Когато младостта се използва като заместител на държавност

Има моменти, в които едно общество не е изправено пред въпроса кой да управлява, а пред по-дълбок и по-опасен въпрос: с какво се опитва да запълни отсъствието на държавност.

България днес се намира именно в такъв момент. След години на политическа нестабилност, протести, скандали и управленско изтощение, все по-често се появява изкушението да се търси спасение не в изграждането на институции, а в символи. Най-силният от тези символи е младостта – свежа, енергична, морално уверена, носеща обещание за „ново начало“.

Този текст не е срещу младите хора. Той е срещу подмяната – когато младостта започне да се използва като заместител на подготовка, опит и институционална зрялост.

1. Протестът, оставката и илюзията за победа

Гражданският натиск и протестите доведоха до сериозни политически размествания, включително до оставки и смяна на управленски конфигурации. Това е факт. Но тук трябва да се направи едно трезво разграничение, което често се губи в емоцията на момента:

Оставката не е победа.

Оставката е събитие. Победата е промяна на правилата.

Истинска победа има тогава, когато:

се ограничат възможностите същият модел да се възпроизвежда;

се създадат устойчиви механизми за контрол;

се повиши реалният капацитет на институциите.

Без това оставката може да бъде просто:

тактическо отстъпление;

клапан за изпускане на напрежението;

смяна на лица при запазване на зависимости.

Това е класическият риск от пирова победа – печелиш битката, но губиш войната. Обществото се успокоява, енергията се изчерпва, вниманието се измества, а структурният проблем остава почти непокътнат.

И точно в този вакуум започва търсенето на „нови лица“. Тук младостта се превръща в удобен символ.

2. Поколение Z – не проблем, а контекст

Поколение Z не е нито по-добро, нито по-лошо от предишните поколения. Но е формирано в радикално различна среда, и това има значение.

Говорим за хора, израснали:

в постоянен информационен поток без ясна йерархия на знанието;

в дигитална среда, където видимостта често се възприема като стойност;

в култура, която награждава бързата реакция повече от дълбокото разбиране.

Важно уточнение: тук не става дума за всички млади хора, а за публично активния, медийно изтласкван слой, който най-често се превръща в лице на „промяната“.

Точно този слой проявява поведенчески характеристики, които са естествени и дори полезни в активизъм, но стават рискови, когато бъдат пренесени директно във властта.

3. Слабости, които не се виждат отвън, но тежат във властта

Сред най-съществените рискове в този контекст са:

Къс хоризонт на мислене. Държавните политики се развиват с години. Публичната енергия в социалните мрежи живее в дни. Това създава натиск за бързи, видими решения вместо бавни, но устойчиви реформи.

Слабо институционално мислене. Процедурите започват да се възприемат като излишна пречка, а не като защита. Но именно процедурите ограничават произвола и пазят слабите от силните.

Морален максимализъм. Светът се дели на „чисти“ и „корумпирани“, „наши“ и „врагове“. В такава рамка компромисът се възприема като предателство, а без компромис държава не се управлява.

Ниска толерантност към несъгласие. Критиката лесно се приема като атака, а не като коректив. Това затваря управлението в собствен балон.

Склонност към символна политика. Жестове, декларации и „правилни думи“ носят бърза обществена награда. Но държавността се гради от скучни неща: кадри, бюджети, контрол, правила и устойчивост.

Нито едно от тези неща не е морална присъда. Но събрани заедно, те оформят рисков профил, когато бъдат изведени преждевременно в центъра на властта.

4. От активизъм към управление – мястото на подмяната

Активизмът има своята роля – да сигнализира, да събужда чувствителност, да оказва натиск. Но активизмът не е управление.

Управлението изисква:

познаване на институции;

разбиране на вторични и третични ефекти;

поемане на отговорност за грешки;

способност за действие в рамки, които не винаги са популярни.

Когато тези две сфери се смесят, възниква подмяна: лозунгът започва да се приема за политика, моралната позиция – за експертиза, възмущението – за визия.

В този момент младите лица често се използват като витрина, зад която реалните решения се вземат другаде – от съветници, външни центрове и мрежи без публична отчетност. Лицата са видими, отговорността – разтворена.

5. Защо участието само по себе си не създава зрелост

Често се твърди, че условията за демокрация се създават чрез участие. Това е вярно, но не безусловно.

Участието води до зрелост, когато:

има ясни граници на властта;

грешките имат последствия;

институциите могат да поемат натиска.

Без тези предпоставки участието произвежда шум, а не устойчивост. И шумът бързо износва доверието.

Исторически, незрялата власт почти винаги води до разочарование. А разочарованието отваря пътя към цинизъм или търсене на „по-твърда ръка“.

6. Истинската опасност: когато незрялото управление започне да възпроизвежда незрялост

Най-дълбокият риск не е в отделни грешни решения. Истинската опасност започва, когато незрял управленски слой започне да оформя средата под себе си.

Първо се променят критериите за израстване. Вместо знание, опит и устойчивост започват да се възнаграждават лоялност към „правилната“ кауза, публична активност и умение за бързи жестове.

Хората с по-дълбока експертиза, но без желание за постоянна публична конфронтация, постепенно се оттеглят. Не защото не могат, а защото цената да останеш става твърде висока. Така вторият слой – администрацията, експертите, професионалистите – започва да се изпразва.

След това се променя стилът на управление. Решенията се вземат не според това дали са устойчиви, а дали са комуникативни. Сложността се възприема като подозрителна, предупреждението – като спирачка.

Накрая се губи най-важното: способността на държавата да произвежда следващо поколение компетентни управленци.

Когато младите влизат във властта без време за учене и без защити от собствените си грешки, те не израстват – те се износват. А обществото остава с усещането, че „и тези се провалиха“. Това затваря цикъла на недоверие и отказ от сериозни хора да участват изобщо.

Тогава кризата престава да е политическа. Тя става кадрова и цивилизационна.

Заключение: моментът, който ще реши следващите десетилетия

Този текст не предупреждава за „младите“. Той предупреждава за дадения момент.

Момент, в който умората от старото изкушава обществото да приеме всяко ново лице като решение. Момент, в който енергията започва да се бърка със способност, а шумът – със сила. Момент, в който бързаме толкова много към промяна, че преставаме да питаме какво точно изграждаме.

Държавността рядко се разрушава с един грешен закон. Тя се разрушава, когато престане да възпитава, подготвя и отсява хора, способни да я поддържат и изграждат.

А когато младостта се използва като заместител на държавност, цената не се плаща веднага. Тя се плаща по-късно – когато няма към кого да се обърнем. Когато следващият опит за „ново начало“ вече няма с какво да започне.

Това не е присъда. Това е предупреждение.

Надявам се да е навреме!

Надявам се да има кой да го чуе!

Евдокрацията: Младостта не може да замени реда

В Евдокрацията младите имат своето място – но не като символ, а като съзидатели, които растат чрез отговорност. Свежестта не замества компетентността. Новото е ценно, когато надгражда, а не когато замества с хаос. Държавност се гради със знание, устойчивост и морален ред – не с лозунги и спонтанна вяра в промяната.

Участието на младите е безценно, но то трябва да бъде част от дълъг път на възпитание, подготовка и споделена отговорност. В противен случай обществото им подлага капан: очаква от тях зрялост, която никой не им е позволил да изградят.