Конфликтът в Ивицата Газа: исторически преглед и актуален анализ
Географски и колониален произход: Ивицата Газа е тясна крайбрежна територия на Средиземно море, граничеща с Израел и Египет. До средата на XX век тази област е част от британския мандат в Палестина. След края на британското управление през 1948 г. и създаването на държавата Израел, в региона избухва Арабско-израелската война. Египетската армия навлиза и установява контрол над ивицата Газа през 1948 г., създавайки 40-километров египетски администриран анклав по крайбрежието. Десетки хиляди палестински бежанци, прогонени или избягали от териториите, станали част от Израел, се струпват в Газа, утроявайки населението ѝ до около 200 000 души. През следващите две десетилетия (1948–1967) Ивицата Газа остава под египетска военна администрация, без Египет официално да анексира територията. Египет позволява на газанци да учат и работят в Египет, но ивицата е поддържана в нестабилност – палестински бойци федаини осъществяват нападения срещу Израел, което води до ответни израелски удари.
Израелска окупация след 1967 г.: По време на Шестдневната война през юни 1967 г. Израел превзема Ивицата Газа от Египет и установява военна окупация. Израелски войски управляват територията и охраняват еврейски селища, които Израел започва да изгражда там през следващите десетилетия. Палестинското население, наброяващо около 394 000 през 1967 г. (поне 60% бежанци), е подложено на пряк израелски военен контрол. През 70-те и 80-те години Газа остава окупирана територия без собствена администрация – ООН я определя като част от Окупирани палестински територии под израелска окупация, статут, признат и от множество международни организации. В края на 80-те години нарастващото напрежение води до Първата палестинска интифада (1987–1991) – масово въстание срещу израелската окупация. Именно в началото на Интифадата, през 1987 г., в Газа е основано ислямисткото движение Хамас – палестинско ответвление на „Мюсюлмански братя“, което оспорва лидерството на светската организация Фатах на Ясер Арафат. Хамас проповядва унищожение на Израел и се превръща в ключов играч в Газа наред с Фатах.
Мирни споразумения и частична палестинска автономия: Пробив настъпва през 90-те години. След Споразуменията от Осло (1993) Израел и Организацията за освобождение на Палестина се съгласяват на временна автономия за палестинците. Създадена е палестинска администрация – Палестинската национална власт (ПНА) – която поема ограничен контрол първо в Газа и град Йерихон през 1994 г.. Йасер Арафат се завръща от изгнание и оглавява ПНА в Газа. Споразуменията предвиждат поетапно създаване на независима палестинска държава до 1999 г., но този краен статут не е реализиран. Процесът се проваля на фона на взаимни обвинения – Израел упреква палестинците в терористични атаки, докато палестинците негодуват от продължаващото израелско селищно строителство и забавянето на държавността. В самата Газа през втората Интифада (2000–2005) Израел засилва военните операции, налага зони със забранен достъп, блокира летището в Газа (открито през 1998 г.) и ограничава риболовната зона, позовавайки се на съображения за сигурност.
Изтегляне на Израел и възход на Хамас: През 2005 г. израелският премиер Ариел Шарон предприема едностранен план за „отделяне“ – Израел изтегля всички свои войски и около 8 000 заселници от Ивицата Газа и премахва селищата си там. От август 2005 г. в Газа вече няма постоянни израелски военни сили или колонии. Палестинците приветстват края на 38-годишната окупационна администрация, но суверенитет така и не е установен – Израел запазва контрол върху въздушното пространство, крайбрежните води и границите на Газа (с изключение на граничния пункт Рафа с Египет). Изтеглянето улеснява придвижването вътре в Газа и първоначално носи надежди за икономическо оживление. Скоро обаче политическият разрив между Фатах и Хамас променя ситуацията. На парламентарните избори в палестинските територии през януари 2006 г. ислямистката партия Хамас печели изненадващо мнозинство. Това довежда до остри търкания с доминиращия Фатах. След месеци на напрежение, през юни 2007 г. бойците на Хамас силово взимат властта в Ивицата Газа, изтласквайки лоялните на президента Махмуд Абас (Фатах) сили – събитие, известно като „битката за Газа“ (2007). Хамас се установява като фактическо управляващо движение в Газа от 2007 г. насам, докато умерената Палестинска власт запазва контрол само над части от Западния бряг.
Блокада и периодични войни: След преврата на Хамас през 2007 г. Израел и Египет налагат строга блокада на Газа, ограничавайки рязко движението на хора и стоки, позовавайки се на необходимостта да се изолира Хамас (смятан от Израел, САЩ, ЕС и други за терористична организация). Много държави спират пряката помощ за управляваните от Хамас райони. Газа остава в сериозна икономическа изолация, зависима от ограничени доставки и незаконни тунели към Египет. Оттогава насетне конфликтът навлиза в цикъл на периодични войни между Израел и въоръжените групировки в Газа. През последните две десетилетия се открояват няколко големи военно-политически сблъсъка: - 2008–2009 („Операция Излято олово“): Израел провежда масирана военна операция в Газа след ракетни обстрели от Хамас. Загиват около 1 300 палестинци и 13 израелци, тежко е увредена инфраструктурата в анклава. - Ноември 2012: Кратка война между Израел и Хамас (операция „Стълб на отбраната“), при която загиват ~170 палестинци и 6 израелци, преди да се постигне примирие. - Юли–август 2014: Най-опустошителният конфликт до онзи момент – 50-дневна война (операция „Protective Edge“). Хамас и др. групи изстрелват хиляди ракети по Израел, а израелската армия отвръща с мащабни въздушни удари и наземна офанзива. Резултатът е над 2 100 убити палестинци (предимно цивилни) и 73 убити израелци (67 войници и 6 цивилни). Части от гъстонаселените райони на Газа са сринати. - Май 2021: Нова 11-дневна война между Израел и Хамас (и Ислямски Джихад), разразила се след напрежение в Йерусалим. Загиват над 260 палестинци и 13 израелци; отново са разрушени множество сгради в Газа, включително високи жилищни блокове.
Всички тези конфликти оставят Ивицата Газа в хронична хуманитарна криза. Към 2023 г. населението на Газа надхвърля 2,3 милиона души, натъпкани на 365 кв. км – едно от най-гъстонаселените места в света. Блокадата – продължаваща над 16 години – силно ограничава икономиката и достъпа на хора до външния свят. В този контекст от десетилетия тлее израелско-палестинският конфликт, чието поредно драматично изражение стана войната от 2023–2025 г. в Газа.
Начало на войната (октомври 2023): Настоящият конфликт избухва внезапно на 7 октомври 2023 г., когато ислямисткото движение Хамас извършва изненадваща координирана атака срещу Израел. Рано сутринта стотици бойци на Хамас и други палестински групировки прорязват граничните заграждения и навлизат на израелска територия от Газа, подпомогнати от масиран ракетен обстрел. Въоръжените нападатели атакуват военни бази и израелски цивилни общности („кибуци“), както и цивилен музикален фестивал близо до Газа, извършвайки масови убийства. В рамките на часове загиват над 1 100 израелци, предимно мирни жители, а около 240 души са взети за заложници в Газа. Това е най-смъртоносното нападение срещу израелски граждани в цялата история на държавата – описвано като „най-кървавия ден за евреите след Холокоста“ в израелските медии. Шокираният Израел веднага обявява състояние на война и мобилизира десетки хиляди резервисти.
Израелска контраофанзива и блокада: Още в първите часове след атаката израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ) започват масирани въздушни удари по Ивицата Газа. Правителството на Израел, водено от премиера Бенямин Нетаняху, заявява, че целта е пълното елиминиране на Хамас. Наложена е пълна блокада – спиране на доставките на ток, гориво, храни и вода за Газа, която вече е под строг режим на достъп от 2007 г. Израелският министър на отбраната яростно нарежда: „Обявяваме пълна обсада... Няма да има електричество, нито храна, нито гориво... Те са човешки животни“, визирайки управляващите Хамас – изказване, осъдено от мнозина като дехуманизиращо. Израел струпва войски около Газа, призовавайки над 1 млн. цивилни от северната част на анклава да се евакуират на юг – безпрецедентно разместване на население под заплаха. На 27 октомври 2023 г. израелската армия започва сухопътно нахлуване в северна Газа, подкрепено с танкове и артилерия. Започват тежки сражения с бойци на Хамас сред градските райони и обширната мрежа от подземни тунели под град Газа.
Октомври 2023: Израел унищожава с бомбардировки цели квартали в Газа в отговор на атаката. Хамас продължава да изстрелва ракети по израелски градове (Тел Авив, Йерусалим и др.), макар голяма част да са прехванати. На 27 октомври израелски наземни сили навлизат в северната част на Газа, стигайки до град Газа. Боевете са ожесточени, включително около най-голямата болница „Ал-Шифа“, за която Израел твърди, че служи като команден център на Хамас (обвинение отричано от Хамас). Цивилните в северна Газа масово бягат на юг при невъзможни условия. До края на месеца хуманитарната ситуация рязко се влошава – ООН предупреждава, че 1,4 милиона души (от 2,3 млн. население) вече са прокудени от домовете си от боевете. В самия Израел обществото преживява шок и гняв от пробива на Хамас; сформирано е извънредно правителство на националното единство.
Ноември 2023: Израел разширява офанзивата, като заявява, че северната част на Газа е практически превзета. Междувременно дипломатически усилия (с посредничеството на Катар, Египет, САЩ) водят до временна хуманитарна пауза в боевете в края на ноември. По време of тази 7-дневна пауза (от 24 ноември) Хамас освобождава на групи общо 110 заложници (предимно жени и деца) срещу освобождаването на 240 палестински затворници от израелските затвори. През това време в Газа се допуска ограничена хуманитарна помощ. След изтичането ѝ обаче сраженията се възобновяват с пълна сила в началото на декември – постигнатият временен примат се проваля поради нови ракетни удари и взаимни обвинения, че условията са нарушени.
Декември 2023 – март 2024: Израелските военни операции постепенно се преместват на юг, към град Хан Юнис и района Рафа, където според Израел са се укрили ръководството и бойците на Хамас. През януари 2024 г. Израел заявява, че е убит висш военен командир на Хамас, отговорен за октомврийската атака. Бомбардировките и сухопътните сблъсъци продължават и в южната част на Газа, макар че Израел периодично обявява „безопасни зони“ и коридори за евакуация – които обаче се оказват несигурни според ООН. Броят на жертвите стремглаво расте. По данни на Министерството на здравеопазването в Газа до пролетта на 2024 г. загиналите палестинци надхвърлят 40 000, от които хиляди деца. Израелската армия поняся загуби в уличните боеве; хиляди израелски войници са ранени, а по израелски данни над 1 100 израелци са убити (вкл. цивилните жертви от 7 октомври). Международният натиск за прекратяване на огъня нараства, особено след шокиращи сцени на разрушени болници (атаката срещу болницата „Ал-Ахли“ през октомври и обкръжаването на „Ал-Шифа“ през ноември привличат остра критика). Израел отрича да е удрял умишлено лечебни заведения, обвинявайки Хамас, че ги използва като прикритие, но същевременно извежда със сила пациенти и медицински персонал от „Ал-Шифа“, твърдейки, че е открил оръжия там.
Януари 2025: След повече от 15 месеца ожесточени боеве, изтощение и международен натиск, Израел и Хамас договарят спиране на огъня в средата на януари 2025 г.. Примирието влиза в сила на 19 януари 2025 г., като условията включват удължаване на хуманитарната помощ и продължаване на преговорите за освобождаване на оставащите около 100 израелски заложници и над 5 000 палестински затворници. Това примирие носи крехка надежда за край на кръвопролитието. В Газа семействата започват да се завръщат (ако изобщо има къде) сред огромни разрушения, а бежанските лагери са препълнени.
Март 2025: Примирието обаче е краткотрайно. В началото на март, след спорни инциденти и ракетен обстрел, конфликтът се разгаря отново – Израел обвинява Хамас в нарушение и подновява военните операции с изненадваща ударна кампания. Боевете пламват наново, прекъсвайки около двумесечната пауза.
Август 2025: Ситуацията на терен остава нестабилна. Израел провежда нови офанзиви в северна Газа (включително опит за повторно прочистване на град Газа от останали клетки на Хамас). В същото време международните усилия за по-дълготраен мирен план са в застой – продължаващите сражения, макар и периодични, и взаимното недоверие пречат на политическо решение.
Хуманитарни поражения и жертви: Текущата война довежда Ивицата Газа до безпрецедентна хуманитарна катастрофа. Размерът на разрушенията и броят на жертвите надминават всички предишни конфликти. По данни на ООН и местните власти почти цялата населена инфраструктура на Газа е засегната – жилищните сгради са или унищожени, или повредени. Към януари 2025 г. оценките сочат, че почти 100% от домовете на 2,3-милионното население са пострадали, над 80% от търговските обекти са разрушени или неизползваеми, около 88% от училищата са повредени, половината болници не функционират, а близо 70% от пътната мрежа и обработваемата земя са унищожени. Особено тежко е положението с водоснабдяването и електричеството – големи части от Газа са без ток заради унищожени електроцентрали и горивна криза, а водната система е срината, предизвиквайки риск от епидемии.
Човешката цена на конфликта е потресаваща. Според палестинските здравни власти и независимо проучване в медицинското списание Lancet, до лятото на 2024 г. над 64 000 палестинци в Газа са били убити вследствие на бойните действия. Към февруари 2025 г. официално потвърдените загинали палестинци са 61 709, от които над 17 000 деца. Освен това други 14 000+ души се водят безследно изчезнали под развалините и вероятно мъртви. Тези цифри означават, че за около година и половина война е убито около 2,5% от населението на Газа – трагичен дял, сравним с най-опустошителните конфликти в модерната история. Ранените палестинци са над 110 000, мнозина с трайни увреждания. От израелска страна, след преразглеждане на данните, жертвите от нападението на 7 октомври и последвалите сражения са 1 139 убити (повечето в първия ден) и поне 8 730 ранени. Убийството на толкова много израелски цивилни при нападението шокира света, но мащабът на палестинските жертви впоследствие предизвиква растящо възмущение и обвинения срещу Израел за прекомерна употреба of сила.
Наред с това, масовото разселване на цивилни достига крайни размери. ООН съобщава, че към края на 2024 г. почти 2 милиона души – над 80% от населението на Газа – са станали вътрешно разселени бежанци заради боевете. Повечето са напуснали домовете си в северната и централна част и са се струпали в южната зона около град Кан Юнис и по границата с Египет, където импровизирани лагери нямат достатъчно подслон, храна и вода. „Газа вече практически не съществува – тя е разрушена. Палестинците там са изправени пред глад, отчаяние и смърт“, заявява посланикът на Словения в ООН през декември 2024 г., подчертавайки че „няма причина тази война да продължава“ и призовавайки за незабавно примирие. Няколко месеца по-късно, през 2025 г., хуманитарните агенции започват открито да предупреждават за опасност от гладна смърт на хиляди хора, особено след като Израел периодично реускестрира доставките дори на основни храни и медикаменти. Според оценка, подкрепена от ООН, районите на север от град Газа са навлезли в състояние на глад (famine) до лятото на 2025 г., тъй като блокадата е довела населението до остър недостиг на храна и питейна вода.
Международни реакции: Реакцията на международната общност към конфликта в Газа е поляризирана, но с нарастване на жертвите все по-загрижена. В първите дни след 7 октомври множество страни – особено западните съюзници на Израел – категорично осъдиха атаката на Хамас. САЩ, ЕС, Обединеното кралство, Канада, Австралия и други застанаха зад правото на Израел на самоотбрана срещу тероризма. Много западни лидери посетиха Израел в знак на солидарност в края на октомври 2023 г. и изразиха подкрепа за усилията за „неутрализиране на Хамас“, наричайки организацията „брутална терористична група“. В същото време ООН и хуманитарните организации още от началото призовават Израел да спазва международното хуманитарно право и да предпазва цивилното население в Газа. С напредването на офанзивата и растящия брой загинали палестински цивилни тонът на много правителства се измества. Страни традиционно подкрепящи палестинците – като Турция, Катар, повечето арабски и мюсюлмански държави – остро осъждат израелските бомбардировки и обвиняват Израел в колективно наказание на цивилното население. В редица европейски градове и по света избухват масови протести срещу войната в Газа, призоваващи за незабавно прекратяване на огъня.
На форумите на ООН се водят разгорещени дебати. Съветът за сигурност се оказва блокиран от ветото на САЩ при опити да приеме резолюция за примирие. Затова Общото събрание на ООН свиква извънредна специална сесия, на която на 27 октомври 2023 г. приема с голямо мнозинство резолюция, призоваваща към незабавно „устойчива хуманитарна примирие“ в Газа и защита на цивилните. Резолюцията е подкрепена от 120 държави срещу 14 „против“ (САЩ, Израел и няколко тихоокеански острова), при 45 въздържали се. Въпреки че тези решения на Общото събрание нямат задължителна сила, те отразяват глобалното неодобрение. В следващите месеци, с влошаването на положението, международният натиск се усилва: през декември 2024 г. Общото събрание приема нова, още по-категорична резолюция, която „изисква“ незабавно, безусловно и постоянно прекратяване на огъня между Израел и Хамас и освобождаване на всички заложници. Цели 158 държави гласуват „за“, а против остават само 9 (начело със САЩ и Израел). Макар и символични, тези вотoве показват нарастващата международна изолация на Израел по въпроса за Газа – дори близки партньори като Франция, Япония и Германия в крайна сметка подкрепят призивите за прекратяване на огъня.
Някои държави предприемат и безпрецедентни дипломатически стъпки. Например Боливия обявява скъсване на дипломатическите отношения с Израел на 31 октомври 2023 г., обвинявайки го в „нечувани военни престъпления“ срещу палестинците. Други латиноамерикански страни като Чили и Колумбия отзовават посланиците си от Тел Авив за консултации в знак на протест. Президентът на Бразилия Лула да Силва остро критикува израелския премиер, заявявайки че той „иска да заличи Ивицата Газа“. Много държави от Глобалния юг – Южна Африка, Индонезия, Малайзия и др. – също говорят за непропорционалност и наказателна акция срещу цивилни. В ислямския свят (напр. Турция, Иран, арабските страни) риториката е още по-рязка, като някои лидери обвиняват Израел в „геноцид“ (виж раздел 5 по-долу). В контраст, западните правителства продължават да подчертават, че Хамас носи първоначалната вина за насилието, макар все повече да настояват Израел да се съобразява с хуманитарното право. Съединените щати – ключов съюзник на Израел – до момента блокират инициативи в Съвета за сигурност за обвързващо примирие и продължават да доставят военна помощ на Израел, аргументирайки че Израел има право да неутрализира Хамас, но и „отговорност да защити цивилните“. Американският държавен секретар Антъни Блинкен многократно посещава региона, опитвайки се да договори „хуманитарни паузи“ и да убеди Израел да ограничи жертвите сред населението. Европейските страни също призовават за паузи и коридори за помощ, а някои – Ирландия, Испания, Белгия – директно искат спиране на израелските удари.
Международни организации и агенции като ООН, Червения кръст и Амнести Интернешънъл заклеймяват както нападенията на Хамас (като военно престъпление, поради избиването на цивилни и вземането на заложници), така и ответните действия на Израел (като непропорционални и колективно наказание). Върховният комисар на ООН за правата на човека Волкер Тюрк още през октомври 2023 г. заявява, че блокирането на 2,3 млн. души от достъп до жизнено необходими доставки е забранено от международното право и може да се равнява на престъпление. Организации като Хюмън Райтс Уоч документират случаи на използване на забранени боеприпаси (бял фосфор), разрушаване на цели квартали и насилствено разселване на стотици хиляди, като според HRW това е част от умишлена политика, която „се равнява на престъпление срещу човечеството“. Израел отхвърля тези обвинения като „предубедени и откъснати от реалността“.
Обобщение: В обобщение, текущият конфликт премина през фази на остра ескалация, частични хуманитарни примирия и международен натиск, но към есента на 2025 г. все още няма окончателно решение. Де факто войната продължава с епизодични боеве и дълбока хуманитарна криза в Газа, която мнозина описват като безпрецедентна трагедия. На дипломатически фронт все още липсва съгласие за трайно политическо уреждане – Израел отказва да прекрати операциите си, докато Хамас не бъде напълно унищожен, а Хамас заявява, че ще се сражава, докато обсадата на Газа не бъде вдигната и палестинските права – зачитани. В това безизходно положение страдат най-вече цивилните, което поражда и най-тежките обвинения на международната сцена, включително това за геноцид.
Де юре статут според международното право: В правно отношение статутът на Ивицата Газа е сложен, но международният консенсус (отразен в резолюции на ООН и становища на международни съдилища) е, че Газа е част от окупираните през 1967 г. палестински територии, върху които палестинският народ има право на самоопределение. С други думи, де юре Газа не е призната като част от държавата Израел, нито като суверенна държава сама по себе си, а като част от бъдеща палестинска държава. ООН систематично нарича Газа и Западния бряг „окупирана палестинска територия“ (ОПТ). Въпреки че Израел изтегли постоянните си военни сили и заселници от Газа през 2005 г., мнозинството международни органи продължават да считат, че Израел носи отговорности на окупационна сила спрямо Газа. Основната причина е, че според международното хуманитарно право критерият за окупация е ефективният контрол над територията, а не непременно постоянно военно присъствие. Израел продължава да контролира ключови аспекти: въздушното пространство, териториалните води, регистъра на населението, движението на хора и стоки (чрез гранични пунктове и морска блокада) и може по свое усмотрение да навлиза с военна сила (както и прави периодично). След 2007 г. Израел наложи официална блокада на Газа – този постоянен контрол на входно-изходните точки, съчетан с факта, че няма независима палестинска държава, на практика означава, че от гледна точка на ООН, Газа остава окупирана. Например, Международният наказателен съд (ICC) през 2021 г. потвърди юрисдикцията си над „територията на Държавата Палестина, окупирана от 1967 г. насам, включително Газа“, третирайки Газа и Западния бряг като една единица на окупация от над 50 години. Европейският съюз, Африканският съюз, Международният комитет на Червения кръст и множество правозащитни НПО също продължават официално да говорят за израелската „50-годишна окупация на Газа“. От правна гледна точка това задължава Израел да спазва Четвъртата Женевска конвенция в отношението си към населението на Газа – т.е. да осигурява благоденствието му, да не налага колективни наказания и пр. (задължения, които според мнозина Израел грубо нарушава чрез блокадата и военните операции).
След Споразуменията от Осло (1993–1995) територията на Газа формално е определена да попадне под самоуправлението на новосъздадената Палестинска национална власт (ПНА). На практика от 1994 до 2007 г. ПНА (начело с президента Ясер Арафат, а след 2005 – Махмуд Абас) управляваше гражданските дела и вътрешната сигурност в ивицата, макар Израел да запазваше контрол на границите и правото на намеса. Днес де юре Палестинската власт продължава да се разглежда от ООН и повечето държави като легитимната администрация, отговаряща за Газа – въпреки че де факто тя няма присъствие там след 2007 г. През 2012 г. ООН призна Държавата Палестина като държава-наблюдател (непълноправен член), включваща Западния бряг, Източен Йерусалим и Газа. Т.е. суверенитетът върху Газа принадлежи на палестинския народ, представляван международно от Държавата Палестина (ПНА), макар на терен суверенни функции да упражнява Израел (външен контрол) и Хамас (вътрешно управление).
Израелската позиция: Израел оспорва гледната точка за окупация. След изтеглянето си през 2005 г. официалната израелска линия е, че „Газа не е окупирана, тъй като Израел не упражнява постоянен ефективен контрол вътре в нея“. Израел се позовава на това, че няма военно управление в Газа и че след 2005 г. палестинците там „самоуправляват“ своите вътрешни работи. Израелското правителство се разглежда като не носещо отговорност за благосъстоянието на населението, освен в рамките на минималното необходимо. Върховният съд на Израел също приема, че след 2005 г. формално няма окупация, макар да признава, че Израел има определени хуманитарни задължения поради „контрола на границите“. Израел настоява, че Хамас е узурпирал властта и превърнал Газа във „враждебна територия“ – термин, който кабинетът на Израел използва от 2007 г., за да аргументира блокадата и военните действия. В този наратив отговорността за условията в Газа се приписва на управлението на Хамас, а не на Израел. Израел подчертава, че не претендира териториални права над Газа – за разлика от споровете за Ерусалим и Голан, никое израелско правителство не е анексирало Газа или заявило, че трябва да остане под постоянен израелски контрол. От гледна точка на израелското законодателство, Газа е враждебна чужда зона, от която обаче излиза заплаха, налагаща отбрана (блокада, проверки, удари по военни цели и т.н.). Израел често сравнява положението си с това на САЩ срещу Куба през 60-те (блокада на враждебна територия) или друг подобен конфликт, отхвърляйки термина „окупация“. Международно обаче малцина приемат това – дори САЩ в своите официални документи понякога наричат Газа окупирана (например в контекста на човешките права).
Де факто контрол и управление: Кой реално контролира Газа днес? От вътрешна гледна точка, след 2007 г. единственият действащ управителен орган в Газа е Хамас. Хамас установява собствена администрация – известно време наричана правителство на Газа – която ръководи местната полиция, предоставянето на услуги (доколкото е възможно под блокада) и др. Хамас командва въоръжените сили в анклава (бригадите „Изедин ал-Касам“ и съюзни милиции). Тоест де факто Хамас е управляващата сила в Газа вече 16 години. Палестинската власт (ПНА) на президента Махмуд Абас няма реална власт на терена – нейните представители бяха прогонени или подчинени. Имаше периодични опити за помирение между Фатах и Хамас и връщане на ПНА в Газа (напр. кратко през 2014 г.), но те се провалиха. Международните институции продължават да работят основно чрез ООН и неправителствени организации, тъй като нито Хамас е признат партньор (поради статута му на терористична група за Запада), нито ПНА може да упражнява функции.
От външна страна, Израел запазва ключовия контрол върху Газа. До началото на настоящата война Израел контролираше всички стоки, влизащи в Газа, чрез основния граничен КПП „Ерез“ и товарния терминал „Керем Шалом“. Също така Израел контролираше въздушното пространство – нито един самолет не можеше да използва летището в Газа или въздуха над нея без израелско съгласие (летището остана неизползваемо след като Израел разруши пистата през 2001 г.). Морска блокада: Израелски военноморски сили патрулират крайбрежието и забраняват достъп на кораби до Газа (което Хуманитарната комисия на ООН окачестви като „обсада“, съпоставима с продължителна окупация по ефект). Египет също участва – южната граница (Рафах) се контролира от Египет, който обаче координира с Израел и ПНА. Египет дълго време държи КПП „Рафах“ почти затворен, обвинявайки Хамас за сътрудничество с екстремисти в Синай. В резултат Газа е фактически изолирана отвън. Ситуацията се характеризира понякога като „двойно управление“: Хамас държи вътрешната власт, а Израел (и частично Египет) държат външния контрол. Много правни анализатори описват Газа като уникален казус – „продължаващо военно обкръжение и контрол без пряк административен контрол“. Това не променя обаче отговорността – през 2023 г. след избухването на войната Международният съд в Хага (ICJ) постанови, че Израел продължава да носи задължения към цивилното население, тъй като ефективно го държи под блокада. В решението си по заведено от няколко държави дело (ЮАР и Намибия срещу Израел) ICJ разпорежда на Израел да предприеме незабавни мерки за осигуряване на достъп на хуманитарна помощ до цивилните в Газа – на практика признавайки юрисдикция по Конвенцията за геноцида и задълженията на окупация.
Различни позиции: - Израел продължава да твърди, че de jure не „притежава“ Газа – нито един държавен орган на Израел не претендира суверенитет над нея. Още през 2005 г. израелският постоянен представител в ООН уведомява, че Израел „прекратява военната окупация на Газа“ и следователно не е отговорен за случващото се вътре. Израел обаче не оспорва, че де факто контролира границите. Логиката на Израел е, че след като палестинците сами са взели властта (макар и от Хамас), Израел не може да бъде считан окупатор по класически смисъл. В същото време Израел подчертава правото си на самоотбрана срещу заплахите от Газа – включително чрез превантивни удари и блокада, които според израелските власти са законни военни мерки, а не управление на територия. - Палестинската автономна власт (ПНА) твърди, че Газа е неразделна част от палестинската територия под незаконна израелска окупация. В очите на ПНА Хамас управлява Газа незаконно – като „бунтовници срещу легитимната власт“. Въпреки междуфракционния разкол, президентът Махмуд Абас периодично заявява, че ПНА е законният представител на гражданите в Газа и че след евентуално помирение или изтегляне на Израел, администрацията му ще поеме контрол. През 2023 г., по време на войната, ПНА се опитва да участва в дипломатическия процес, надявайки се международната общност да не позволи на Израел да промени статута на Газа едностранно (например чрез нова продължителна окупация или предаване на контрола на трета страна). - Хамас вижда себе си като де факто управляващ, „въоръжено съпротивително движение“, което защитава палестинците. Организацията не е международно призната държавна власт, но има свои структури – изпълнителна (правителство), законодателна (частично функциониращ парламент до 2007) и съдебна (ислямски съдилища). Хамас не признава легитимността на Израел и заявява, че Газа, подобно на цяла Палестина, е „окупирана ислямска земя“, която трябва да бъде освободена изцяло. Парадоксално, макар да управлява Газа, Хамас също говори за израелска окупация, имайки предвид военния контрол отвън. Тоест Хамас твърди, че Израел носи вината за тежките условия като окупатор, а Хамас просто администрира един голям „затвор под обсада“. - Международни организации и ключови държави: Както бе отбелязано, ООН и повечето страни третират Газа като окупирана палестинска територия. Нито една държава не признава израелски суверенитет там. Дори САЩ, които често поддържат израелските позиции, не твърдят, че Газа е отделена от палестинския въпрос – в официални контексти САЩ използват формулировки като „Газа – под контрола на Хамас, под блокада от Израел и Египет“, без да казват че Израел е без отговорност. В резолюции на ООН редовно се призовава за „край на израелската окупация, започнала през 1967 г.“ – което обхваща и Газа наред със Западния бряг и Източен Йерусалим. Регионални организации като Европейския съюз също се придържат към тази линия – макар ЕС да бойкотира Хамас, той счита, че Израел трябва да изпълнява задълженията си към гражданите на Газа. Африканският съюз и Движението на необвързаните открито говорят за „незаконната израелска окупация на Газа“. От правна гледна точка, няма международна подкрепа за тезата, че изтеглянето през 2005 г. е прекратило окупацията, тъй като липсва мирно споразумение, уреждащо окончателния статут. Веднъж окупирана територия, тя се счита за окупирана докато не бъде призната за независима или прехвърлена с договаряне – в случая с Газа не се е случило нито едно от двете.
Заключение: Реално Газа има двойнствен статут – де юре е палестинска територия под продължаваща (макар нетипична) израелска окупация съгласно международното право, а де факто вътре се контролира от Хамас след 2007 г., подложена на израелско-египетска блокада отвън. Никоя страна, включително Израел и Палестина, не счита Газа за суверенна самостоятелна единица. В разгара на текущия конфликт (2023–2025) въпросът „на кого принадлежи Газа“ отново излезе на преден план – Израел декларира, че няма намерение да реокупира или задържи Газа трайно дори ако елиминира Хамас, и че би предпочел някакво международно или палестинско управление занапред. Палестинската власт изразява готовност да поеме администрацията, ако Хамас бъде отстранен. Така или иначе, суверенитетът върху Газа остава несъмнено палестински в очите на света – част от нерешения казус за палестинска държавност.
От самото начало на войната през 2023 г. се появяват въпроси и спекулации за това как е било възможно нападението на Хамас да изненада Израел, при положение че израелското разузнаване и армия са смятани за едни от най-мощните в света. Разпространяват се и редица конспиративни теории – от твърдения, че израелските власти умишлено са „позволили“ атаката, до подозрения за външни сили, дирижирали събитията задкулисно. По-долу анализираме основните хипотези и наличните факти, като оценяваме тяхната достоверност:
Разузнавателен провал или умишлено допусната атака? Широко признато е, че на 7 октомври 2023 г. е налице огромен провал на израелското разузнаване и сигурност – Хамас успява да подготви месеци наред мащабна операция без да бъде разкрита. Разследванията показват, че стотици бойци са тренирали открито, а планът е обсъждан на срещи дори извън Газа (напр. в Бейрут). Израелските служби проспиват заплахата, вероятно поради комбинация от технологично заслепяване (Хамас избягва електронни комуникации) и „провал на въображението“, подобен на този при 11 септември 2001, когато налични индикатори са били подценени. Някои факти обаче подсилват подозренията за предупреждения, които не са взети под внимание. Например египетски официални лица твърдят пред медии, че са предупредили Израел за готвено „нещо голямо“ от Газа 3 дни по-рано, но израелската страна била фокусирана върху Западния бряг и омаловажила заплахата. Представител на САЩ (конгресмен Майкъл Маккол) също потвърждава, че „Египет е предупредил израелците три дни предварително, че може да се случи подобно събитие“, макар да не е ясно на какво ниво е предадена информацията. Израелският премиер Нетаняху категорично отрича да е получавал подобно предупреждение, наричайки тези твърдения „фалшива новина“. Египетските разузнавателни служби също неофициално отричат да са давали конкретно предупреждение за дата и мащаб. Най-вероятното обяснение е комбинация от пропуски: общи разузнавателни сигнали са били пренебрегнати, имало е прекомерно самочувствие в израелската система за наблюдение на Газа и грешна преценка, че Хамас е „сдържан“ чрез икономически отстъпки. След атаката излязоха информации, че Шабак (вътрешната сигурност) е смятал, че Хамас не иска война и е възпрян от възможността да загуби властта си. Политически контекст: По това време Израел е раздиран от вътрешна криза – масови протести срещу съдебната реформа на правителството Нетаняху, военни резервисти отказват служба в знак на протест, а кабинетът концентрира усилия върху Западния бряг (заселническо разширяване, борба с Фатах). Хамас изглежда се възползва от тази отвлеченост на вниманието. Опоненти на Нетаняху впоследствие го обвиниха в „непростимо нехайство“, че е недооценил заплахата от Газа за сметка на други приоритети. Някои израелски коментатори дори заговориха за „предателство“ – имаше твърдения от крайнодесни среди, че шефът на Шабак нарочно не е реагирал (конспирация, разпространена дори от сина на Нетаняху, за която няма доказателства). Към днешна дата няма никакви сериозни данни, че израелското правителство умишлено е позволило или инсценирало нападението. По-скоро става въпрос за зрелищен провал – множество фактори (технически, аналитични и политически) се подреждат, за да ослепят Израел за готвената атака. Експертите сравняват случая с внезапното нахлуване на Египет и Сирия през 1973 (Войната Йом Кипур) – изненадата е реална, а не симулирана. Израел бързо създаде официална комисия за разследване, която да установи пропуските. Докато конспиративни твърдения като „Израел сам е убил своите цивилни за оправдание“ се ширят в социалните мрежи, те бяха опровергани и заклеймени като дезинформация. Достоверните източници – включително израелски медии като Haaretz и Ynet – потвърждават отделни случаи на приятелски огън (развълнувани израелски сили по погрешка убиват свои в хаоса) и прилагане на „Директива Ханибал“ (строго секретен протокол за предотвратяване на пленяване, вероятно довел до смъртта на някои заложници), но няма никакви признаци за масова инсценировка от страна на Израел. Дори тези ограничени случаи на приятелски огън бяха преувеличени от злонамерени източници, за да се прокара лъжливият наратив, че „самият Израел е избивал своите хора“ – което е опровергано. В заключение, хипотезата за преднамерено допусната атака от страна на Израел не издържа – наличните данни сочат към извънредна комбинация от разузнавателни грешки, а не съзнателна инсценировка.
Външно участие – ролята на Иран: Неоспоримо е, че Хамас не действа във вакуум. От години той получава финансова и военна подкрепа от Иран, както и обучение и технология (напр. за ракетите) чрез иранския Корпус на революционната гвардия и съюзната ливанска групировка Хизбула. В дните след нападението на 7 октомври 2023 г. излезе информация (напр. в Wall Street Journal), че ирански представители са участвали в планирането на атаката, на срещи в Бейрут през месеците предварително. Американски и израелски разузнавачи първоначално бяха предпазливи – заявиха, че няма категорични доказателства, че Иран е наредил или директно координирал операцията. Но връзките са явни: Хамас едва ли би предприел толкова драстична стъпка без поне зелена светлина от Техеран, основния му покровител. Целта на Иран би била да отвлече вниманието от собствените си проблеми и да осуети създаването на израело-арабски съюзи (напр. Иран се противопоставяше на преговорите за нормализация между Израел и Саудитска Арабия, които бяха в разгара си през 2023 г.). Анализатори посочват, че точният тайминг – удар точно когато Израел преговаря с арабските сунитски сили – е твърде удобен за Иран. Израел открито обвинява Иран като „мозъкът“ зад Хамас, макар да не представя публично доказателства за пряка заповед. Иранските лидери възхвалиха атаката, но заявиха, че тя е изцяло дело на палестинците. Вероятната истина е по средата: Иран дългосрочно въоръжава и насърчава Хамас да поддържа „огнище“ срещу Израел в Газа. Според източници от Хамас планът за атаката е разработен в продължение на година+ от военния командир Мохамед Деиф и е споделен с най-близките съюзници (вкл. Хизбула и Иран). Външни подбудители – да, Иран безспорно подтиква и подпомага. Но дали „инсцениран“ конфликт? Вероятно не в смисъл на пълно режисиране. Иран рискува конфронтация (Израел действително нанесе удари по ирански цели в Сирия и според слухове удари оръжеен завод в Иран, свързан с Хамас). Но от гледна точка на иранската стратегия, една продължителна война в Газа отслабва Израел и отвлича вниманието му, което е изгодно. Така че хипотезата за иранска намеса е достоверна и логична – подкрепена от разузнавателни данни, че Техеран е помогнал за планиране и финансиране. Това обаче не значи, че Иран „контролира“ Хамас – по-скоро партньорство на интереси.
Конспиративни теории и дезинформация: Наред с горните реални фактори, в публичното пространство се появиха и екстремни твърдения. Някои онлайн групи и прокси на Русия и Иран започнаха да разпространяват теорията, че „Израел сам е инсценирал кланетата на 7 октомври“, за да има претекст да нахлуе в Газа. Тези твърдения бяха активно опровергавани от проверители на факти (BBC Verify, etc.), които ги определиха като злонамерени опити за отричане или изкривяване на реалността. Друг упорит слух – че „повечето израелски жертви са убити от самата израелска армия“ – се базира изкривено на признати случаи на приятелски огън (виж по-горе) и беше разпространяван с пропагандна цел. Израелското правителство остро осъди тези конспирации – в края на 2023 г. то дори обмисля законодателство срещу отричането на зверствата от 7 октомври. Някои израелски крайнодесни фигури пък се опитаха да лансират друга теория – че опозиционни лидери (напр. бившият премиер Ехуд Барак) и висши генерали са знаели за плана на Хамас и нарочно са саботирали отбраната, за да свалят Нетаняху. Това също остава голословно и е по-скоро продукт на политическа борба вътре в Израел. Друга конспирация извън Близкия изток свързва конфликта с войната в Украйна – твърди се, че Русия чрез Иран е подтикнала Хамас, за да отвлече западната помощ от Киев. Макар Русия да се възползва пропагандно, пряка връзка не е доказана.
Обобщение на реалното положение: По наличните данни няма доказателства, че настоящият конфликт е бил инсцениран от израелска страна или от някакъв таен глобален заговор. Най-логичното обяснение е, че Хамас самостоятелно е взел решението да атакува, воден от смесица от фактори: желание за реванш за блокадата, стремеж да демонстрира сила, забелязана уязвимост на Израел и вероятно стремеж да провали регионалното сближаване с Израел (напр. споразумението Израел–Саудитска Арабия). Висшият лидер на Хамас Салах Арори още през август 2023 предупреждава, че „голяма битка е на път да дойде“, подсказвайки, че решението е зряло у самата организация. Задкулисно подтикване обаче определено има от страна на Иран, който насърчава „освободителната борба“ и осигурява ресурси – факт, който Израел и САЩ вземат предвид (САЩ дори наложиха санкции на Иран заради подкрепата му към Хамас). От друга страна, израелските власти негласно са толерирали укрепването на Хамас през годините, виждайки в него противовес на Фатах и преговорите за две държави. Самият Нетаняху е цитиран, че „финансирането на Хамас“ (чрез разрешение на катарски помощи) е целенасочено, за да се блокира създаването на палестинска държава под лидерството на умерения Абас. Това цинично „разделяй и владей“ може би косвено е допринесло Хамас да набере сила и смелост. Но това се различава от абсурдната идея, че Израел би инсценирал клане на свои граждани. В крайна сметка, сегашният конфликт е резултат преди всичко на ескалираща динамика на място – кумулация от десетилетна окупация и блокада, радикализация и стратегически просчети – а не на някакъв театрално режисиран заговор.
Дефиниция за геноцид: Терминът „геноцид“ има строго правно определение според Конвенцията на ООН за предотвратяване и наказание на геноцида (1948). Според чл. II от тази конвенция геноцид означава „което и да е от следните действия, извършени с намерението да бъде унищожена, изцяло или частично, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава“. В изброените действия се включват: убийство на членове на групата, причиняване на сериозни телесни или психически повреди, умишлено налагане на условия на живот, целящи физическото унищожение на групата (изцяло или отчасти), мерки за предотвратяване на раждаемостта и насилствено отнемане на деца. За да бъде квалифицирано деяние като геноцид, ключовият елемент е специфичният умисъл (dolus specialis) – тоест извършителят да има за цел унищожението на защитената група като такава. Трябва да се подчертае, че не е необходимо пълно унищожение или успех на намерението – достатъчно е извършването на което и да е от изброените действия с въпросния умисъл, за да е налице престъплението геноцид. Това отличава геноцида от „обикновените“ военни престъпления или масови убийства – изисква се доказуема целенасочена политика за ликвидиране на определена група.
Дебатът: геноцид ли е ставащото в Газа? С развитието на конфликта в Газа и особено при огромния брой цивилни жертви, многобройни организации и личности започнаха да се питат дали действията на Израел не отговарят на критериите за геноцид над палестинския народ в Газа. Темата е крайно чувствителна. Израел от своя страна яростно отрича тези обвинения, заявявайки че няма намерение да унищожава палестинците като група, а преследва елиминиране на терористична организация (Хамас). Нека разгледаме фактите и позициите:
Мащаб на разрушенията и жертвите: Към края на 2024 г. е очевидно, че Израел методично разрушава големи части от Газа, като нанася удари по домове, болници, училища, електро- и водоснабдяване. Както беше посочено, убити са десетки хиляди, включително огромен брой деца. Над 80% от населението е прогонено от домовете си, мнозина живеят в глад и мизерия. Именно това „налагане на условия на живот, водещи до унищожение“ е един от актовете, посочени в дефиницията за геноцид. Организации като Amnesty International посочват, че Израел преднамерено държи населението в режим на глад, липса на медикаменти и под постоянен обстрел, което създава условия, „калкулирани да доведат до физическото им унищожение“. Също така, убийството на хиляди членове на групата (палестинци) е налице – този елемент е обективно изпълнен. Критичният въпрос е има ли умисъл за унищожаване на групата „палестинци в Газа, като такава“. Правозащитници обръщат внимание на изказвания на израелски политици, които дегуманизират палестинците. Например, министърът на отбраната нарече населението „човешки животни“, един израелски президентски говорител заяви, че „всички в Газа са отговорни“ – такива изявления, особено когато идват от командващи лица, могат да се тълкуват като доказателство за намерение. Amnesty International в свое обстойно изследване (декември 2024) заключава, че Израел е извършил актове, забранени от Конвенцията за геноцида, със специфичен умисъл да унищожи палестинците в Газа като група. В доклада се посочва, че месец след месец Израел третира палестинците като „подчовеци, недостойни за права“, демонстрирайки намерение да ги унищожи физически. Изброени са множество примери – убийства, причиняване на тежки психически травми (особено върху децата, които преживяват бомбардировките), разрушаване на жизнено необходима инфраструктура, отказ от хуманитарен достъп и др. Международни експерти по геноцид (вкл. от Асоциацията на изследователите на геноцида – IAGS) също излязоха с резолюция, че ставащото в Газа „има характер на геноцид“ – те отбелязват, че няколко известни изследователи на Холокоста и геноцидите са стигнали независимо до извода, че действията на израелското правителство и армия попадат под правната дефиниция на геноцид.
Позиция на ООН и международни институции: През ноември 2024 г. специалният Комитет на ООН за разследване на израелските практики излиза с доклад, в който категорично заявява, че методите на водене на война от Израел в Газа са „съвместими с характеристиките на геноцид“. Комитетът посочва „масовите жертви сред цивилните и умишлено наложените на палестинците животозастрашаващи условия“ през периода от 7 октомври 2023 до лятото на 2024 г.. Като примери се дават обсадата (блокирането на храна, вода, ток) и целенасочените удари, убиващи цивилни въпреки предупрежденията на ООН и дори разпорежданията на Международния съд. Докладът заключава, че Израел използва гладът като метод на война и прилага колективно наказание, „умишлено причинявайки смърт, гладуване и тежки увреждания“ – което отговаря на дефинираните в Конвенцията деяния. Това е първият път, в който официален орган на ООН употребява думата „геноцид“ в контекста на сегашната война. Освен този комитет, още 30 специални процедури на ООН (спецдокладчици) публикуваха общо изявление през ноември 2023, предупреждавайки, че „съществува сериозен риск от геноцид в Палестина“ и призовавайки Съвета за сигурност да предприеме действия за спиране на кръвопролитието. Международният съд (ICJ), както споменахме, беше сезиран от няколко държави по казуса Газа. На 20 декември 2023 г. съдът издаде разпореждане за временни мерки, с което задължи Израел да осигури безпрепятствен достъп на хуманитарна помощ и да се въздържа от действия, които могат да нарушат Конвенцията за геноцида – фактически предупреждение да не извършва геноцид. Израел не изпълнява тези нареждания (например не вдига обсадата), което беше отбелязано от Amnesty като „пренебрегване на правно обвързващи решения на съда“. В началото на 2024 г. Държавата Палестина, заедно с още около 45 страни (вкл. цялата Организация за ислямско сътрудничество и някои от Глобалния юг) заведе дело пред Международния съд срещу Израел за нарушение на Конвенцията за геноцида в Газа. Развитието на делото (ЮАР v. Израел) продължава – на 25 януари 2024 г. съдът потвърди временните мерки, а през май 2024 г. отхвърли израелско възражение и остави мерките в сила. Това е първият път, в който държави пряко съдят Израел по обвинение в геноцид – знак колко сериозно част от международната общност възприема случващото се. Амнести Интернешънъл публикува на 5 декември 2024 г. детайлен 56-страничен доклад, който след правен анализ заключава, че Израел извършва геноцид срещу палестинците в Газа. Генералният секретар на Amnesty Агнес Каламар подчертава, че са документирани актове като убийства, причиняване на сериозна вреда и налагане на смъртоносни условия на живот „с особения умисъл да бъде унищожено палестинското население в Газа“. Докладът отбелязва, че геноцидният умисъл не е задължително единствената цел – той може да съществува паралелно с военна цел (напр. ликвидиране на Хамас). Amnesty посочва, че многократните предупреждения за катастрофата, както и решенията на ICJ, са известни на израелските ръководители, но те продължават да нанасят разрушения, което говори за съзнателно приемане на унищожаването на голяма част от групата като средство да се постигне военната им цел. Организацията призовава всички държави да спрат доставките на оръжие за Израел, защото иначе рискуват съучастие в геноцид.
На фона на тези тежки обвинения, Израел категорично отхвърля тезата за геноцид. Официалната линия е, че Израел не желае да навреди на мирното население, а единствено премахва терористи. Израелското външно министерство нарече твърденията на HRW и други групи „напълно лъжливи и откъснати от реалността“. Говорителят на правителството заявява, че „усилията ни са насочени само към разрушаване на терористичните способности на Хамас, не към народа на Газа“. Израел също така се позовава на факта, че призоваваше цивилните да се евакуират от зоните на бойните действия – аргумент, че не целял тяхната смърт (критиците отвръщат, че в малкия и пренаселен анклав няма къде да се скрият 2 млн. души, а и бежанците пак биват бомбардирани). Израел изтъква и, че е доставял известно количество храна/вода в южна Газа по време на някои паузи, което според него доказва, че няма намерение да ги умори от глад. За международната аудитория Израел често сравнява действията си с тези на Запада срещу ИДИЛ в Мосул или Рака – „никой не обвини САЩ в геноцид, когато разрушиха Рака, за да премахнат ИДИЛ“, казват израелски представители.
Реакция на други държави: Съединените щати и западните страни не подкрепят използването на термина „геноцид“ за Газа. Говорителят на Държавния департамент Ведант Пател заявява, че САЩ „не са съгласни с тези констатации на комитета на ООН“, наричайки подобни обвинения „неоснователни“. Вашингтон се опасява, че подобна квалификация ще задължи за по-решителни действия (според Конвенцията, всички държави трябва да предотвратят и накажат геноцида). Европейски съюз също избягва думата – лидерите говорят за „непропорционално насилие“ и „възможни военни престъпления“, но не и геноцид. Русия и Китай – които иначе критикуват Израел – също не са официално обявили, че става геноцид, вероятно запазвайки езика по-мек в Съвета за сигурност. В ислямския свят обаче все по-често на високо равнище се чуват директни обвинения. Президента на Турция Ердоган заяви, че „Израел явно извършва геноцид пред очите на света“. Държави като Малайзия, Индонезия, ЮАР, Боливия и др. употребяват термина. През декември 2023 г. на Международния наказателен съд (МКС) бе отправено искане от някои арабски държави и Палестина да разгледа извънредно ситуацията като евентуален геноцид, но МКС традиционно е предпазлив и все още рамкира разследването си (стартирало през 2021 г.) като такова за военни престъпления и престъпления срещу човечеството в палестинските територии. Разграничението е важно: военните престъпления (примерно умишлено убиване на цивилни, прекомерни удари) и престъпленията срещу човечеството (широкоразпространено и системно нападение срещу цивилни, като апартейд или преследване) са тежки нарушения, но не изискват доказване на специфичен умисъл за унищожаване на група. Много държави членки на ООН, дори критикуващи Израел, предпочитат първо да установят тези „по-лесни“ за доказване престъпления. Ирландия, Белгия и други призоваха за международно наблюдение и отчетност, без да назоват геноцид, но например Колумбия директно заведе иск в Хагския съд за „геноцид и апартейд“, изразявайки позиция.
Правен анализ на фактите: За да се определи дали става геноцид, международен съд би трябвало да прецени дали Израелските ръководители действат с умисъл да унищожат палестинците в Газа като група, поне отчасти. Досега няма официално съдебно заключение – процесите ще отнемат години. Но някои признаци накланят везните: - Изключително високият дял убити цивилни (над 70%), особено деца, спрямо реални бойци, предполага, че убийствата не са случайни „съпътстващи щети“, а следствие на методично пренебрегване на живота на групата. - Продължителната пълна блокада (спиране на храна, вода, лекарства) няма военно оправдание (гладуването не засяга Хамас особено, а цивилните) и изглежда като наказателна акция над групата – класически пример за наложени условия на живот, целящи унищожение. - Насилственото разселване на почти цялата група от домовете им – HRW го нарича „престъпление срещу човечеството – депортация“, но в контекста на геноцида това може да се разглежда като част от план за разрушаване на общността. - Реториката на някои израелски лидери – макар официално да не обявяват „ще избием всички палестинци“, изказвания като „ще изрием тази територия“, „нека отидат в Синай“ (намек за изгнание), и сравняването на хората с животни – показват признаци на намерение да бъде ликвидирано присъствието на тази група в Газа.
От друга страна, защитата на Израел би изтъкнала, че цели да унищожи не групата, а терористична организация. Тук международното право има отговор: умисъл за геноцид може да съществува успоредно с легитимна военна цел – не е нужно геноцидът да е единствената цел. Например, един може да иска и да унищожи определена етническа група, докато води война срещу бунтовници от същата група. Дали Израел има такъв умисъл? Пряк поглед в съзнанието на лидерите нямаме, но действията често говорят сами. Ако въпреки знанието, че ще убият десетки хиляди цивилни, лидерите продължават, може да се заключи юридически, че са приели и целят унищожаването на значителна част от групата. Amnesty отива по-далеч: посочва, че контекстът на „предходна държавна политика на апартейд и окупация“ подсказва трайно намерение за разрушаване на групата. Фактът, че Израел е заявявал „ще прогоним Хамас, а цивилните могат да отидат другаде“ звучии почти като намерение за депопулиране на Газа от нейното палестинско население – което би било геноцидно.
Заключение: В международен план все още няма единодушие дали в Газа се извършва геноцид, но все повече доказателства и експертни мнения клонят към това определение. Както отбелязва специалният комитет на ООН, „практиките на Израел носят характеристиките на геноцид“. Дори най-предпазливите анализатори признават, че военните престъпления и престъпленията срещу човечеството са налице – което само по себе си е ужасяващо. А геноцидната квалификация може да зависи от това доколко международната общност е готова да приеме, че един съюзник (Израел) е способен на „престъпление на престъпленията“. Безспорно, унищожителният мащаб на насилието срещу цивилни в Газа е без аналог в съвременната история на палестино-израелския конфликт, което прави обвиненията в геноцид поне разбираеми. В правен план, определянето ще отнеме време – вероятно години разследвания и съдебни процеси. Но морално и политически, употребата на думата „геноцид“ от редица организации е сигнал за нечувано тежка присъда над действията на Израел. Израел и поддръжниците му яростно отхвърлят това като „клевета“ и настояват, че сравнението с геноциди (като този в Руанда или срещу евреите през Втората световна) е невярно и мотивирано от двоен стандарт. В крайна сметка, дали това е геноцид, може да реши съд или историята – но човешките измерения на трагедията в Газа са неоспорими. Международните институции са изправени пред предизвикателството как да спрат унищожението и да потърсят отговорност – защото Конвенцията за геноцида задължава държавите не само да наказват, но и да предотвратяват геноцид. Ако светът признае ставащото за геноцид, това би наложило много по-категорични действия за спиране на войната. Засега обаче, призивите за примирие остават безсилни, а населението на Газа продължава да понася непоносимо страдание, което мнозина вече наричат „геноцид“.