Въведение. Съвременните либерални демокрации функционират на основата на пазарна икономика, където частната собственост и свободното предприемачество са водещи. Този модел стимулира растеж и иновации, но често води до значително неравенство в богатството и социална несправедливост. През последните десетилетия се наблюдава концентрация на богатство в най-заможния слой – например, анализ на Oxfam показва, че най-богатият 1% от хората са придобили почти две трети от новото глобално богатство в периода 2020–2021 г., докато милиони домакинства изпитват стагнация или спад в реалните доходи. Тези тенденции пораждат дебат за ефективността на демократичния модел в постигането на икономическа справедливост.
Евдокрацията се появява като философска концепция за „еволюция на демокрацията“, която се стреми да надгради демократичния модел чрез въвеждане на морални и социални принципи в икономиката. Тя е описана като нов обществен ред – „съчетание от морал, знание и справедливост“, в който властта е отговорност, а не привилегия. В контекста на икономиката това означава ориентация към „морална икономика“, където пазарните механизми съществуват, но подчинени на общественото благо и етичните граници. По-долу следва сравнителен анализ по ключови теми, който изяснява как Евдокрацията променя или надгражда демократичните принципи, решавайки конкретни проблеми на досегашния модел.
В повечето демократични общества разпределението на богатството се оставя основно на пазарните сили, смекчавано донякъде от прогресивно данъчно облагане и социални програми. На практика обаче пазарната конкуренция често води до значителни разлики в доходите и натрупване на богатство у малцина. Липсата на ефективни механизми срещу прекомерното неравенство позволява на феномени като “богатите стават по-богати само поради факта, че вече са богати”, докато трудещите се могат да обедняват. Тази динамика подкопава обществения договор – прекомерното неравенство не е само статистически или „социален“ проблем, а „морална болест и структурна заплаха“, която руши доверието в обществото, поражда гняв и отчаяние и дори затормозява икономическия растеж.
В отговор на тези проблеми, Евдокрацията залага на активно регулиране на неравенството като част от моралната икономика. Тя признава нуждата от различия в доходите (като стимул за труд, умения, иновации), но отхвърля дълбоките пропасти. Въвеждат се конкретни механизми за справедливо преразпределение на богатството, включително:
Особено нововъведение е въвеждането на ясно определен праг на богатство – максимален размер на индивидуалния или корпоративен доход, над който допълнителното натрупване се преустановява. След достигане на този праг всички допълнителни приходи не се отчитат като лична печалба, а трябва да бъдат вложени обратно по социално отговорен начин. Евдокрацията изисква тези средства да се реинвестират вътрешно – например за повишаване на заплатите на служителите, подобряване на условията на труд, обучение, развитие на технология и инфраструктура, свързани с дейността. Истинската реинвестиция не е само в машини и сгради, а преди всичко в хората, които създават стойността. Ако организацията не успее да усвои морално допустимо излишъка над прага в разумен срок, остатъкът се счита за обществен ресурс и се прехвърля към държавата за целево финансиране на ключови обществени сектори – образование, здравеопазване, наука, култура и социална подкрепа. Това не се разглежда като наказание, а като „проверка: способен ли си да служиш с това, което си постигнал“ – т.е. дали свръх-печалбата може да бъде използвана за общо добро.
С тези мерки Евдокрацията адресира пряко проблема с икономическата несправедливост: ограничава се нарастването на социалната пропаст, без да се обезкуражават трудът и иновациите. Инициативността не се наказва, но системата ясно отличава „честната предприемчивост“ от „системната експлоатация“. Проблемът с демократичните икономики – че често позволяват на богатството да се концентрира и наследява без мярка – намира решение чрез “разумната граница и смисления баланс” на Евдокрацията. Обществото, което е дало възможност на определени индивиди и корпорации да преуспеят, придобива право да се защити от тяхната „сянка“ (прекомерната им мощ) чрез подобни ограничения. Това гарантира по-справедливо разпределение на благата, укрепва социалната тъкан и превръща икономиката в „морален договор между човека и обществото“, както подчертава философията на Евдокрацията.
В демократичните държави данъчната система традиционно е основният инструмент за преразпределение на доходите и финансиране на обществените разходи. Принципът на прогресивно данъчно облагане (по-високи данъчни ставки за по-високи доходи) се прилага на много места, но на практика често бива отслабен чрез данъчни облекчения за корпорации и богати лица, офшорни зони и различни схеми за избягване на данъци. Например, по време на пандемията от COVID-19 потоци от публични средства, отпуснати за стимулиране на икономиката, в комбинация с данъчни политики в полза на богатите, допринесоха непропорционерно повече за увеличаване благосъстоянието на най-богатите. Същевременно държавите в демократичния свят често финансират дефицитите си чрез емитиране на дълг (държавни облигации), което води до нарастващ публичен дълг и зависимост от финансовите пазари. Общественото финансиране – бюджетите за образование, здравеопазване, инфраструктура – е ограничено от наличните данъчни приходи и възможността за поемане на нов дълг. Това нерядко води до хронично недофинансиране на важни обществени сфери или до болезнени икономии. Проблемът, който се откроява, е, че демократичният модел трудно осигурява дългосрочно устойчиво и справедливо финансиране на общите блага, особено когато богатите успяват да намалят относителния си данъчен принос.
В Евдокрацията данъчната система е замислена като „прогресивна и етична“ – т.е. не само с нарастващи ставки, но и с морална обосновка за всяко облагане. Това предполага премахване на привилегировани данъчни режими, затваряне на вратичките за укриване, и осигуряване заможните да поемат справедливия си дял. Данъците се разглеждат като инструмент за „справедливо преразпределение“, допълващ описания по-горе праг на богатството и мерките срещу свръх-натрупването. Важно е, че чрез тези принципи Евдокрацията се стреми да гарантира достатъчно обществени приходи за ключови сфери като образование, наука, здравеопазване и култура, включително като насочва към тях средства от неизразходвани свръхпечалби на частния сектор. Това е пряко решение на проблема с недофинансирането на публичните услуги: най-големите печалби в обществото, ако не се влагат продуктивно, се връщат обратно в системата като ресурс за обществено развитие.
Още по-радикална е промяната по отношение на създаването на парични средства и общественото финансиране. Евдокрацията отнема на частния сектор монопола върху паричното предлагане: валутата на Евдокрацията се създава изцяло от независима, обществено подотчетна институция, т.е. държавата поема суверенното създаване на пари без дълг и без частни посредници. Така емитирането на пари става национално задължение, а не частен бизнес – обрат на сегашната практика, при която централните банки често въвеждат пари чрез кредит (дълг). В резултат, държавата би могла да финансира определени обществени проекти, без да трупа дългове и лихви, стига това да е съобразено с реалните икономически параметри (така че да не предизвиква инфлация).
Евдокрацията предвижда изграждането на публичен финансов сектор, който да допълва или коригира пазара: създава се национална публична банка, безлихвени социални фондове за важни обществени дейности, гаранционни механизми за справедлив достъп до кредит и платформи за солидарно финансиране. Тези инструменти осигуряват, че жизненоважни инвестиции (например в инфраструктура, малък бизнес, образование) могат да се финансират при облекчени условия, а не да зависят единствено от комерсиални банки и висок лихвен процент. Частните финансови институции могат да продължат да съществуват, но подлежат на ясна регулация и „не могат да диктуват икономическия ритъм на обществото“. С други думи, Евдокрацията гарантира, че базовата финансова инфраструктура – паричната система и ключовото кредитиране – служат на обществения интерес, а не управляват обществото за своя изгода. Това надгражда демократичния модел, като премахва зависимостта от дългово финансиране (и свързаното с него „заробване чрез финанси“) и насочва фокуса към дългосрочно, етично обезпечаване на обществените разходи.
При либералната демокрация банковата система обичайно функционира на принципа на частната инициатива, под надзора на централна банка. Комерсиалните банки създават голяма част от парите под формата на кредити срещу лихва, а централните банки управляват лихвени проценти и парично предлагане главно с оглед на инфлацията. В този модел има вътрешно противоречие: от една страна, финансовите институции следва да служат като посредници в подкрепа на инвестициите и спестяванията, но от друга, стремежът към печалба и слабият контрол доведоха исторически до кризи (напр. финансовата криза през 2008 г.), при които спекулативни операции и рискови финансови инструменти застрашиха реалната икономика. В демократичния модел често държавата се налага да спасява банки „прекалено големи, за да фалират“, за да избегне системен колапс – което поставя под въпрос кой кого обслужва. Освен това тенденцията към дигитализация на парите (картови разплащания, дигитални валути) създава риск за личната свобода: в екстремния случай, ако изцяло липсват кешови алтернативи, индивид може да бъде изключен от икономическия живот с натискане на бутон (например чрез блокиране на сметки), което демокрациите тепърва се учат да предотвратяват чрез законови гаранции.
В евдократичния модел финансовата система изрично се поставя „в служба на обществото“. Това означава, че всички банки, фондове, борси, застрахователи и др. получават легитимност само доколкото „са полезни на обществото“. Евдокрацията формулира принципи на финансова етика, които осигуряват контрол върху дейността на финансовия сектор и валутата:
Те не създават сами по себе си стойност, а само я пренасят; ако зад тях не стои реална стойност, парите се превръщат в илюзия. Това е критика към финансизацията на съвременната икономика, където сложни деривати и спекулации често откъсват паричните потоци от реалното производство. Евдокрацията налага правило всеки финансов продукт да е обвързан с реална стойност, реален актив и реална отговорност – за да се избегнат „балони“ и измамни схеми.
Допуска се разумна лихва, но „не може да превръща заема в капан“. Кредитирането трябва да обслужва реални нужди и полезни проекти, а не чисто спекулативни начинания. Това адресира проблема със свръхзадлъжнялостта на домакинства и държави – Евдокрацията разглежда „дълга не като естествено състояние“, а като потенциална форма на финансово заробване, която системата има за цел да прекрати. Чрез публичната банка и безлихвените фондове (споменати по-горе) се осигурява достъп до кредит при човешки условия за приоритетни сектори, без хищнически лихви.
Спестяванията на гражданите трябва да бъдат защитени и да не се излагат на риск от чужди борсови операции. Евдокрацията въвежда строга прозрачност: всички финансови институции публикуват не само финансови отчети, но и “морални отчети“ – какво реално създават, кого обслужват, какви са ефектите им върху обществото. Собствеността върху тези институции се разкрива публично, подлежат на проверки от независими граждански съвети, няма тайни капитали или „специални статути“ за големите играчи. Така никой не е „твърде голям, за да фалира“ и финансовите конгломерати губят привилегирования си имунитет.
Евдокрацията отхвърля съществуването на капитал, който се възпроизвежда без принос, риск и обществена полза. Фондове и схеми, печелещи от човешки бедствия, войни, дългове и изкуствен дефицит, нямат морално право да оперират. Спекулацията с основни ресурси като храна, вода, енергия, земя и валути се третира като „морална агресия“ срещу обществото. Това е качествена промяна спрямо демократичния модел, където такава търговия е законна (макар и понякога регулирана) – в Евдокрацията определени финансови практики, считани за вредни за хората, просто се забраняват. Тази промяна цели да реши проблема с финансовите кризи и нестабилността, причинени от спекулативни балони, както и проблема със социално безполезните печалби, които концентрират богатство без да добавят реална стойност. В евдократичния ред “икономическата кръв на обществото не бива да се източва от невидими интереси, нито да бъде превръщана в оръжие за подчинение”.
Както вече бе споменато, валутата се управлява от обществен орган без дългове и външен натиск. Допълнително, Евдокрацията гарантира правото на гражданите да използват кеш и така ги защитава от цифрово подчинение. Никой няма право да принуди хората да преминат изцяло към електронни разплащания – запазва се свободата да се ползват физически пари като гарант за лична автономност. Това надгражда демократичния модел, предпазвайки от опасността правителства или корпорации да изолират индивида финансово чрез технологични средства. Евдокрацията недвусмислено заявява: „Нито държавата, нито частен субект има право да изключи човек от икономическия живот с едно натискане на бутон“.
В обобщение, Евдокрацията реформира банковата система, като я превръща от господар в слуга на обществото. Парите се третират не като власт, а като отговорност; ако финансовите потоци започнат да генерират несправедливост или прекомерна власт, системата предвижда да ги „върне в рамките“ им. Тези принципи са насочени към решаване на проблемите на демократичния модел: банковите кризи, дълговото бреме, непрозрачната финансова олигархия и риска от технологична финансова диктатура. Чрез публичен контрол и етични ограничения Евдокрацията се стреми да изгради финансова система, която е едновременно стабилна и справедлива.
В класическата либерална демокрация икономическата роля на държавата обикновено се ограничава до осигуряване на рамката – защита на собствеността, върховенство на закона, свободна конкуренция – и коригиране на някои пазарни провали чрез регулации или социални програми. Централното икономическо планиране (характерно за социалистическите режими) се счита за несъвместимо с политическата и икономическата свобода, поради исторически примери за неефективност и потисничество. Вместо това демократичните държави разчитат на пазара да насочва ресурсите, като намесата най-често е реактивна – например, правителството може да стимулира икономиката при рецесия или да спасява закъсали сектори, но рядко налага проактивно дългосрочни планови квоти или цели (изключение правят отрасли като инфраструктура, отбрана или частично образование и наука). Предимство на този модел е гъвкавостта и избягването на централни грешки, но недостатък е липсата на координация и устойчивост в някои критични области – зависимост от външни доставки, невъзможност за бърза мобилизация на ресурси при кризи, както и пренебрегване на дългосрочни приоритети (напр. екология, стратегически запаси) в гонене на краткосрочна печалба.
Тук държавата играе по-активна и балансираща роля в икономиката, като се стреми да обедини най-доброто от пазара с морална и стратегическа насоченост. Основният принцип е „третият път“ – път на разумната граница и смисления баланс между крайностите на laissez-faire капитализма и уравнителния утопизъм. Евдократичната държава не централизира дребнавото управление на цялата икономика, но въвежда плановост там, където е от решаващо значение за обществения интерес.
На първо място, Евдокрацията неутрализира разрушителните тенденции на свободния пазар, без да отхвърля самия пазар. Изрично се заявява: „Свободният пазар е допустим, когато не разрушава обществения ред“. Тоест, държавата следи и преценява – ако пазарният изход започне да подкопава обществения интерес (генерира крайна поляризация на богатство, монополи, екологични катастрофи или недостиг на жизнено важни блага), тогава намесата е оправдана. В нормални условия пазарните механизми функционират, но в рамки, зададени от морала и дългосрочните цели.
Евдокрацията например планира и гарантира стратегическа обезпеченост с основни ресурси. Както се разглежда в следващия раздел, основни блага (вода, енергия, храна и пр.) не могат да бъдат оставени изцяло на пазарна стихия. Държавата изгражда система за превенция и реакция срещу умишлено предизвикан или пазарно обусловен недостиг: поддържат се стратегически резерви от храни, вода, енергия и лекарства; създават се децентрализирани мрежи за доставки и местни кооперативи; организират се обществени буфери и правна готовност срещу саботажи, спекулативни изкупувания или изнудване чрез дефицит. „Всеки опит за предизвикан недостиг среща не паника, а структура“ – тази фраза обобщава философията на Евдокрацията, че сигурността на снабдяването трябва да почива върху проактивна организация, а не да се разчита на късмет или добрата воля на пазара. Този подход решава проблема, наблюдаван в демократичния модел, при който при кризи (природни бедствия, войни, пазарни шокове) често се оказва, че няма предвидени резерви и координация – водещо до паника, опашки и спекула.
Друга планираща функция на държавата в Евдокрацията е задаването на цели за развитие, отвъд БВП. Докато демокрациите измерват успеха предимно чрез икономически растеж, Евдокрацията приема, че „развитието не се измерва единствено с икономически растеж“, а включва повишено качество на живот, устойчивост на околната среда, достъп до култура, наука и образование. Тоест, държавата формулира цялостни индикатори за обществен прогрес и работи целенасочено по тях – нещо като стратегическо планиране на националните приоритети (напр. подобряване на здравето на населението, дигитална грамотност, намаляване на неравенствата), които пазарът сам по себе си не гарантира. Евдокрацията също така изгражда самокоригираща се система (принцип, залегнал във философията ѝ), където обратната връзка от обществото и независими експерти може да води до промяна на политики, ако те не постигат желаните резултати. Това придава гъвкавост – планирането не е догматично, а адаптивно.
Обобщено, ролята на държавата в Евдокрацията е значително по-активна, но и отговорно ограничена от принципа на мярката. Държавата не е враг на бизнеса, но и не е слят с него: Евдокрацията избягва както крайния еталатизъм (държава-настойник, задушаваща инициативата), така и другата крайност на корпоративно овладяната държава. Тя си запазва инструменти за насочване на икономиката към общото благо, решавайки проблемите на демократичния модел с късогледството и хаотичността на изцяло свободния пазар. В Евдокрацията „справедливата икономика изисква баланс“ – между свобода и отговорност; и тя се опитва да го постигне чрез интелигентно планиране и регулации, без да жертва плодовете на свободното предприемачество.
В много демократични държави през последните десетилетия се наблюдава тенденция към приватизация на традиционно държавни сектори – електроснабдяване, водоснабдяване, железници, телекомуникации, дори частично здравеопазване и образование. Аргументите са, че частният сектор носи ефективност и инвестиции. В резултат, в някои страни ключови стратегически услуги се управляват от корпорации, често международни. Пазарната собственост понякога подобрява качеството, но често води и до повишаване на цените и затруднен достъп за уязвими групи, тъй като печалбата става движещ мотив. Примери не липсват: приватизацията на водоснабдяване в различни държави понякога е резултирала в по-скъпа вода и недостатъчни инвестиции в поддръжка; приватизираните електрически компании могат да приоритизират печалбата пред надеждността, което в съчетание с липса на регулация може да доведе до аварии или до „енергийна бедност“ (невъзможност на бедни домакинства да си позволят отопление). Проблемът тук е, че някои блага са толкова фундаментални за живота и националната сигурност, че третирането им като обикновени стоки на пазара ги поставя в риск – пазарът няма собствен механизъм да гарантира достъпност и качество за всички при тези блага.
Категорично променя подхода, отнасяйки се към основните ресурси и услуги като към общо достояние, а не като към стоки. Заявено е, че „основните ресурси не са пазарна привилегия, не са разменна монета и не са инструмент за подчинение“, те принадлежат на всички и подлежат на грижа, не на търг. Евдокрацията не позволява приватизацията на основни обществени функции, свързани с човешкия живот, достойнство, знание и здраве – „там печалбата отстъпва пред отговорността“. Това означава, че сектори като водоснабдяване, енергетика, продоволствие, жилищно настаняване, базова комуникационна инфраструктура, образование и здравеопазване се разглеждат като стратегически и не могат да бъдат изцяло отдадени на печалбарски интерес.
По-конкретно, Евдокрацията утвърждава правото на всеки човек на безусловен обществен минимум от жизнено важни ресурси – вода, храна, енергия, жилище, базова информация и свързаност. Това право произтича от човешкото достойнство, а не е подаяние, и не зависи от заслуги, доход или статус. Разбира се, предоставянето на този минимум се съпътства с етика на ползване – правото на достъп не е право на прахосване; култивира се отговорно потребление и поддръжка на общите ресурси. Но принципът е ясен: никой не бива да бъде изнудван или лишаван от основи на живота – нито от държавата, нито от частен субект – чрез прекъсване или оскъпяване на вода, ток, подслон. „Заробването чрез недостиг е съвременна форма на насилие – и Евдокрацията го третира като такова“.
Евдокрацията забранява монопола върху основни ресурси и приватизацията им без ясни обществени гаранции за достъп и качество. Ценообразуването при тях трябва да има морална обосновка и обществен контрол – т.е. не е приемливо да се търсят прекомерни печалби от продажбата на вода, храна или жилища над справедлив праг. Ако все пак частна структура придобие контрол върху такъв ресурс (например частна компания водоснабдява цял регион), обществото има право на пряка намеса – включително да преразгледа договора, да поеме управлението или дори да отнеме собствеността с обезщетение, ако това се налага за защита на публичния интерес. Това е мощен инструмент срещу злоупотреби и гаранция, че суверенитетът върху стратегическите ресурси остава колективен.
Важен аспект е, че Евдокрацията не просто декларира тези права, а и изгражда структури за тяхното обезпечаване. Вече споменатите стратегически резерви и координационни механизми (напр. местни кооперативи за храна, общински енергийни мрежи) служат да предотвратят ситуациите, в които населението остава на милостта на частни монополи. В допълнение, философията „здравето е право, а не стока“ се материализира в политика: здравеопазването става обществен дълг и държавна отговорност, всеки има безусловно право на лечение независимо от доход, а медицинската и фармацевтичната индустрия се подчиняват на строг обществен контрол – лекарства, болници и т.н. не са просто активи за печалба, а „носители на живот“, чиито цени, достъпност и ефективност се регулират от обществения интерес, а не от пазара. Евдокрацията дори поддържа публична фармацевтична база за производство на основни лекарства, за да може да се намеси при недостиг или спекулация от страна на корпорации. Сходни принципи вероятно се прилагат към образованието (знанието се разглежда като обществен ресурс, не стока), към транспортната инфраструктура и др.
Решението на проблемите тук е очевидно: Евдокрацията премахва сценария, в който животът зависи изцяло от пазара. Не може да се стигне до общество, „в което водата се купува на черно, токът спира в бедните квартали, а жилището е мечта“, защото това изобщо „не е общество, а картел“ – така остро е формулирана критиката към подобни явления. Вместо това, Евдокрацията декларира, че „основните ресурси принадлежат на всички“ и никой – нито институция, нито компания, нито отделен лидер – няма право да ги присвоява или използва като лост за контрол. Този подход надгражда демократичния модел, като въвежда обществен суверенитет и гаранции в стратегическите сектори – което едновременно защитава гражданите и укрепва националната независимост от частни или външни интереси.
Свободното предприемачество и частният бизнес са гръбнакът на пазарната икономика в демократичните страни. Тази свобода е довела до огромно разнообразие от стоки и услуги, технологичен напредък и богатство. В класическия модел се разчита, че конкуренцията ще предотвратява злоупотреби: антимонополните закони са призвани да разбиват монополи, трудовото законодателство – да защитава работниците, екологичните регулации – да пазят околната среда. На практика обаче, големите корпорации често успяват да натрупат значителна капиталова концентрация и пазарна мощ, които им позволяват да ограничат конкуренцията (чрез сливания, контрол върху веригите на доставка и др.) и дори да влияят върху политики чрез лобизъм. Така се стига до парадокса демократичният капитализъм да поражда олигополни структури, където шепа компании диктуват условията в цели сектори (технологии, фармацевтика, финанси и пр.). Освен това, фокусът върху печалбата като основна метрика понякога насърчава краткосрочно мислене и външни ефекти: компаниите могат да експлоатират труд (ниски заплати, лоши условия), да замърсяват околната среда или да пренебрегват безопасността, ако това увеличава печалбите им – освен ако не бъдат спрени от регулации, които обаче често изостават или се прилагат непоследователно. Проблемът е, че в стремежа към икономическа ефективност и растеж, демократичният модел трудно вгражда етика и дългосрочна отговорност в самия ген на пазарното поведение; разчита се на външен натиск (държава, гражданско общество), който невинаги е достатъчно силен.
Тук философията е „предприемачеството като съзидателна сила, когато е насочено към общото благо“. Свободата на стопанска инициатива се запазва – Евдокрацията „подкрепя свободата на стопанска инициатива“ – но се поставя в морална рамка. Това означава, че целта на бизнеса не може да бъде единствено печалба; бизнесът трябва да „съществува не само, за да продава, а за да изгражда – хора, общности, бъдеще“. Печалбата не е демонизирана – тя се признава като право и необходим стимул, „но не стои над отговорността“. Всеки предприемач в Евдокрацията носи двойна отговорност: към собственото си начинание и към обществото, в което то оперира. Отношението към служителите, към местната общност и към околната среда е неделима част от тази отговорност. „Не можеш да градиш обществена репутация върху вътрешна експлоатация“, се казва в текста – сиреч, компания, която уважава клиентите си, но тъпче правата на работниците или на доставчиците, не се счита за етично легитимна.
За да се превърнат тези принципи в практика, Евдокрацията въвежда няколко важни ограничения и стимули:
Забрана на неетичното натрупване на богатство. Евдокрацията не позволява натрупване на богатство чрез спекулация, монопол, експлоатация на зависимост или унищожаване на околната среда и човешкия потенциал. Това допълва вече разгледаните мерки срещу прекомерната концентрация на капитал: ако една фирма расте, то трябва да бъде чрез реален принос – иновации, качество, продуктивност – а не чрез нечестни прийоми. Монополизацията на пазар се възпира не само чрез антитръстова политика, а и чрез този морален императив: самото общество не признава за легитимен един монопол, изграден на основата на привилегии или изкуствено задушаване на конкуренцията.
Пропорционална отговорност според мащаба. В Евдокрацията принципът на мярката означава, че не се прилага „еднакъв аршин“ към малките и големите предприятия – „Мярката не е еднаква за всички; тя следва мащаба, влиянието и последиците от всяка стопанска дейност“. Един малък семеен бизнес носи отговорност главно на локално ниво, докато големите корпорации носят отговорност на равнището на цялото общество, което докосват. Това означава по-строги изисквания за отчетност, екологични и социални стандарти към мултинационалните компании, отколкото към дребния бизнес – логичен подход, предвид че последствията от дейността им са несъизмерими.
Ограничения върху наследяването на корпоративна власт. Интересен момент е изразът, че „натрупаното без етика не може да бъде наследено като право“. Това подсказва, че Евдокрацията може да предвиди механизми срещу укрепването на династично корпоративно влияние – например, ако едно богатство е натрупано чрез нечестни средства, наследниците му не бива автоматично да се ползват от него. Макар подробности да не са дадени, идеята е да се предотврати вкаменяването на привилегии по родов път, което е проблем в много демокрации (олигархични фамилии).
Насърчаване на социално отговорния бизнес. Евдокрацията насърчава модела на предприятие с гражданска мисия – т.е. фирми, които доброволно залагат реален принос към общото благо като част от своята цел. Това не е наложено със закон задължение, а се разглежда като въпрос на зрелост и вътрешна философия на компанията. Системата обаче осигурява положителни стимули: справедливият, отговорен предприемач има право на опростени административни процедури, лесен достъп до институциите, доверие и защита от страна на държавата. Така, вместо държавата и бизнесът да са врагове, както понякога изглежда в демокрациите, Евдокрацията се стреми да изгради партньорство на доверие с коректния бизнес. Бюрокрацията и подозрението няма да тормозят онези, които са доказали, че „създават с мисъл за другите“.
Защита на публичния сектор в ключови дейности. Както вече бе споменато, Евдокрацията не допуска приватизация на основни обществени функции. Това означава, че определени сфери (например базова инфраструктура, здраве, образование, обществена информация) ще останат или в преобладаващо обществена собственост, или под много строг контрол. Така се предотвратява крайното срастване на големия бизнес с държавата – явление, което в демокрациите води до корпоративен лобизъм и влияние върху политики в ущърб на гражданите.
Чрез тези принципи Евдокрацията променя самата култура на предприемачеството. Ако демократичният капитализъм възхвалява „успеха“ често само по показателя печалба, то Евдокрацията възхвалява стойностното предприемачество – онова, след което остава не просто финансова печалба, а трайна положителна следа в обществото. Проблемите на досегашния модел – социалната безотговорност на корпорациите, хищническото поведение, концентрацията на пазари – се адресират посредством морални „парапети“ и законови ограничения, които насочват пазарните сили към общополезен резултат. Евдокрацията вярва, че „истинският бизнес не просто оцелява – той изгражда бъдеще“. Затова печалбата е позволена „само когато е съзидателна и не вреди“.
В крайна сметка, Евдокрацията надгражда демокрацията, като интегрира етичните и социални критерии директно в икономическите правила. Тя предлага модел, при който пазарът служи на човека, а не обратното. Там, където демокрацията оставя решенията на „невидимата ръка“ и често се сблъсква със щетите от нея, Евдокрацията поставя „видими граници“ – базирани на морал, знание и справедливост – за да насочи икономическата дейност към устойчиво благоденствие за цялото общество.
Заключение. Сравнението показва, че Евдокрацията се опитва да реши редица системни проблеми на съвременните демократични икономики: крайното неравенство, несправедливото разпределение на блага, финансовата спекула и дълговото заробване, приватизацията на общите основи на живота, безотговорния корпоративен свръхвласт. Прави го чрез нови принципи и институции, които надграждат демократичния модел – добавяйки морални корективи, прозрачност и дългосрочна визия. Евдокрацията, като „еволюция на демокрацията“, не отхвърля постигнатото от нея – свобода, инициативност, плурализъм – но се стреми да го укрепи, изчиствайки злоупотребите и дисбалансите. Доколко този идеал е практически осъществим, остава открит въпрос, но самият му размах хвърля светлина върху недостатъците на статуквото и предлага смел проект за едно по-справедливо и устойчиво общество, основано на „мярка, съгласие и служене“ вместо на лозунга за неограничена печалба.