Разединени: всеки срещу всеки

Социални, културни и икономически фактори противопоставят хората едни на други. Страхът, бедността и медийната манипулация превръщат всеки в враг на всеки, докато алчността и личният интерес надделяват над общото благо. Но разбиране, състрадание и солидарност могат да възстановят разкъсаната тъкан на обществото.

Поглеждаме към днешното общество и навсякъде виждаме разделение. На фасадата на Народното събрание още стоят златните букви „Съединението прави силата“ – ала тези заветни думи отекват все по-празно. Както отбелязва патриарх Неофит, нашето общество днес се води не от принципа на единението, а от духа на разединението[1]. Отваряме социалните мрежи или пускаме новините и ни залива усещане за разлом между хората – осезаем, доминиращ, дори плашещ[2]. Виждаме как лагерите на „ние“ и „те“ се окопават по всяка тема – от политика и култура до всекидневни навици. Сякаш вече не говорим на един език и не обитаваме една и съща страна. Вместо да градим заедно общия „дом“, сме се вторачили един в друг като във враг.

Как стигнахме дотук?

Разединението между хората има дълбоки социални, културни и икономически корени. Нарастващото неравенство и несигурност пораждат страх и озлобление. Манипулирането на този страх – чрез медии, речи на омразата и откровени лъжи – допълнително налива масло в огъня. В същото време алчността и личният интерес на малцина взимат превес над общото благо, разкъсвайки чувството за общност. Не на последно място, политическите и икономически елити често умишлено насърчават противопоставянето помежду ни – старата тактика „разделяй и владей“, за да запазят своята власт и богатство. Така всеки бива насъскан срещу всеки и обществото се разпада на враждуващи части.

Съществува ли изход от тази спирала?

В следващите редове ще потърсим отговор – като разгледаме причините за това противопоставяне и алтернативата, която носи надежда. Защото ако разединението е рецепта за обществен упадък, то солидарността е лекарството, което може да ни изцели.

Страх, несигурност и манипулация

Когато хората живеят в несигурност и лишения, страхът лесно се настанява в сърцата им. Страх от утрешния ден, страх да не загубят и малкото, което имат, страх от „другия“, различния. Именно този страх се превръща в почва за разделение – насочва се към удобни врагове и изкупителни жертви. Най-ефикасно е внушението, което действа чрез провокиране на силни емоции и всяване на страх[3]. Историята на човечеството е до голяма степен история на разделението на „ние“ и „те“ – на поставянето на другия в ролята на заплаха[3].

Несигурността и бедността подготвят сцената, а след това идва и режисьорът – манипулацията. Чрез средствата за масова информация страхът бива подклаждан и направляван. Изгражда се образ на врага чрез постоянно повтаряне на едни и същи послания на омраза. По този начин общественото мнение постепенно се моделира – посява се страх в общественото съзнание и той се управлява умело[4] в интерес на тези, които печелят от разделението. В традиционните медии и особено в социалните мрежи яростните гласове заглушават разумните. Алгоритмите на онлайн платформите откриха, че съдържание, будещо гняв или страх, привлича най-много вниманиe – затова ни показват предимно крайни мнения и конфликтни истории. Така ни карат да реагираме, да спорим, да останем „залепени“ за екрана – но и ни правят все по-гневни и все по-уплашени. Алгоритмите не само отразяват съществуващите негативни емоции, а и ги задълбочават, превръщайки „нас“ и „тях“ в непримирими лагери[5].

Всекидневно ни се внушава, че опасността дебне отвсякъде: че чужденецът ще ни отнеме работата(което е така), че малцинството „привилегировано“ живее за наша сметка(истина), че съседът с различни възгледи едва ли не подкопава самото ни съществуване(все по-често е вярно). Подобни страхове се раздухват целенасочено, защото уплашеното общество е лесно за манипулиране.

„Разделяй и владей“ действа най-добре чрез страха. А страхът е заразен – веднъж посеян, той бързо се разпространява от човек на човек, докато доверието помежду ни съвсем се изпари.

Алчност срещу общото благо

Повечето са готови на Всичко за пари и на Абсолютно Всичко за „Достатъчно“ пари!

Друга отровна съставка на разединението е алчността – превръщането на личния интерес във върховен приоритет. Когато отделни хора и групи гонят користта си на всяка цена, страда общото благо. Десетилетия наред обществото ни бе индиректно учено на принципа „оцелявай сам“. Всеки се спасява поединично, солидарността отстъпва – превръща се едва ли не в наивност. Тази култура на егоизъм ерозира самата основа на колектива. „Не умеем да се солидаризираме един с друг, стремим се да оцеляваме поединично. Солидарността не ни е в гените“, констатира горчиво един автор[6]. Именно върху този наш дефицит – липсата на единност – паразитират силните на деня[6].

Последиците от алчността се виждат навсякъде около нас. Нарастваща социална пропаст зее между богати и бедни. Една шепа милиардери трупат несметни богатства, докато мнозинството се бори за насъщния. Статистиката е шокираща: само 80-те най-богати души в света притежават толкова богатство, колкото бедната половина от цялото човечество[7] – т.е. колкото 3,5 милиарда души, взети заедно! Тази крайна концентрация на ресурси е резултат от десетилетия, в които алчността е била издигана над състраданието и справедливостта. Когато корпоративни печалби и лични облаги диктуват политиките, обществените нужди остават нечути. Бедността и неравенството се задълбочават, а с тях и озлоблението у хората. В такава среда съпричастността се превръща в дефицитна стока – всеки подозира всекиго и никой не желае да отстъпи нищо от своето. Алчността и егоизмът е масово явление в днешно време.

Добротата, съпричастността, загрижеността за Общото, за Непознатия е нещо забравено, гнусно дори за някои.

Алчността изяжда доверието. Когато гражданите виждат как влиятелни малцинства забогатяват за сметка на общия ресурс – чрез корупция, незаконни сделки или неплащане на данъци – те губят вяра, че „играта“ може да бъде честна. Това убива мотивацията за солидарни действия. Защо да подкрепяш другите, когато „всеки краде за себе си“? Така порочният кръг се затваря: егоизмът на върха стимулира цинизъм и апатия в основата на обществото, а оттам – още разделение. Докато общият ни морален компас сочи към печалбата на всяка цена, няма кой да се погрижи за общия ни дом.

Разделяй и владей: елити и раздор

За да запазим мизерията си, губим райската градина!

В разединението на народа някой неизменно печели – и това са онези горе, политическите и икономически елити. Още от древността властимащите прилагат принципа „разделяй и владей“, а днес го виждаме в действие по циничен начин. Когато хората са обърнати един срещу друг, те не гледат към онези, които дърпат конците. Разединението прави силата им – те черпят своята сила именно от нашето разединение[8]. Обединеният народ ги плаши до смърт[8], затова те не жалят средства да всяват раздор.

Властта умишлено насъсква групи срещу други групи, поддържа напрежение и противопоставяне, за да отклонява вниманието от собствените си дела. Ако обществото започне да се пробужда и обединява – например в протести за справедливост – веднага се задействат механизми за разединяването му. Примери не липсват. Видяли сме как при масови граждански демонстрации се организират контра-протести с автобуси привърженици на властта, само и само да се неутрализира народното недоволство[8]. По телевизията удобно се показват най-крайните и грозни лица от едната страна, за да бъдат настроени останалите срещу нея. Пускат се слухове, пропаганда, дезинформация – всичко, което може да скара хората. Няма скрупули: бедният бива изправен срещу още по-бедния, малцинството – срещу мнозинството, младите – срещу старите. Всяка разделителна линия е добре дошла, стига да отклонява вниманието от истинските центрове на власт и пари.

За управляващата класа това не е просто тактика, а въпрос на оцеляване. Те знаят, че ако хората се обединят, ще потърсят сметка за всички злоупотреби. А злоупотребявали са много – крали са безнаказано, приватизирали са общото богатство, трупали са авоари по чужди сметки[9]. Нима ще върнат доброволно заграбеното? Нима изведнъж ще станат честни и благородни управници? Разбира се, че не. Затова за тях е жизненоважно народът да е разединен, циничен и отчужден. Отвратените освобождават терена на отвратителните, както казва една крилата фраза – когато почтените хора се откажат и се разделят помежду си, на сцената излизат безскрупулните. Елитите отлично разбират това и умело поддържат разделението, защото то е бронята, която пази тяхното статукво.

Всеки срещу всеки

Крайният резултат от всичко това е тъжно познат: всеки е направен враг на другия. Вместо солидарност виждаме повсеместна подозрителност и омраза по оста на различията. Разделението приема безброй лица:

Беден срещу още по-беден – вместо да се обединят срещу бедността, хората в недоимък биват насъскани един срещу друг в битка за трохи.

Малцинство срещу мнозинство – етнически и религиозни групи се сочат взаимно с пръст, подхранвайки предразсъдъци и страх.

Млади срещу възрастни – поколенията се обвиняват едно друго за проблемите, забравяйки, че всяко поколение носи и своите рани.

Мъже срещу жени – половете се противопоставят с недоверие и гняв, сякаш забравили, че обществото ни има нужда от равенство и взаимно уважение.

Бежанци срещу местни – уязвими хора, бягащи от войни и нищета, са демонизирани и противопоставяни на притеснените местни общности.

Списъкът може да продължи още и още. Обществото ни се разфрагментира на враждуващи племена. Всяка група вижда в другата заплаха, а не съюзник. В такава атмосфера никой не печели, освен онези, които дърпат конците на тази куклена пиеса. Докато бедният вини още по-бедния вместо истинските виновници за бедността, докато хората се делят по цвят на кожата, пол и възраст, истинските проблеми остават нерешени. Вместо сътрудничество – конфронтация; вместо доверие – изолация. Това е рецептата за един разбит и отслабен социален организъм.

Последиците от разединението

Разединението носи тежък дан за обществото – плащаме го всички ние. Първата му рожба е изолацията. Хората, които виждат във всеки друг враг, се затварят в себе си. Общностният живот запада – страховете и подозренията рушат чувството за принадлежност. Усилва се усещането за самота и безпомощност, защото откъснати един от друг, губим опората на ближния. Враждебността се превръща в норма, а сътрудничеството – в изключение.

Следващото последствие е озлоблението. Постоянното напрежение „ние срещу тях“ натравя душите ни. Дискурсът в обществото огрубява; диалогът отстъпва място на крясъци и обиди. Натрупва се гняв – често сляп, често насочен към грешните цели. Хора, които би трябвало да са си естествени съюзници, не могат да се понасят. Тъканта на обществото – взаимното уважение и толерантност – се разкъсва по шевовете.

В дългосрочен план разединението води до истински обществен срив. Ако няма минимално единство по ключови въпроси, държавата буквално блокира. Вместо да се обединят за решаване на общите проблеми – престъпност, бедност, здравеопазване, – разединените граждани и институции се саботират взаимно. Така нито закони се приемат в общ интерес, нито реформи се довеждат докрай. Разделеното общество е слабо общество – лесно за външни и вътрешни врагове. Както гласи древната мъдрост, „всяко царство, разделено против себе си, запустява“ – никой град или дом не може да устои, ако в него цари раздор[10]. Липсата на солидарност не е просто морален проблем, а екзистенциален: тя означава, че в миг на беда няма да си подадем ръка един на друг. А общество, в което солидарността е изчезнала, е на ръба на колапса – защото какво друго е обществото, ако не съвкупност от хора, които се грижат един за друг?

Най-тъжното е, че в атмосфера на разединение губим човечността си. Забравяме да проявяваме разбиране и милосърдие. Затъваме в цинизъм и апатия. Вместо да живеем с надежда за общ по-добър живот, ние съществуваме във „война“ на дребно помежду си. Това не може да роди нищо добро – само стагнация и упадък. Разделението ни обезсилва и обезверява. Ако продължим по този път, рискуваме да се превърнем в общество-призрак, без дух и без бъдеще.

Солидарността като изход

И все пак, има надежда – и тя се крие в обратната посока на страха и омразата. Срещу страха нека изправим разбиране. Срещу омразата – състрадание. Срещу егоизма – солидарност. Във всеки от нас е заложена способността да проявим човечност, дори когато сме различни. Нужно е да си спомним тази способност и целенасочено да я култивираме.

На първо място стои разбирането – да опитаме да влезем в обувките на другия, да чуем неговата история. Често конфликтите се топят, когато видим, че и отсрещната страна страда, мечтае и се бои също като нас. Врагът вече не е абстрактно чудовище, а човек от плът и кръв, с когото можем да намерим допирни точки. Разбиране не значи непременно съгласие – значи да признаем човечността на опонента и сложността на ситуацията. Това отваря вратата към диалог, вместо към крещяща схватка.

Състраданието е следващата стъпка – активната емпатия към болката на другия. Вместо да обвиняваме по-уязвимите от нас за нашите беди, можем да подадем ръка и да попитаме: „Как да ти помогна?“. Когато протегнеш ръка на някого в нужда – било то безработен съсед, малцинство, което се бори с дискриминация, или бежанец, търсещ закрила – ти печелиш приятел, а не враг. Състраданието е лепилото, което може да залепи пукнатините в нашето общество, защото напомня, че всички сме уязвими в нещо и всички заслужаваме подкрепа.

Най-сетне, на свой ред от разбирането и състраданието се ражда солидарността. Това е онази силна връзка помежду ни, която ни позволява да действаме заедно за общото благо. Солидарността значи да застанем рамо до рамо – беден до богат, мнозинство до малцинство, ляв до десен – в името на споделени ценности и цели. Истинското обединение не означава да се заличат различията помежду ни или всички да мислят еднакво. Не – то означава да изградим здрава обща основа, върху която да стоим, независимо от различията. Обединението се крепи на ценности като свобода, справедливост, човешко достойнство. Ако всички приемем, че тези ценности са над личната ни изгода, можем да сме единни дори когато спорим по отделни въпроси. Единството в многообразието е възможно – и именно то прави едно общество зряло и жизнено.

Нужен ни е обществен диалог – спокоен, откровен разговор помежду ни, без медиатори на омразата. Нужни са лични примери – хора, които показват с делата си как се преодоляват бариери: онзи работодател, който наема и дава шанс на хора от маргинализирани групи; онази общественичка, която събира доброволци от различни лагери за обща кауза; онези младежи, които уважават възрастните, и онези възрастни, които вярват в младите. Нужна е и политическа воля – лидери, които да престанат да черпят дивиденти от разделението, и да започнат да работят за сплотяване на нацията чрез справедливи политики. Всичко това звучи трудоемко – и наистина е. Единството не се постига лесно или бързо. Нашите предци са го знаели – затова написаха „Съединението прави силата“ на сградата на парламента, напомняйки ни, че единението се гради бавно и трудно[11]. Но точно затова е безценно.

Алтернативата на разединението е именно тази съзнателна градация на солидарността. Вместо да гледаме с омраза и страх един на друг, можем да потърсим общия си интерес. А той е очевиден: всички искаме да живеем в мир, сигурност и свобода. Всички мечтаем децата ни да растат образовани и щастливи, родителите ни да стареят достойно, улиците ни да са спокойни, природата ни – запазена. Тези неща са възможни само ако работим заедно. Нека изкореним силите на разединението в съзнанието си и в единомислие, разбирателство и мир помежду си да градим общия ни дом[12]. Това не значи да няма спорове – значи в крайна сметка всички да гребем в една посока, вместо да се дърпаме взаимно назад.

Ние от Философия на Евдокрацията, категорично се противопоставяме на всяко усилие за разединение на хората. Нашата мисия е да насърчаваме зряло, осъзнато общество – общество, което избира диалога пред конфликта, разбирането пред страха и общото благо пред дребнавия интерес. Чрез нашата платформа ние ще продължим да разобличаваме манипулациите на страха и омразата и ще даваме гласност на идеи и примери, които сплотяват, а не разделят. Вярваме, че българското общество може да преодолее днешните разделения и да израсне по-силно и по-единно – стъпило върху солидарността, справедливостта и зрелия поглед към бъдещето.

Sources:

[1][2][3][4][5][6][7][8][9][10][11][12]

[1] [10] [12] Патриарх Неофит: Обществото ни е водено не от принципа на съединението, а от духа на разделението - По света и у нас - БНТ Новини

https://bntnews.bg/news/patriarh-neofit-obshtestvoto-ni-e-vodeno-ne-ot-principa-na-saedinenieto-a-ot-duha-na-razdelenieto-1168003news.html

[2] [5] „Ние“ и „те“ – социалната поляризация и демокрацията | Stalbata

https://stalbata.bg/%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86/

[3] [4] Eзикът на омразата – инструмент за промяна на общественото съзнание | РЕТОРИКА И КОМУНИКАЦИИ

https://rhetoric.bg/%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-e%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BC%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B0

[6] [8] [9] [11] Портал за култура, изкуство и общество

https://kultura.bg/web/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC/

[7] Най-богатият 1% скоро ще притежава повече от половината богатство на планетата|Vesti.bg

https://www.vesti.bg/sviat/1-ot-chovechestvoto-shte-ima-poveche-ot-ostanalite-99-6030348