МОНАРХИЯТА БЕЗ КОРОНА
Увод
Как собствеността, държавната принуда и кодът могат да създадат ново господство
Поредица за недовършената демокрация, частния суверенитет и възникването на технологична монархо-олигархия
Новият господар няма корона
Сутринта започва още преди човекът да е решил какво да прави с деня си.
Телефонът го събужда в избран от него час. Разпознава лицето му. Показва времето, съобщенията и част от случилото се по света. Подрежда новините според онова, което предполага, че ще привлече вниманието му. Предлага най-бързия път до работата, напомня за срещите, съхранява снимките, контактите и част от паметта му.
Работният ден също може да премине през система, която разпределя задачи, измерва изпълнението, сравнява резултатите и постепенно изгражда оценка за човека. Банката решава дали заслужава кредит. Платформата определя на колко хора ще покаже думите му. Търсачката подрежда онова, което ще изглежда важно. Застрахователят изчислява риска. Работодателят вижда показатели. Държавната администрация все по-често разпознава гражданина чрез регистри, кодове и цифрови профили.
Докато всичко работи, това изглежда като удобство. И в голяма степен е точно такова.
Но един ден плащането може да бъде отказано, профилът — ограничен, кандидатурата — отхвърлена, а достъпът — временно спрян. Човекът търси обяснение и открива, че служителят пред него вижда решението, но не и причината за него. Системата е отчела риск. Алгоритъмът е понижил оценката. Правилата са приложени автоматично. Жалбата е приета, но отговорът ще дойде по-късно.
Никой не му е заповядал. Никой не го е заплашил. Никой не е отменил правата му. Но за известно време той просто не може да направи онова, което допреди миг е смятал за свое нормално право.
Тогава удобството показва другото си лице. Оказва се, че използваната услуга е и врата, а ключът за нея се държи другаде.
Нищо от това само по себе си не доказва потисничество. Повечето от тези системи са създадени, за да бъдат полезни. Те спестяват време, свързват хора, намаляват грешки, отварят достъп до знание и правят възможни неща, за които предишните поколения не са могли дори да мечтаят.
И точно затова въпросът е труден.
Опасната власт невинаги идва като заплаха. Понякога идва като удобство. Не отнема свободата наведнъж, а постепенно се превръща в условие, без което свободата вече не може да бъде упражнявана.
Свободният човек и невидимите правила
Съвременният човек не е роб в стария смисъл на думата. Не принадлежи законно на господар. Не е крепостен селянин, прикрепен към земята. Не е поданик на абсолютен владетел, чието право да управлява произтича от кръвта, традицията или Божията воля.
Той е гражданин. Притежава права. Може да избира, да говори, да пътува, да сключва договори, да притежава имущество и поне формално да участва в определянето на обществената власт.
Но свободата не се измерва само с правата, записани в закона. Тя се измерва и със способността тези права да бъдат използвани в действителния живот.
Можеш ли да откажеш условие, без да изгубиш препитанието си? Можеш ли да напуснеш система, без да изгубиш контактите, труда, историята и общественото си присъствие? Можеш ли да узнаеш защо си бил отхвърлен, понижен, скрит или изключен? Можеш ли да оспориш решението пред някого, който не е подчинен на същия център? Можеш ли да избереш друга възможност, ако всички достъпни възможности използват сходни правила?
Бутонът „Приемам“ не доказва, че е имало договаряне. Наличието на няколко възможности не доказва, че съществува действителен избор. Правото да напуснеш не е пълноценна свобода, ако цената на напускането е да отпаднеш от нормалния обществен живот.
Всяко общество се нуждае от власт. Без нея няма общо решение, отговорност и защита. Въпросът не е дали власт ще съществува, а кой я упражнява, над какво, с какви граници и пред кого отговаря.
Господстваща власт възниква, когато един център трайно определя съществени условия за живота на други хора, а те не могат действително да откажат, да изберат равностойна възможност или да потърсят независима и действаща защита.
Това е границата, която ще следваме в тази поредица.
Собствеността не се превръща в господство само защото е голяма. Но когато частното решение на собственика започне трайно да определя жизнени условия за хора, които не участват в него и не могат да избегнат последиците му, собствеността вече изпълнява и управленска функция.
Технологията не става власт само защото обработва данни. Но когато устройството ѝ определя какво човекът може да направи, какво ще види и до какво ще има достъп, тя се превръща в архитектура на властта. Ако няма независима проверка и начин за поправяне на решението, тази власт става непрозрачна и безотговорна.
Държавната власт не е господство само защото е власт. Тя има законна обществена функция. Но се превръща в господство, когато започне да третира поверените ѝ правомощия като своя собственост, да използва закона за самосъхранение и да превръща гражданина от източник на властта в неин управляем предмет.
Тук се разкрива голямото противоречие на нашето време.
Човекът може да бъде политически свободен, но все по-зависим от системи, които не избира и не разбира. Може да гласува за правителство, но да няма действителен глас върху устройството на средата, през която работи, общува, плаща, получава информация и доказва кой е.
Демокрацията му дава бюлетина. Съвременният свят му дава безброй бутони. Но нито бюлетината, нито бутонът сами по себе си доказват, че човекът управлява условията на собствения си живот.
Тронът след владетеля
Старата власт е била видима.
Владетелят е имал име, лице, дворец, армия и право да заповядва. Данъкът е бил събиран от негово име. Законът е носел неговия печат. Подчинението е било открито, а обществената йерархия — обявена за естествена, наследствена или свещена.
Тази видимост е правела господството по-лесно за разпознаване. Хората са знаели къде се намира върховната власт, дори когато не са могли да ѝ се противопоставят.
Демократичните революции извършват огромна историческа промяна. Те оспорват наследственото право на управление и превръщат поданика в гражданин. Властта вече не би трябвало да принадлежи на определен род. Управниците трябва да получават обществено доверие, да бъдат ограничени от закон и да могат да бъдат отстранявани без дворцов преврат, гражданска война или убийство.
Това е действителна победа. Да бъде представяна само като измама би било исторически невярно и политически безразсъдно.
Но премахването на монарха не премахва човешкия стремеж към господство. Падането на короната не унищожава способността на властта да се натрупва, самосъхранява и предава. То само затваря един от пътищата, по които тази власт е преминавала.
Богатството продължава да се наследява. Собствеността продължава да създава зависимост. Организациите изграждат вътрешни йерархии. Знанието се концентрира. Информацията може да бъде задържана. Общественото внимание може да бъде купувано и направлявано. Критичната инфраструктура може да попадне под контрол, който формално е законен, но практически не подлежи на обществен избор.
Така властта не изчезва. Тя се преселва.
От двореца може да премине в собствеността. От родословието — в контролния пакет. От указа — в договора. От цензурата — в алгоритъма на видимостта. От личната заповед — в архитектурата на система, която просто не позволява друго действие.
Новият господар не се нуждае непременно от корона. Достатъчно е да контролира средата, извън която другите не могат да живеят пълноценно.
Монархията като принцип
Тук трябва да бъдем точни.
Не всеки ръководител е монарх. Не всяка фирма е царство. Не всяка разлика в богатството е политическо господство. Не всяка технология е средство за подчинение. Обществото не може да съществува без организация, специализация, собственост, управление и възлагане на отговорност.
Малкото предприятие, семейната работилница и свободната професия не са равни на международна платформа, финансова система или корпорация, от чиито решения зависят държави и милиони хора. Една йерархия, необходима за извършването на определена работа, не е тъждествена на обществен строй. Частната инициатива не се превръща автоматично в частна власт.
Границата се преминава, когато един частен или публичен център започне трайно да определя жизнени условия за големи групи хора; когато налага правилата едностранно; когато може да награждава, наказва и изключва; когато зависимите от него нямат реалистична възможност да го напуснат; когато решенията му не подлежат на достатъчно независима проверка.
Това вече е господство. Но за да говорим по-точно за монархичен принцип, е необходимо още нещо: контролът да бъде съсредоточен около един човек, семейство, основател или затворен кръг, който сам избира приемниците си и може да възпроизвежда властта си без действителен обществен избор.
Не титлата прави тази власт монархична. Правят я персонализацията, трайността, едностранността и наследимото или самовъзпроизвеждащо се право да се определят чужди жизнени условия.
Отделната организация може вътрешно да бъде почти монархична, докато цялото общество се управлява от множество такива центрове. Те се конкурират, договарят, създават съюзи и разделят територии на влияние. Затова бъдещият строй, ако тази посока продължи, вероятно няма да бъде обикновена монархия. По-скоро може да се превърне в олигархия от частни монархии — система от тесни и трудно отстраними центрове, които не притежават непременно държавата изцяло, но владеят достатъчно от условията на живота, за да поставят граници пред обществения избор.
Това не означава, че старите царски родове тайно се готвят да възстановят предишния свят. Някои стари елити запазват богатство, връзки и положение; други изчезват; трети са заменени от нови. Родословието вече не е единственият път към династията. Контролът може да се предава чрез собственост, фондации, тръстове, акции с особени права, професионални мрежи, достъп до образование, информация и хора, които назначават следващите хора.
Новата династия невинаги наследява фамилно име. Понякога наследява система.
Държавата, която не изчезва
Често се твърди, че корпорациите просто изместват държавата. Това е само част от възможната истина.
Държавата притежава нещо, което частната организация обикновено няма: правото да установява общозадължителни правила и да ги подкрепя с принуда. Чрез своите конституционни институции тя създава и прилага закони, защитава собствеността, признава договорите, събира данъци, издава разрешения и налага забрани.
Затова голямата частна власт невинаги желае държавата да изчезне. Може да ѝ бъде по-полезна държава, която е силна срещу гражданина, работника и конкурента, но слаба срещу собственика на икономическата власт.
Тогава държавата се превръща в бухалка, която не е изработена от корпорацията, но може да бъде насочвана в нейна полза. Частният интерес определя посоката, а публичната власт му предоставя законност, общозадължителност и принуда.
Бухалката не изчезва. Сменя се ръката, която я насочва.
Но съществува и обратната възможност. Силната държава може да подчини корпорациите и да използва техните данни, платформи и технически способности за собствените си цели. Тогава частните системи се превръщат в нейни очи, уши, памет и технически ръце.
Най-опасен е третият модел — сливането. В него частната власт предоставя технологията, данните, инфраструктурата и управленската способност, а държавата предоставя закона и принудата. Никоя от двете страни не изглежда напълно отговорна. Корпорацията казва, че само изпълнява закона. Държавата казва, че използва техническо решение, създадено от специалисти. Отговорността се размива, докато способността за управление нараства.
Точно там може да се роди новото господство: не когато държавата или корпорацията окончателно унищожи другата, а когато двете се научат да използват взаимно силата си срещу общество, което формално продължава да бъде суверенно.
Предимството на общото
Държавата и частната организация обаче не са еднакви по предназначение.
Частната организация служи на определена частна цел и се управлява от конкретни собственици, членове или контролиращи лица. Тя има законно право да преследва собствения си интерес в границите на общия ред. Публичната власт няма право на частен интерес. Тя е длъжна да защитава и онзи, който е беден, слаб, отдалечен, неизгоден или политически неудобен.
Частната дейност може да бъде прекратена, когато престане да има смисъл за онези, които я осъществяват. Държавата трябва да пази непрекъснатостта на жизнените системи и да мисли отвъд непосредствената изгода — за цялото общество, за неговата независимост и за поколенията, които още не могат да защитят своя интерес.
Частните организации имат определени интереси и контролиращи лица. Публичната власт има само временни носители. Тя не принадлежи на президента, правителството, администрацията или която и да е управляваща група. Поверена им е, за да служи на общото, и трябва да може да им бъде отнета, когато започнат да я използват като свое владение.
Именно тук държавата има условно предимство пред частника. Не защото държавният служител непременно е по-мъдър или по-морален от предприемача. Не защото администрацията винаги е по-способна от частната организация. А защото публичната власт може да установява общозадължителните правила, да гарантира последната защита и да носи върховната отговорност за цялото общество.
Частникът може да служи на общото. Държавата е длъжна да му служи.
Това предимство не означава, че държавата трябва да произвежда всичко, да управлява всяко предприятие и да задушава частната инициатива. При действителна конкуренция, лична отговорност и невъзможност загубите да бъдат прехвърляни върху обществото, частната дейност често експериментира по-бързо, създава разнообразие, открива нови решения и понася по-пряко последствията от своите грешки. Тя е необходим източник на самостоятелност и съзидание извън администрацията.
Но когато една система е жизненоважна, неизбежно обща и не може да бъде оставена без върховна отговорност, общественият контрол има предимство пред частния. Частникът може да разработва, изгражда, поддържа и участва. Не може да придобива неотменимо право върху обществения изход от системата.
Общественият контрол не изисква непременно всяко решение да се взема от централната администрация. Той може да се осъществява чрез държавни и общински институции, независими публични оператори, професионално самоуправление, кооперативни организации и други разпределени форми. Решаващото е общите правила, равният достъп, стратегическата посока и последната отговорност да не попадат под неотстранима частна воля.
Предимството е на публичността, а не на държавната табела. Държавна организация, овладяна от тесен политически кръг, не става действително обществена само защото формално принадлежи на държавата. Публичната собственост без отчетност може да се превърне в частно владение, управлявано с обществени средства.
Държавата не е собственик на общото. Тя е негов временен попечител.
Ако престане да служи на всички, ако решенията ѝ станат непрозрачни и неоспорими, ако управниците започнат да се самовъзпроизвеждат и да използват закона за собственото си задържане, държавата губи моралното и политическото основание на своето предимство. Тогава тя вече не защитава обществото от частното господство. Самата тя се превръща в господар.
Заговорът, който може да няма обща маса
Не е необходимо да приемем, че всички големи собственици, политически ръководители, банкери, технолози и наследствени елити се събират в една зала и изработват общ план за бъдещето.
Историята познава тайни споразумения, картели, корупционни мрежи и действителни заговори. Би било наивно да отричаме съществуването им. Но би било също толкова наивно да обясняваме всяко сложно обществено развитие с единен скрит център.
Понякога общият резултат възниква, защото различни сили имат сходен интерес. Една корпорация търси повече данни. Друга — по-слаба регулация. Политическото управление търси по-лесен контрол. Администрацията иска измеримост. Потребителят иска удобство. Гражданинът иска сигурност. Никой не е замислил целия ред, но всеки добавя своята част към него.
Така може да възникне система, която изглежда планирана до последния детайл, въпреки че няма единен архитект.
В тази поредица няма да приемаме официалното обяснение само защото е официално. Но няма да обявяваме подозрението за доказателство само защото звучи убедително.
Ще питаме каква е обявената цел, какъв е действителният механизъм, кой получава ползите, кой понася риска и каква способност за управление остава, след като непосредственият повод е отминал.
Последният въпрос често е най-важният.
Предупреждение, а не пророчество
Тази поредица не предсказва неизбежно бъдеще.
Технологията може да бъде средство за освобождение. Автоматизацията може да отнеме от човека тежестта на необходимия труд. Цифровите системи могат да направят знанието по-достъпно, администрацията по-прозрачна, а общественото участие по-непосредствено.
Проблемът не е в технологията сама по себе си. Не е и във всяка собственост, всяка корпорация или всяка държава.
Проблемът е в съединяването на зависимост, непрозрачност, неотстранимост и принуда. В момента, в който една система стане необходима за нормалния живот, а контролът над нея остане извън действителна обществена отговорност, тя престава да бъде само услуга. Започва да се превръща във власт.
Същото предупреждение важи и за Евдокрацията.
Отговорът не може да бъде безсилна държава, неспособна да защити обществото от частните господари. Но не може да бъде и безотговорна държава, която събира всички ключове, наблюдава всичко и обявява собствената си сила за обществена свобода.
Евдокрацията се нуждае от силна държава, защото слабата държава оставя общото на най-добре организирания частен интерес. Но силата ѝ трябва да бъде публична по предназначение, ограничена от право, разпределена там, където местното и професионалното знание са по-добри, проверима, отговорна и отнемаема от временните ѝ носители.
Силният щит лесно може да се превърне в оръжие срещу онези, които трябва да пази.
Затова в края на тази поредица въпросът няма да бъде само как обществото да си върне властта от корпорациите и непрозрачните елити. Ще трябва да попитаме и кой ще пази обществото от държавата, създадена да го защитава.
Това е същинската граница. Не между държава и пазар. Не между техника и природа. Не дори между демокрация и монархия като исторически названия.
Границата е между властта, която остава инструмент на общото, и властта, която превръща общото в свой инструмент.
Пред нас не стои непременно завръщането на стария цар. Стои възможността да възникне нов господар, който няма да носи корона, няма да живее в дворец и може дори да не се нарича управник.
Може да се представя като собственик, платформа, експерт, система, необходимост или удобство. Може да обещава свобода, докато подрежда границите ѝ. Може да остави изборите непокътнати, докато премества действителния избор извън обсега на гражданите.
Историята може да свали короната от главата на владетеля, без да премахне трона от устройството на обществото.
За да разберем как това е възможно, трябва първо да проследим какво се случва с властта, когато старият владетел изчезне.
Evdokracia™