Как стигнахме дотам неподготвени хора да решават живота ни, а временната власт да се разпорежда като постоянна?
Истинската криза в България не е само партийна. Тя е в липсата на критерий кой влиза във властта и къде свършват правата на онези, които уж са там временно.
Дата: 13.04.2026
Има нещо в българската политика, което вече не дразни, а унижава. Човек гледа листите, слуша изказванията, наблюдава поведението на част от политическите лица и започва да се пита не кой ще победи, а как изобщо сме стигнали дотам такива хора да бъдат допускани до властта. Не става дума само за морал. Не става дума само за корупция. Все по-често става дума за нещо по-елементарно и по-страшно: за липса на умствена дълбочина, на култура, на вътрешна дисциплина, на способност да се носи тежестта на сериозно държавно решение.
И точно когато това вече изглежда достатъчно опасно, идва и вторият удар: временната власт започва да се държи така, сякаш има пълен исторически мандат. Вместо да пази реда до избора, тя подписва, обещава, обвързва, позиционира, раздава, урежда и говори от името на държавата така, сякаш народът ѝ е дал години напред право да решава вместо него.
Това вече не е просто лоша политика. Това е по-дълбока деформация на самата представа за власт.
Ниската летва на властта
В нормална държава властта би трябвало да е най-трудно достъпното място. Не защото е привилегия, а защото цената на грешката там се плаща от милиони. Един слаб лекар може да погуби един пациент. Един слаб инженер може да събори един мост. Но един слаб управник може да разруши посока, институции, доверие и бъдеще за цяло поколение.
И въпреки това точно в политиката у нас летвата често изглежда най-ниска. Не се изисква особена дълбочина. Не се изисква доказана способност за държавно мислене. Не се изисква културна тежест. Не се изисква дори ясно доказателство, че човекът разбира сложността на света, икономиката, обществото, историята, външната политика и човешката природа. Достатъчно често е достатъчно само да е послушен, лоялен, удобен, шумен, медиен или правилно подреден в партийната машина.
Тук е голямото унижение за обществото: хора, които в сериозна професионална среда трудно биха минали за тежки умове, се оказват достатъчни, за да правят закони, да решават обществени разходи, да говорят от името на нацията и да определят посоката на държавата. Това не е дребен дефект. Това е системен провал в подбора.
Когато послушанието е по-ценно от способността
Причината не е само в отделни личности. Причината е, че партийната система отдавна предпочита не най-способните, а най-удобните. Не най-дълбоките, а най-управляемите. Не онези, които могат да мислят самостоятелно и да носят тежест, а онези, които по-лесно се вписват във вътрешната йерархия и по-трудно излизат от нея.
Точно затова толкова често напред не излизат хората с най-голяма култура, най-зрял характер и най-сериозна способност за държавно мислене. Напред излизат амбициозните, но плитки; енергичните, но зависими; активните, но лесни за насочване. Хора, при които амбицията е по-голяма от разума, а желанието за издигане е по-силно от съвестта. Такива хора са удобни. Те рядко имат собствена вътрешна вертикала. По-често мислят за личната изгода, за позицията, за достъпа, за облагата. Затова и по-лесно се подчиняват, по-лесно се подкупват, по-лесно се жертват и по-лесно се заменят.
Казано по-просто: не се търсят най-добрите. Търсят се най-употребимите. Не личности с гръбнак, а фигури с рефлекс за послушание. Не хора, които могат да поведат държава, а хора, които могат да бъдат подредени в редица, пуснати пред камерите, накарани да натискат копчета и после изхвърлени, когато станат неудобни. За сериозните места се пазят няколко по-умни глави. За останалото често стига и политическият пълнеж.
И тук вече не говорим само за посредственост. Говорим за съзнателен подбор на зависимост. Защото посредственият човек в политиката не е просто по-безопасен за партията. Той е по-безопасен за скритите играчи около нея. По-малко пита. По-малко разбира. По-малко се съпротивлява. И когато дойде време да бъде принесен в жертва, не струва скъпо. Това е цинизмът на системата: използваш човека не заради неговата сила, а заради неговата слабост.
Посредствеността е предпочитана не защото е полезна за държавата, а защото е полезна за онези, които искат да управляват държавата без да носят лицето на управлението. Слабият политически кадър има едно голямо предимство за задкулисието: той не е истински център на власт. Той е проводник. Подписва, говори, гласува, появява се по студията, поема удара и носи публичната отговорност, но често не е истинският източник на решението.
И точно тук започва най-мръсната част от проблема. Реалната власт нерядко стои извън видимата политика - в мрежи от зависимости, посредници, покровители, икономически кръгове и скрити центрове на натиск, които не искат да бъдат избирани, не искат да бъдат виждани и не искат да носят пряка отговорност. Те предпочитат отпред да стоят лица без тежест, защото такива лица по-трудно се бунтуват, по-лесно се дисциплинират и по-бързо се сменят при нужда.
Няма нужда винаги да виждаме конците, за да разберем, че куклите не играят сами. Понякога е достатъчно да гледаме едно и също повтарящо се явление: хора с ограничен капацитет стигат нагоре, държат се несъразмерно самоуверено, а после послушно изпълняват линии, които очевидно надхвърлят личната им способност да ги формулират. Тогава въпросът вече не е дали отделният човек е слаб. Въпросът е кой има интерес слабият човек да е отпред.
Не ги интересува кой е годен, а кой е удобен
И тук стигаме до още по-голям абсурд. В публичното пространство партиите и техните говорители с упоритостта на квартални клюкарки си ровят биографии, родословия и политически наследства. Кой бил от ДС. Кой бил син на комунист. Кой имал дядо социалист. Кой на кого бил човек. Все едно държавата ще се оправи, ако вместо син на комунист в парламента влезе син на пълен невежа.
И утре, когато видите, че ваш познат, съсед или колега - човек, за когото отлично знаете, че образно казано не може сам да си върже връзките на обувките, без някой да му подскаже - изведнъж се е запътил към представителна власт, поне не се правете на изненадани. Знаете защо е там. Не защото е израснал до държавна тежест, а защото е удобен. Не защото може да носи власт, а защото може да я имитира. Не защото има собствена височина, а защото е лесен за качване, лесен за водене и още по-лесен за хвърляне, когато дойде време за жертва.
Никой не пита най-важното: какъв е психологическият профил на кандидата? Има ли дисциплина на мисълта? Какъв е интелектуалният му хоризонт? Има ли характерова устойчивост? Има ли поне минимална управленска биография? Има ли доказан професионален път? Чел ли е достатъчно, мислил ли е достатъчно, работил ли е достатъчно, за да не бъде опасен още в първия месец на властта?
Това не е дребен пропуск. Това е национално малоумие, облечено като нормалност. В държава, в която за десетки професии има изисквания, изпити, стажове, проверки и отговорност, точно за политическата власт летвата е оставена да лежи на пода. За лекаря искаме диплома. За инженера искаме компетентност. За пилота искаме хладен разум. А за човека, който ще участва в решаването на съдбата на милиони, често не искаме почти нищо. Малко самочувствие, правилна партийна връзка, глад за издигане и достатъчно дебела кожа, за да понесе срама. И готово - нов народен представител.
А после се чудим защо парламентът прилича не на събрание на държавници, а на кадрова авария. Чудим се защо смислените хора се отдръпват. Чудим се защо сериозният разговор умира още в изречението. Не, не е загадка. Просто дълго време се правим, че въпросът кой е психологически, интелектуално и управленски годен за власт бил едва ли не неудобен. А той е най-важният.
Ако държавата беше сериозна, достъпът до висока власт щеше да минава поне през няколко елементарни филтъра: доказано образование, реален професионален път, управленски стаж, тежка психологическа оценка, проверка за зависимости, за корупционна податливост, за нарцистични и разрушителни черти, за способност да носиш натиск без да се разпадаш. Не защото дипломата сама прави човека достоен. А защото липсата на всякакъв филтър прави държавата играчка в ръцете на случайни амбиции и чужди интереси.
И тук не говорим за някаква фантазия. Говорим за елементарен стандарт. Властта не трябва да се подарява на партийно удобни хора, а да се заслужава. Не с плакатна биография, а с доказан професионален път, реален управленски стаж, проверка за етично поведение, за злоупотреби, за зависимости и за способност да носиш тежестта на общото. Всичко под това не е подбор. То е кадрова рулетка с чужд живот.
Затова днес не е чудно, че толкова хора усещат едно и също: че проблемът вече не е само морален, а и интелектуален. Че в политиката не просто има безчестие, а и опасна недостатъчност. И че държава, в която най-голямата власт е достъпна без доказана дълбочина, рано или късно започва да плаща скъпо за това.
Временната власт не е собственик на бъдещето
Но дори това не изчерпва проблема. Защото в България вече се вижда и друго изкривяване: временната власт започва да се държи като пълноценна стратегическа власт. А това е опасно дори когато хората в нея са почтени. Опасно е по принцип.
Служебното управление има смисъл като временен механизъм за поддържане на реда, за организиране на изборите и за предотвратяване на хаос. То не съществува, за да разгръща дълги геополитически линии, да подписва широки обвързвания, да влиза в роли, които надхвърлят неговото временно предназначение, или да се държи така, сякаш е получило пълния политически кредит на народа.
Временната власт е пазач, не собственик. Мост, не нов дворец. Резервно управление, не исторически автор. Тя трябва да пази държавата от безредие, не да си пробва костюма на съдбата. Когато обаче започне да подписва, да обещава, да обвързва и да говори от името на България с тон на трайна власт, тя излиза от ролята си и влиза в територия, която не ѝ принадлежи.
Когато временното започне да се разпорежда като постоянно, възниква тежък въпрос: кой му даде това право? Кой даде на хора, които не са избрани с пълен политически мандат, моралното основание да вземат решения, чиито последствия може да останат далеч след тяхното формално изчезване? Временният кабинет не е избран да чертае дълга съдба. Не е помазан да се държи като постоянен архитект на държавата. И колкото повече забравя това, толкова повече се превръща от временен пазител в самоназначил се разпоредител.
Тук вече не става дума за процедурна тънкост. Става дума за политическо безсрамие. Защото служебната власт по дефиниция е заем. А у нас заемателят все по-често започва да се държи като собственик. Няма вот, но има самочувствие. Няма пълен мандат, но има широк размах. Няма историческа санкция, но има желание за исторически жестове. Това не е държавническа сериозност. Това е временност, опиянена от собствената си случайна височина.
И точно тук проблемът спира да бъде просто партиен. Той става въпрос на мярка, на легитимност и на елементарна политическа хигиена. Защото ако временното управление може без срам да се разтяга като постоянно, утре всяка извънредност ще поиска да се превърне в норма.
Държава навън, народ на ръба
Хората усещат още нещо, което не бива да се премълчава. Докато значителна част от българското общество живее под натиск, в несигурност, в бедност, в страх за утрешния ден, държавата често изглежда по-активна навън, отколкото навътре. По-готова да се доказва пред външни партньори, отколкото да подреди собствения си дом. По-нетърпелива да участва, обещава, подпомага и демонстрира вярност, отколкото да покаже същата решителност в защита на българския човек.
Това не значи, че една държава не трябва да има външна политика, съюзи и ангажименти. Разбира се, че трябва. Но има граница между външна активност и вътрешно предателство на приоритетите. И ако обикновеният човек започне да усеща, че собственото му оцеляване стои по-ниско в реда на важните неща от международното позиране на властта, тогава доверието вече не просто отслабва. То се разпада.
Защото държава, която иска уважение навън, първо трябва да покаже вярност навътре. Първо към своя народ. Първо към своите болни, бедни, работещи, пречупени, изоставени и притиснати хора. И едва след това към всичко останало.
И тук идва големият срам. На народа му се говори за ограничения, търпение, трудни времена и неизбежни жертви. Но когато трябва да се покаже усърдие пред външни центрове на влияние, внезапно енергията се намира. Когато трябва да се стегне държавата отвътре, всичко е сложно, бавно и трудно. Когато трябва да се тича навън с декларации, услуги и демонстрации на лоялност, краката чудодейно олекват.
Това вече не е просто лош приоритет. Това е обърнат морален ред. Народът е оставен да преглъща несигурността като съдба, а властта се държи така, сякаш най-важното е да бъде харесана отвън. И после същите хора се чудят защо обществото е озлобено, защо не вярва, защо презира. Но какво друго да прави едно общество, когато вижда, че собствената му държава първо се старае да бъде удобна на другите, а чак след това полезна на своите?
Власт без мярка
На пръв поглед това са два различни проблема: неподготвени хора влизат в политиката, а временните управляващи си позволяват повече, отколкото им е дадено. Но всъщност коренът е един и същ.
България страда от разпад на мярката за властта.
Няма достатъчно строг критерий кой има право да стигне до върха. И няма достатъчно здрава граница докъде се простира властта, когато е временна. Затова нагоре се качват хора, които не би трябвало да носят такава тежест, а онези, които уж са там за кратко, започват да действат така, сякаш държавата им е дадена за дълго.
Това е опасна комбинация. Първо допускаш слабостта. После ѝ даваш простор. И накрая се чудиш защо обществото губи доверие, защо политиката изглежда като театър, защо смислените хора се отдръпват, а властта все повече се превръща в територия на посредствени амбиции и временна самозабрава.
Проблемът не е, че от време на време някой слаб човек се промъква нагоре. Проблемът е, че системата започва да го предпочита. Не като грешка, а като навик. Не като изключение, а като удобство. А когато слабият човек стане предпочитан политически материал, държавата неизбежно се пълни с фигури, които изглеждат достатъчно големи само докато някой стои зад тях.
Така властта се превръща в странен театър на кухото самочувствие. Отпред стоят хора без нужната тежест. Отзад стоят интереси без име. А по средата стои народът, принуден да плаща цената и на едните, и на другите. Това не е просто лош модел. Това е система, в която отговорността е размита нарочно, за да остане безстопанствена.
Евдократичният въпрос
Точно тук е мястото, на което Евдокрацията се различава рязко от днешната политическа логика. Защото истинският въпрос не е само кой е по-малко лош, кой е по-шумен, кой е по-приемлив за телевизионните студия или кой ще събере повече гласове в една уморена среда. Истинският въпрос е много по-елементарен и много по-тежък:
По какъв критерий изобщо допускаме човек до властта?
Ако от един хирург искаме знания, от един инженер искаме компетентност, от един пилот искаме хладен разум, тогава защо от онзи, който ще влияе върху живота на милиони, да не искаме още повече? Защо точно в политиката да приемаме, че може и с по-малко? Защо там да допускаме лекомислие, посредственост, умствена леност и нравствена празнота?
Властта трябва да се заслужава, не да се подарява на партийно удобни хора. Тя трябва да минава през тежки филтри, а не през партийни асансьори. През доказан ум, характер, професионален път, управленски стаж, психологическа устойчивост и проверка за зависимости и злоупотреби. Всичко друго е покана към катастрофа.
Също толкова важен е и вторият въпрос: какви са границите на временната власт? Защото временното управление не бива да се превръща в прикритие за дълги политически действия без дълбока народна санкция. Временната власт трябва да пази реда. Не да се държи като исторически субект.
България няма да се оправи само със смяна на едни партии с други, ако запази същия нисък стандарт за допускане до властта и същата размита граница на временния мандат. Няма да се оправи, ако продължава да търпи хора без тежест да решават съдбата ѝ и временни управници да действат така, сякаш народът им е дал право да чертаят бъдещето му.
Най-опасната бедност на една държава не е само материалната. Най-опасна е бедността на критерия. Там, където няма сериозна мярка кой заслужава власт и докъде стига тя, започва разпадът на всичко останало.
И затова днес въпросът не е просто кои са тези хора.
Въпросът е защо изобщо им е позволено.
Защото държава, която слага посредствеността отпред и мандата настрани, рано или късно стига до едно и също място: народът плаща, а други решават. Едни се появяват по екраните като лица на властта, без да имат тежест за нея. Други стоят зад тях, без да носят вина за последствията. А между едните и другите остава цяла една държава, принудена да живее под управлението на политически пълнеж и временна самозабрава.
Това не е просто грешка. Това е унижение.
И ако едно общество продължи да търпи този модел, то вече не е само жертва на лошо управление. То е започнало да свиква с подмяната на самия смисъл на властта.
Тогава въпросът вече не е само докога.
Въпросът е дали изобщо още помним какво значи държава.