Начало
Идеята за общество без политика обикновено не се ражда от философия, а от умора. Хората се уморяват от скандали, от дребна агресия, от обещания без последици, от усещането, че „всичко е театър“. И в един момент започват да казват: „Да няма политика.“ „Да няма партии.“ „Да се управлява нормално.“ Тази реакция е човешка и разбираема. Но тя често съдържа логическа грешка: смесва политиката с партийността. Ако не разделим тези понятия ясно, ще стигнем до опасен извод — че за да се спасим от партийните извращения, трябва да отменим самия механизъм на общите решения. А това е невъзможно.
Политика и партийност не са едно и също. Политиката е процесът на вземане на общи решения в условия на различие — различие на интереси, на ценности, на приоритети, на риск. Партийността е конкретен организационен метод: групи се формират, мобилизират подкрепа и се борят за власт, за да влияят върху решенията. Партийността може да бъде полезен инструмент за представителство, но може и да се изроди в самостоятелна игра за позиции. Когато тази игра изяде смисъла, обществото не престава да има политика — обществото просто започва да я възприема като мръсна по природа. И тогава се появява изкушението да изхвърлим целия механизъм.
Тук е първата твърда истина: политиката е неизбежна; партийността е форма. Формата може да се промени. Неизбежността — не.
Политиката започва преди партиите и свършва след тях
Политика има навсякъде, където има общ живот. В семейство, в училище, в общност, в предприятие, в държава. В момента, в който двама души трябва да решат „как ще живеем заедно“ — кой носи каква отговорност, кой плаща какво, какви правила важат, как се решава спор — това вече е политика в най-строгия смисъл: подреждане на общото.
Аристотел нарича човека „политическо същество“ не защото човекът обича партийни борби, а защото човекът по природа живее в организирана общност и не може да бъде самодостатъчен. Дори да си сам в гората, пак използваш език, знание, инструменти и култура, които идват от други. Колкото по-развито е обществото, толкова по-дълбока е взаимозависимостта. А взаимозависимостта винаги поражда въпроса: „Кои са правилата?“ и „Кой решава при спор?“ Това са политически въпроси, не партийни.
Защо общество без политика е логически невъзможно
За да има общество без политика, трябва да няма три неща. А тези три неща не могат да изчезнат.
Първо: ограничени ресурси. Време, бюджет, инфраструктура, хора, компетентност, внимание — всичко е ограничено. При ограниченост се появява разпределение. А при разпределение има избор и спор.
Второ: различни интереси и нужди. Хората са различни по възраст, здраве, професия, регион, цели, семейство. Дори да са добри, пак ще имат различни приоритети. Различието не е порок — то е нормалност. Но то поражда конфликт на интереси.
Трето: конфликт на ценности. Свобода срещу сигурност. Растеж срещу равенство. Строги правила срещу гъвкавост. Традиция срещу промяна. Това не са технически дилеми. Те са избори за това какъв тип общество искаме да бъдем.
Там, където има ограниченост, различие и ценностен конфликт, има нужда от механизъм за общи решения. Това е политика. Партийността е само един начин да се организира този механизъм. Ако махнеш партийността, пак остава механизмът. Ако махнеш механизма, махаш обществото като организиран общ живот и остава само сбор от частни стратегии.
Хобс описва крайния случай: когато липсва обща власт и общи правила, конфликтът не изчезва — той се решава чрез сила. Политиката в цивилизования смисъл е именно опитът конфликтът да бъде решаван чрез правила и процедури, а не чрез произвол.
„Добре, без партии — но може ли без политика?“ Не.
Тук идва най-важното уточнение: ако политиката изчезне от публичното пространство, тя не изчезва от реалността. Тя просто сменя мястото си. Решенията пак ще се вземат, но няма да се вижда как и от кого.
Властта не е нещо, което се отменя с отвращение. Властта е функция: някой определя правилата, някой определя приоритетите, някой определя кой плаща и кой получава, някой определя санкциите, някой определя изключенията. Ако тези решения не се вземат открито, те се вземат неофициално. Ако не се вземат в институциите, се вземат в мрежите. Ако не се обсъждат публично, се договарят частно. И тогава обществото не печели чистота. Губи контрол.
Тук е втората твърда истина, с която трябва да сме наясно: политиката е публичната форма на властта. Ако премахнеш публичната политика, не премахваш властта. Премахваш светлината върху нея и възможността тя да бъде ограничавана чрез критика, избор и правила.
Илюзията за „експертно управление“
Следващото изкушение е: „Добре, политика има, но да я заменим с експерти.“ Това е разбираемо желание за компетентност. Но е концептуално непълно.
Експертът отговаря на въпроса как да се постигне дадена цел. Политиката отговаря на въпроса коя е целта и каква цена е приемлива. Експертът може да направи три модела за данъчна система. Но някой трябва да избере: справедливост или стимули; повече преразпределение или повече индивидуална свобода; повече сигурност или повече риск. Това не е уравнение. Това е ценностен избор. И той неизбежно засяга групи по различен начин.
Затова „експертно управление без политика“ на практика означава едно от две неща: или експертите вземат ценностните решения без легитимност, или ценностните решения се вземат скрито, а експертността служи като параван. И в двата случая политика има — просто не е честно изговорена.
Вебер прави разграничение между убеждение и отговорност: управлението не е само „да знаеш“, а да носиш последствията от избора. Експертността е необходима. Но тя не отменя отговорността. А политиката е именно механизмът, който прави отговорността видима и санкционируема.
Илюзията за „чиста демокрация без елит“
Другото изкушение е: „Народът да решава всичко. Без елит.“ В това има справедлива реакция срещу самозваните елити. Но идеята, че може да има сложна държава без функционален елит, е наивна.
Всяка сложна система неизбежно създава хора и структури с повече информация, повече организация, повече достъп, повече влияние. Въпросът не е дали ще има такива центрове. Въпросът е дали те ще бъдат официални, подлежащи на контрол и отчетност, или неофициални и непроследими.
Когато обществото отрича елита като принцип, то не унищожава влиянието. То унищожава прозрачността. И тогава управляват не най-достойните, а най-организираните. Не най-способните, а най-добре свързаните. Не най-отговорните, а най-безнаказаните.
Мадисън (Federalist No. 10) говори за неизбежността на фракциите — груповите интереси не изчезват. Те трябва да бъдат управлявани чрез институции, а не чрез мечти за чистота.
„Защо винаги някой взема решения“ — и не само в спокойни времена
Да допуснем, че утре премахнем партии. Дори тогава остава въпросът кой формулира дневния ред. Кой решава кои теми са „важни“ и кои не са? Кой подготвя вариантите? Кой определя кое е допустимо решение и кое е „екстремно“? Това е огромна част от властта и често остава невидима: властта не е само да избереш между две опции, а да определиш какви опции изобщо съществуват.
Има и втори тест, който разбива мечтата за общество без политика: кризата. При криза решенията се вземат бързо. Някой затваря или отваря. Някой мобилизира ресурси. Някой въвежда ограничения. Някой променя приоритети. Ако няма ясни правила кой взема тези решения и под какъв контрол, получаваш или хаос, или произвол. Това отново е политика — в най-реалистичния ѝ вид.
Каква е гледната точка за това на Евдокрацията
Евдокрацията не обещава общество без политика и не заменя политиката с „експерти“ или с „чиста демокрация“. Тя приема, че политиката е неизбежна, и затова поставя въпроса за нейното качество: компетентност, морална рамка, отчетност и контрол върху груповия интерес. Подробното обяснение идва по-късно, когато говорим как политиката се връща към смисъла си.
Какъв е реалният извод
Общество без политика не може да има, защото не може да има общество без общи решения. Ако общите решения не се вземат открито и по правила, те пак ще се вземат — но неофициално и в полза на тези, които имат организация, ресурси и достъп.
Истинският проблем не е, че има политика. Истинският проблем е, че политиката се подменя с партийност: когато общото става инструмент за групово оцеляване, когато ценностният избор се прикрива, когато отчетността се заменя с спектакъл, а контролът — с фарс. Ако това е болестта, лечението не е „да няма политика“. Лечението е политика, която е ясно дефинирана като процес на общи решения, видима, проверима и подчинена на правила, които ограничават произвола и правят отговорността реална.Политика създадена от елит за добруването на мнозинството.