Когато хегемонът престане да се преструва
Дата: 08.03.2026
На 26 февруари Оман говореше за смислен напредък в преговорите между Вашингтон и Техеран, а следващият кръг технически разговори беше насрочен за Виена. Два дни по-късно започнаха съвместните удари на САЩ и Израел. После стана ясно и нещо още по-важно: според Reuters Пентагонът е признал пред Конгреса, че не е имало разузнавателни данни за непосредствен ирански удар срещу американски сили, а междувременно Тръмп и Рубио са дали различни обяснения за причините за войната. Когато има преговори, има сигнали за напредък, няма доказана непосредствена заплаха, а след това идва масирана атака, това вече не е дипломация, а дипломатически декор преди удар.
Точно в това е същинското вероломство. Не в тесния юридически смисъл на термина, а в политическия и моралния му смисъл. На 27 февруари е дадена финалната заповед за операцията, а на 28 февруари започва „Operation Epic Fury“ с кибер- и космически действия за ослепяване на иранските системи, последвани от масирана въздушна атака по над 1000 цели още в първите 24 часа. Това не прилича на паническа реакция на държава, поставена пред внезапна опасност. Прилича на предварително подготвена кампания, за която преговорите са били удобен фон, а не пречка.
След това маската падна съвсем. На 6 март Тръмп обяви, че няма да има сделка с Иран, освен „безусловна капитулация“, и че САЩ ще помагат на страната едва след появата на „приемливи“ лидери. Това вече не е нито език на ограничена военна операция, нито език на възпиране. Това е език на политическо прекършване и външно диктувано преформатиране на държава. Ако към това се добави и израелската заплаха, че ще преследва всеки следващ наследник на Хаменей и дори онези, които участват в избора му, става ясно, че целта не е просто отблъскване на опасност, а обезглавяване на самата държавна приемственост на Иран.
Тук вече се вижда и по-голямата истина: Съединените щати показват новото лице на световния империализъм. Не лицето на империя, която поне формално обяснява защо нарушава правилата, а лицето на хегемон, който постепенно престава дори да се преструва, че правилата важат за него. Случаят с Венецуела е крещяща илюстрация. Reuters описа американското залавяне на Николас Мадуро като действие, чиято законност е била сериозно поставена под въпрос от правни експерти, именно защото не е имало нито мандат на Съвета за сигурност, нито съгласие на венецуелската държава. Няколко седмици по-късно Вашингтон вече нормализира отношенията си с новата власт в Каракас. Това е колониалната логика в съвременен вариант: първо силата създава новата реалност, после дипломацията идва да я узакони.
Тъкмо затова Иран не бива да се чете като единичен епизод. Той е част от последователност. Отвличане на действащ президент в Латинска Америка. Заплахи за военна намеса срещу „неудобни“ държави в Западното полукълбо. Война срещу Иран, придружена от език на „безусловна капитулация“. Една и съща психология стои зад всичко това: убеждението, че съществува един ненаказуем център на сила, който има право да удря, мести, сменя, санкционира и решава вместо други общества кое тяхно управление е допустимо и кое не. Това вече не е просто геополитика. Това е открит хегемонизъм.
Израел от своя страна стигна до Иран по път, който минава през Газа. Там светът свикна да гледа разрушения, глад, масови цивилни жертви и последователно срутване на гражданската инфраструктура без решаваща международна принуда. Докладът на OHCHR от 19 февруари 2026 г. говори за методично разрушаване на цели квартали, за отказ на хуманитарна помощ, за условия на живот, несъвместими с продължаващото съществуване на палестинците в Газа като група, за опасения от етническо прочистване и за действия, които при наличие на умисъл могат да съставляват и геноцид. Когато такава среда на безнаказаност се влачи с месеци и години, следващата стъпка става по-лесна. Безнаказаността не е страничен ефект на силата. Безнаказаността е неин учител.
Оттук идва и тежкият, но неизбежен извод: войната срещу Иран не започва само във въздуха над Техеран. Тя започва много по-рано — в Газа, в провала на международната общност да наложи реална цена на израелската крайност, в навика на западните столици да възмущават с едната ръка и да финансират, въоръжават или оправдават с другата. Държава, която две години вижда, че може да стига все по-далеч без стратегическа санкция, естествено започва да вярва, че следващата граница също е преодолима. Иран е не само цел. Иран е следствие.
Нищо по-позорно в тази криза няма от покорството на арабските режими. Не народите, а управляващите режими. Именно те трябваше първи да разберат, че ударът срещу Иран не е само удар срещу една шиитска държава, а прецедент срещу всяка средна регионална сила, която не е напълно вградена в западния ред. Вместо това Рияд е предупредил Техеран да не го засяга и според Reuters е дал да се разбере, че при нужда може да допусне американски операции от свои бази. Войната не събуди солидарност. Събуди дворцовия инстинкт за оцеляване. Религиозната близост се оказа по-слаба от страха да не се загуби статутът, богатството и американският чадър.
Това мълчание е късогледо до самоубийство. Режими, които гледат как се разбива Иран и си казват „не днес за нас“, не купуват сигурност, а само кратка отсрочка. Те сякаш не разбират най-простата истина на всяка имперска логика: който не е нужен днес, може да стане неудобен утре. Когато един по-голям регионален център на съпротива бъде отслабен, следващите в редицата не стават по-защитени. Стават по-изолирани. Това, което арабските режими наричат прагматизъм, историята обикновено нарича покорство преди реда да дойде и за тях.
Не по-малко показателно е поведението на „големите съюзници“ на Иран. Русия нарече случващото се израелско-американска агресия и поиска незабавно спиране на войната. Китай настоя ударите да бъдат прекратени и предупреди, че силата не решава, а разширява кризата. Но и Москва, и Пекин останаха в границите на реториката. Никой от тях не показа готовност да плати реалната цена на открито противопоставяне. Индия пък отговори не с политическа тежест, а с икономическа тревога: войната доведе до рязък шок на петрола, рекордно отслабване на рупията и масирана намеса на индийската централна банка за защита на валутата. Това е картината на цялата система: не свят на съюзи, а свят на страхове, сметки и отлагане.
Именно тук се разкрива и най-дълбоката слабост на нашето време. Русия, Китай, Индия, арабските режими, Европа — всички по свой начин виждат незаконността, разбират опасния прецедент и усещат, че ударът срещу Иран не е последната граница. Но почти никой не иска да плати цената на реалната съпротива. Светът е пълен с държави, които вътрешно разбират какво се случва, но външно се държат така, сякаш още има време. Жалката формула е една и съща навсякъде: не днес. Не днес за Залива. Не днес за Делхи. Не днес за Москва. Не днес за Пекин. Не днес за Брюксел. Само че именно това „не днес“ прави утрешния удар по-лесен.
Европа тук заслужава отделно презрение, защото съчетава правилния език с нулева тежест. Да, в последните дни вече има европейски гласове, които ясно назовават ударите като незаконни; швейцарският министър на отбраната ги определи като нарушение на международното право, а в Германия и Испания също се чуха остри оценки. Но Европа вече не формира ред. Тя го коментира след събитието. Тя е политическият еквивалент на наблюдател, който вижда как се руши правото, но няма воля или сила да спре рушенето. Всяка система, която говори за правила само след като силните вече са ги нарушили, престава да бъде гарант за ред и се превръща в архив на пораженията.
Има и още един симптом на този разпад: вътрешната американска безотговорност. На 5 март Камарата на представителите отхвърли war powers резолюция, която щеше да изисква изрично одобрение за войната. Това означава, че не само международният ред се огъва пред силата, но и самата американска вътрешна система все по-често капитулира пред изпълнителната воля за война. Хегемонът не просто не среща достатъчно външни граници. Той все по-рядко среща и вътрешни.
Затова истинският предмет на тази война не е само Иран. Истинският предмет е светът след Иран. Свят, в който преговорите могат да бъдат използвани като упойка преди атака. Свят, в който законността се прилага селективно. Свят, в който Газа доказва, че безнаказаността ражда още безнаказаност. Свят, в който арабските режими се снишават, великите сили пресмятат, а Европа коментира. Такъв свят не е международен ред. Това е глобална йерархия на принудата, в която слабите и средните държави запазват суверенитет само дотолкова, доколкото хегемонът още не е решил друго.
И накрая остава най-неприятната истина. Никой, който днес мълчи от страх, няма да бъде спасен от това мълчание. Не Иран е последният. И не Газа беше първата. Силата, която свикне, че може да прави всичко, не спира сама. Тя спира само когато срещне цена, която не желае да плати. Дотогава тя ще нарича агресията сигурност, капитулацията мир, подчинението стабилност и чуждия суверенитет — временна пречка. Днешният жалък рефрен на половината свят е „не днес“. Историята обаче не се трогва от това. Тя просто връща сметката по-късно.