпреки това шест поредни съдебни състава отказаха да го освободят, като съдът на практика игнорира липсата на преки доказателства и нарушенията на процедурата (включително изискването делата да се падат на случаен принцип на съдии). Този казус показва как правоохранителните институции могат да бъдат превърнати в инструмент за разправа – прокуратура и съд, призвани да бранят закона, се използват за отстраняване на неудобни лица. Не случайно от групата „Обнови Европа“ в Европарламента определиха делото срещу Коцев като политически мотивирано, част от по-широки усилия за овладяване на държавата чрез политизирано правосъдие. Иронично, органите за борба с корупцията у нас са посочени именно като средство за политически натиск, вместо за отчетност и справедливост.

През 2023 г. надеждите за реформи бяха съживени с появата на нов управленски формат – коалиция между проевропейските реформатори („Продължаваме промяната“ – „Демократична България“) и доскорошната управляваща партия ГЕРБ. Това необичайно споразумение бе представено като шанс за „изкореняване на корупцията отвътре“. Реалността обаче се оказа по-различна. Още при първите коалиционни преговори до лидера на ГЕРБ Бойко Борисов неизменно присъстваше Делян Пеевски – депутатът от ДПС, емблема на задкулисието. По свидетелството на тогавашния премиер Николай Денков, на тези срещи 80% от разговора се е водил с Пеевски, не с Борисов. Пеевски фактически е „кооптирал ръководството на ГЕРБ“ и е дърпал конците на управлението зад сцената. Двамата с Борисов – носители на стария модел – постепенно охлаждат реформаторския устрем на коалицията. Денков признава, че щом Пеевски и Борисов осъзнали колко сериозно новите им партньори възнамеряват да променят системата (не само по закон, а и на практика), те „дръпнаха ръчната спирачка“ и върнаха нещата в изходната позиция. Не след дълго нестабилната коалиция се разпадна, отстъпвайки място на познати властови комбинации. „Пеевски е най-голямото зло в България“, отклоняващо страната от демократичния път, заяви Денков след падането на кабинета. Думите му отразяват усещането на мнозина, че символите на завладяната държава продължават да държат в плен институциите, независимо от изборните резултати.

Всичко това е белег за дълбока вътрешна ерозия на демокрацията. Парламентарният контрол върху изпълнителната власт остава формален, щом партийните лидери уреждат сделки зад затворени врати. Правоохранителните органи – от специализираните комисии до прокуратурата – често действат не като безпристрастни пазители на закона, а по сигнал на определени икономически кръгове. Медийната среда (донякъде зависима от същите тези кръгове) допълнително изкривява обществената картина, вместо да държи сметка на властта. В резултат, налице е класическа „завладяна държава“ – срастване между организирана престъпност, съдебна власт и политическа върхушка, при което границите между законно и незаконно, публичен и частен интерес са размити. Този вътрешен разпад на институционалния морал представлява основния фронт на атаката срещу демокрацията в България.

Европейският съюз: между декларациите и реалността

Не по-малко тревожна е външната страна на проблема – реакцията (или липсата на такава) от странаของ Европейския съюз през годините. Брюксел не е бил напълно сляп за случващото се в България, но твърде дълго предпочиташе удобното самозалъгване пред решителните действия. Механизмът за сътрудничество и проверка с който от 2007 г. ЕС наблюдаваше българските реформи в правосъдието, на практика бе прекратен през 2019 г. въпреки липсата на устойчиви резултати в борбата с корупцията. Европейската комисия избра да отчете формален „напредък“ и да свали темата от дневния ред, буквално обезсилвайки механизма и „затваряйки очи“ за продължаващото назадничаване на върховенството на закона. Този ход бе преждевременен и мотивиран по-скоро от политическо удобство, отколкото от реалностите в България. Впоследствие Комисията премина към по-общ европейски механизъм за наблюдение на върховенството на закона, но неговите годишни доклади останаха предпазливи и лишени от последствия – едно бюрократично отбиване на номера, което българските управници се научиха да пренебрегват без притеснение**.

Защо ЕС бе толкова предпазлив към „българската болест“? До голяма степен защото влиятелните български политици бяха интегрирани във влиятелни европейски семейства. Дългогодишният премиер Бойко Борисов бе ключов съюзник на Европейската народна партия (ЕНП) и неговите пропуски често бяха извинявани в името на политическата стабилност. От своя страна Движението за права и свободи (ДПС) – партията, свързвана с Пеевски – е част от либералното семейство (АЛДЕ/„Обнови Европа“). Така, парадоксално, докато Брюксел декларира принципност, на практика негови представители години наред проявяваха снизходителност към „нашите хора“ в София. Неслучайно още през 2017 г. български експерти нарекоха един от европейските мониторингови доклади „демонстрация на огромно лицемерие“ – тогава Европейската комисия смекчи тона точно преди България да поеме председателството на Съвета на ЕС, за да „спести всичко, което би я изложило“. „Виждаме една ЕК, която се страхува от нас, която започва да играе по нашите правила“, коментира тогава доц. Боряна Мусева, визирайки нежеланието на Брюксел да назове директно българските проблеми. Тази тенденция продължи през следващите години – европейските институции любезно регистрираха хроничните ни болежки (корупция, липса на присъди, политическа намеса в правосъдието), но се въздържаха да упражнят реален натиск.

Междувременно милиарди евро европейски средства продължиха да се вливат в България почти безусловно. Тези фондове, предназначени да подобрят живота на гражданите, нерядко се усвояваха от същия корумпиран елит, срещу който уж се борим – чрез нагласени обществени поръчки, евросубсидии за фирми на приближени и пр. Вместо да стимулират реформи, парите на ЕС понякога подхранваха изкривената система. Липсата на навременна реакция от Брюксел също изпрати обезкуражаващ сигнал към българското общество. Когато през 2020 г. десетки хиляди излязоха по улиците с искане за оставки на правителството и главния прокурор заради корупционни скандали, от Европа долетяха най-вече дипломатични фрази. Протестиращите у нас усещаха, че остават сами в битката за промяна, докато ЕС пази удобното статукво.

Едва сега, в 2025 г., европейските партньори започнаха да повишават тон – подтикнати от крещящи случаи като този във Варна. Групата „Обнови Европа“ дори призова за замразяване на плащанията към България по Плана за възстановяване и устойчивост, заклеймявайки съдебната разправа с кмета Коцев като политическа поръчка. В обръщение от трибуната на ЕП беше подчертано, че антикорупционните институции у нас се използват като политически инструменти, а това е в разрез с самите правила на европейските фондове. Тези изявления са крачка в правилната посока – сигнал, че търпението в Брюксел се изчерпва. Но те идват болезнено късно и все още звучат половинчато. Дебатът в Европарламента приключи без приемане на официална резолюция или конкретни санкции. С други думи, засега ЕС основно говори, но не действа. За мнозина български граждани това не е изненада – твърде дълго слушахме високопарни слова за „върховенство на правото“, които не се материализираха в резултат. Така европейското лицемерие – волно или не – се превърна във фон на нашата вътрешна трагедия, част от системния проблем.

Последици за обществото и политическата култура

Всички тези процеси – двойната игра на родния елит и европейското бездействие – се отразяват пагубно върху българското общество. Доверието на гражданите в институциите е в историческо дъно. България трайно заема челни места в класациите по недоверие към парламент, съд и правителство. Например, проучвания показват, че доверието в честността на изборите у нас е най-ниското в света – едва около 10% от българите вярват, че изборите са честни. Това шокиращо число олицетворява дълбокия разрив между управлявани и управляващи. Ниското доверие логично доведе и до отлив от урните – избирателната активност в последните поредица от избори (2021–2023 г.) падна до рекордно ниски нива, около и под 35%. Когато мнозинството се откаже да участва, едно малцинство решава съдбата на всички – обикновено в полза на статуквото.

В този вакуум на доверие и представителност набраха сила популистки и крайно националистически формации. Партии като „Възраждане“, които открито се обявяват срещу „либералния елит“ и дори срещу членството ни в ЕС и НАТО, капитализираха народното разочарование. Техният дял устойчиво расте и през 2023–2024 г. те за първи път събраха над 20% от гласовете общо. Иронията е, че корупцията и беззаконието на старата система тласкат хората към нови антидемократични играчи, които пък оспорват самите ценности на либералната демокрация. Така порочният кръг се затваря – злоупотребите на едната страна захранват крайните реакции на другата. Политическата култура като цяло се влошава: вместо идеологически дебат за визия и политики, наблюдаваме озлобление, реваншизъм и разделение. Гражданите се отчуждават не само от институциите, а и един от друг, обособени в лагери на взаимно недоверие.

За обществото цената на тази демократична деградация се изразява и в нещо още по-осезаемо – масовото чувство на безнадеждност. Много млади и образовани българи не виждат перспектива и избират емиграция. Тези, които остават, често изпадат в апатия или се примиряват, че „тук нищо не зависи от нас“. Най-опасното следствие от двойната игра власт–ЕС е именно убийството на вярата, че промяна е възможна по мирен, демократичен път. Ако гражданите престанат да вярват в смисъла на своя глас и контрол, демокрацията се превръща в куха черупка. Избори ще има, но те ще преподреждат едни и същи фигури; закони ще се пишат, но няма да се прилагат еднакво за всички. Върховенството на правото се измества от циничното правило „който има власт/пари, той командва“.

Заключение: От съзнание към промяна

В духа на Евдокрацията трябва ясно да заявим: не може да има истинска демокрация, докато обществото не осъзнае собствената си роля и сила. Най-големият урок от случващото се в България е, че не бива да чакаме външен спасител или да търпим вътрешен самозван „бащица“. Системната симбиоза между корумпирания елит и външния надзор процъфтява единствено там, където народът позволява да бъде трайно пасивен и разделен. Разобличаването на двойната игра е необходимо – но не и достатъчно, ако след него не последва събудване на общественото съзнание.

В крайна сметка демокрацията означава народовластие – власт на гражданите. Ако гражданите се откажат да упражняват тази власт, тя автоматично се узурпира от малцина. Затова призивът е към всеки от нас: да не приемаме ничия игра за неизбежна даденост, да задаваме въпроси, да търсим истината отвъд пропагандата, да изискваме почтеност и отчетност от управляващите. Евросъюзът може да бъде съюзник, но не и заместител на нашата собствена воля за промяна. Или както философията на „Евдокрация“-та би обобщила: добрата държавна власт („ευ-κρατία“) е отражение на добродетелното, будно общество. Само чрез нашето колективно пробуждане като общество – чрез активност, солидарност и непримиримост към несправедливостта – атаката срещу демокрацията може да бъде отблъсната. И едва тогава ще имаме онази реална демокрация, при която институциите служат на гражданите, а не на шепа недосегаеми величия.