Евтиният труд – българското робство на XXI век
В България вече не се води спор дали трудът е евтин – спорът е само защо е толкова евтин и кой печели от това. Статистиката е безпощадна: заплатите у нас са най-ниските в Европейския съюз, но цените на стоки и услуги вече догонват западните. Българският работник живее с по-малко, харчи повече и изнемогва в ежедневието си. Вместо да бъде ценен като човек, той е третиран като разходна статия, която трябва да се държи ниска, за да може печалбата да е висока.
Затова не е случайно, че все повече работодатели избират да внасят чужди работници – от Азия, Украйна, Молдова, Филипините. Те не правят това от „липса на кадри“, както обичат да твърдят, а от страх: страх, че ако заплатите се повишат, ако условията се подобрят, ще трябва да споделят печалбата си с онези, които всъщност я изработват. И докато бизнесът прибира дивиденти, българинът напуска родината си, защото не иска да бъде роб на собствената си земя.
Това не е проблем само на пазара на труда – това е системна присъда над българското общество: да останем евтина периферия, където хората се сменят като батерии – българите заминават навън, чужденци идват да заемат мястото им, а колелото на бедността се върти без край.
Тази ситуация не е плод на съдбата, а на съзнателен избор. След 90-те години, когато България премина през „прехода“, пред страната стояха два пътя. Единият беше пътят на модернизацията: инвестиции в технологии, в образование, в продуктивен труд, който създава висока добавена стойност. Другият беше пътят на лесната печалба: ниски данъци за бизнеса, евтин труд за работника, отказ от индустриална и социална политика. Избраха втория път.
Докато държави като Южна Корея или Чехия инвестираха в развитие и повишаваха доходите на населението, за да задържат хората си, България избра да се превърне в „евтин работилник“ на Европа. Вече три десетилетия слушаме мантрата, че „заплатите трябва да растат заедно с производителността“, но производителността не расте именно защото няма стимул – бизнесът получава гарантиран евтин труд и няма причина да модернизира.
Резултатът е пред очите ни: вместо икономика, която развива хората си, имаме икономика, която ги източва и изгонва. Това не е случайност – това е стратегия, наложена от местен бизнес, обслужван от политическа класа, която винаги е предпочитала „евтиния модел“ пред трудния, но достоен път на истинското развитие.
Робството в България днес не се поддържа с белезници и бичове. То се поддържа със закони, данъчна политика и „пазарни аргументи“. Външно изглежда законно и дори модерно, но в дълбочина е едно и също: човекът е сведен до разход, който трябва да бъде минимизиран на всяка цена.
Първата брънка във веригата е данъчната система. С плоския данък България се превърна в рай за големите печалбари и в ад за работещите бедни. Всяка година милиарди остават в джобовете на едрия бизнес, докато държавата няма пари за здравеопазване, образование и социални услуги. Само през 2023 г. близо 60% от приходите в бюджета идват от косвени данъци и осигуровки, тоест тежестта е върху бедните. Богатите плащат символично. Това не е икономика – това е узаконено ограбване.
Втората брънка е липсата на защита. Българските синдикати членуват едва 15% от наетите, при средно над 60% в Скандинавия. Останалите работници са оставени сами срещу работодателя. Всеки опит за стачка или протест бива заглушен с уволнения или с мълчаливия натиск на „черните списъци“. Когато няма колективна сила, човекът е принуден да мълчи – и да търпи.
Третата брънка е вносът на чужда работна ръка. Това се представя като „спасение за бизнеса“, но всъщност е инструмент за замразяване на заплатите. Само за 2023 г. са издадени над 120 000 разрешителни за чужди работници – основно в туризма, строителството и земеделието. Така работодателят винаги има коз: ако българинът поиска повече, ще докара друг, по-евтин. Трудът се обезценява, заплатите не мърдат нагоре, а стандартът на живот изостава още повече.
Четвъртата брънка е липсата на държавна стратегия за развитие. Вече три десетилетия България е превърната в периферия за евтина работна сила. Вместо инвестиции в технологии и модернизация, вместо подкрепа за индустрии с висока добавена стойност, държавата протежира бизнеси, които държат хората на минимално възнаграждение – логистика, хотелиерство, нискоквалифицирано земеделие. Докато Чехия и Полша се изстреляха нагоре с производство и иновации, България избра ролята на подизпълнител и доставчик на евтин труд.
Така се затваря кръгът: данъчна система, която облагодетелства богатите; липса на защита за бедните; постоянен приток на по-евтини работници; отказ от истинско развитие. Това не е „пазарна логика“. Това е съзнателно наложено робство.
И финалният удар: държавата не е жертва в тази схема – тя е гарантът ѝ. Политиците наричат това „гъвкавост на пазара“, „отвореност към света“ или „инвестиционен климат“. Но зад красивите думи се крие грозната истина: българският работник няма глас, няма избор и няма бъдеще, ако тези вериги не бъдат скъсани.
Защото веригите може и да са невидими, но не са вечни. Въпросът е: кой ще дръзне да ги разкъса?
Ако веригите на робството се крепят на данъци, евтина работна ръка и липса на защита – то оправданието за тези вериги е в лъжите, които всеки ден слушаме от телевизора и официалните трибуни. Никой няма да признае: „Държим ви бедни, за да печелим повече“. Затова изобретиха удобни мантри, които се повтарят, докато започнат да звучат като истини.
„Няма кадри.“
Истината е, че кадри има – но няма достойно заплащане. Българите не заминават за чужбина заради липса на работа, а заради липса на справедливост. Всяко „няма кадри“ всъщност значи: „няма хора, готови да се оставят да бъдат унижавани срещу жълти стотинки“.
„Чужденците са шанс за България.“
Това е шанс единствено за работодателя, който получава коз срещу собствения си народ. Вносът на работници не решава недостига, а подменя българина, превръщайки го в излишен в собствената му страна. Ако в т. 3 видяхме това като механизъм, тук е ясно: представя се като благо, а е инструмент за държане на заплатите ниски.
„Икономиката расте, значи всички печелим.“
Ръстът е на хартия. За обществото остава кухата статистика, докато истинските плодове отиват в джобовете на малцина. Ако всички печелеха, милион българи нямаше да напуснат страната, а разликата със средните европейски доходи щеше да намалява, вместо да стои като пропаст.
„Пазарът решава.“
Това е най-опасната лъжа. Пазарът не е природен закон – той е продукт на политика, закони и правила. В Скандинавия пазарът „решава“ високи заплати и социална сигурност, защото държавата поставя граници. В България „пазарът“ е оставен без юзди и служи като прикритие за безконтролна експлоатация.
Всички тези лъжи имат една-единствена цел – да прикрият алчността на бизнеса и съучастието на държавата.
Механизмът може да изглежда сложен, но същината е проста: първо те връзват, после ти обясняват, че това е за твое добро. И ако замълчиш, веригите не само ще останат, а ще се затегнат още повече.
Евтиният труд не е икономическа стратегия. Той е бавно самоубийство.
България вече го доказва с най-страшното: народът изчезва.
Демографска катастрофа.
Само за едно поколение България изгуби над 2 милиона души – млади и работоспособни, изгонени от унижението на ниските заплати. Днес едно цяло село изчезва всяка седмица. „Няма кадри“ не значи липса на хора, а че хората избягаха там, където трудът им струва повече от подаяние. Това не е статистика, а национална трагедия.
Унищожено образование.
Когато трудът е евтин, знанието става излишно. Защо да учиш и да се развиваш, ако дипломата няма стойност и квалификацията не се заплаща? Така България не просто губи кадри – тя убива уважението към знанието. Университетите произвеждат хартийки, а не специалисти, защото бизнесът и без това търси послушни и евтини, а не способни и свободни.
Здраве, превърнато в стока.
Евтиният труд означава болни работници. Години на тежък физически труд, стрес и липса на профилактика водят до преждевременни болести. А когато ти потрябва лечение, системата те пита: „Колко пари имаш?“ Работник, плащал цял живот данъци, днес умира, защото няма 5000 лв. за операция. Това е реалната цена на „конкурентната икономика“.
Разпад на морала.
Общество, в което усилието не се възнаграждава, се превръща в общество на измамата. Хората спират да вярват в труда и започват да вярват в лесната печалба. Младите израстват с урока: „Който работи честно, губи“. Евтиният труд е морална отрова – убива солидарността, подкопава справедливостта, превръща честността в слабост.
Загуба на суверенитет.
Народ, държан евтин, се продава евтино. Без средна класа и с обезценен труд, България се превръща в колония – на чужди капитали, на външни корпорации, на интереси, които виждат в страната само евтин ресурс и пазар за боклук. Когато народът няма стойност, държавата няма тежест.
Това е истинската цена. Не „евтиният труд“ – а скъпата загуба на хора, знание, здраве, морал и свобода.
Ако продължим да мълчим, скоро няма да има кой да работи, кой да лекува, кой да учи и кой да защитава България.
Днес въпросът не е дали искаме по-високи заплати. Въпросът е дали ще съществуваме като общество. Евтиният труд не е стратегия – той е капитулация.
Първо – нова мярка за заплатите.
Минималната заплата трябва да се обвърже с реалната издръжка на живот. Ако за един нормален живот в България са нужни 2000 лв., държавата няма право да узаконява труд за 1000. Това е кражба от бъдещето.
Второ – нови правила за бизнеса.
Коректните работодатели трябва да получават облекчения, а експлоататорите – санкции. Няма място за „герои на алчността“. Печалбата не може да бъде оправдание за превръщането на хората в роби.
Трето – нов модел за икономиката.
Икономика, основана на знание и умение. България може да е конкурентна не като евтина, а като качествена: чрез гилдии, професионален контрол, прозрачност и развитие на индустрии, които създават реална стойност – не само складове и аутсорсинг.
Четвърто – държава с морал.
Държава, която не е пленена от бизнес интереси. Която поставя обществото над корпорациите. Която мери всяко решение през въпроса: носи ли достойнство на човека?
Това е мястото на Философията на Евдокрацията.
Тя показва не лозунг, а рамка:
Знание – защото без знание трудът е обречен да е евтин.
Труд – защото без труд няма стойност.
Морал – защото без морал властта става грабеж.
Мярка – защото без мярка свободата се превръща в хаос, а редът – в тирания.
Евдокрацията е противоотрова на сегашната система, в която държавата обслужва алчността, а обществото мълчи.