БЪЛГАРИЯ НА РЪБА НА ПРОПАСТТА

Имоти, дълг, трудов дъмпинг и разпадаща се социална тъкан

Има моменти, в които обществото не „обеднява“, а започва да се разпада отвътре — бавно, на пластове, без сирени, без официално признание. Първо се къса логиката. После се къса доверието. Накрая се къса търпението. И тогава нещата, които доскоро изглеждаха немислими, започват да изглеждат „естествени“.

Най-видимият прозорец към това разпадане са имотите. Не защото всяко поскъпване е престъпление, и не защото всеки купувач е част от „схема“. А защото мащабът и темпът в последните години вече не приличат на нормален пазар, а на процес, при който цената се движи от сили, които не се интересуват от доходите, от демографията, от реалния живот на работещите хора.

Имотите: когато цената няма връзка с живота

Нека го кажем просто: когато жилището стане недостъпно за нормалния работещ човек, това не е „личен проблем“. Това е обществена диагноза.

Да, имотите поскъпват и сега. Но в много случаи поскъпването беше такова, че прилича на скок, не на растеж. Имам личен пример, който за мен беше като шамар: апартамент, купен за около 30 000 евро, а след време сходен — на същото място — продаден за 150 000. Това само по себе си не е доказателство за престъпление. Но е симптом. И когато симптомите се появяват масово, те вече не са „съвпадение“. Те са модел.

Когато моделът е такъв, обществото се дели на две Българии. Едната брои, отлага, свива се и се отказва от мечти, докато гледа как животът ѝ става „по-тесен“. Другата купува, заключва, прехвърля, инвестира — често без видима чувствителност към цената, сякаш не купува дом, а сейф.

Парите без биография: пране, „заключване“, легализация

Тук идва частта, която хората знаят, но рядко изговарят ясно: една от най-логичните причини за подобен тип пазар е масово пране на пари и легализация на средства с незаконен или полузаконен произход чрез имоти.

Защо точно имоти? Защото това е един от най-удобните „филтри“: имаш нотариален акт, имаш „пазар“, имаш оправдание „инвестиция“, имаш шанс да прикриеш следи в сложни вериги от сделки, фирми и посредници. И най-важното: обществото е свикнало да приема имота като нещо „нормално“, почти свещено, което рядко се поставя под съмнение.

Има признаци, които правят тази версия трудно игнорируема дори без статистики. Сделки, при които цената не изглежда важна. Покупки, които се случват бързо и на пакети. Покупки през фирми, през подставени лица, през вериги. Имоти, които се държат празни или се въртят като актив, а не се живеят като дом. Пазар, който продължава да държи високи цени, дори когато доходите изостават, а населението се стопява. Това не доказва автоматично вина. Но описва среда, в която пране на пари е не просто възможно, а удобно.

Имотният пазар не е само обяви и сделки. Той е и бетон, кранове, разрешителни, нови комплекси, „инвеститорски“ апартаменти, предварителни продажби. А когато има усещане, че „тук се перат и заключват пари“, строителството естествено става част от машината.

Лесното изкупуване, въпреки високите цени, захранват висок оборот на строителството. Това изглежда като „развитие“, но често е развитие без истински гръбнак: не заради реална нужда на работещи семейства, а заради нуждата на капитала да намери форма. Строежът става инструмент за превръщане на пари в „актив“. А после активът се продава, прехвърля, препакетира — и в тази въртележка цената се държи висока, защото не се държи само от жилищна логика, а от финансов мотив.

Когато строителството се движи от този мотив, се получава най-циничното: градът се „развива“, а хората се задушават. Растат блокове, но не расте достъпността. Расте квадратура, но не расте животът.

Държавният заем: как се произвеждат нови сиви пари „по документи“

Тук стигаме до втория двигател — държавният дълг. В нормална система дългът е инструмент. В система с хронично слаб контрол дългът може да стане фабрика за „правилно“ разпределение, а оттам — фабрика за нови сиви потоци.

Схемата не е сложна като философия, сложна е като администрация. Взимаш заем. Превръщаш го в бюджет. Разбиваш бюджета на програми, мерки, „приоритети“, фондове, пера. После тези пера се превръщат в възлагания, обществени поръчки, подизпълнители, консултации, „услуги“, доставки. И в един момент най-важното вече не е резултатът, а усвояването — тоест кой ще вземе парите.

Една сцена, която хората познават дори да не са вътре в системата, изглежда така: проектът е „спешен“ и „важен“, срокът е „критичен“, условията са написани така, че да паснат на точния изпълнител, а цената се раздува зад паравана на сложност. После идва подизпълнителят, който сваля реалната стойност, а разликата остава като печалба, която „по документи“ е чиста. Друг път проектът е изпълнен наполовина, но отчетен докрай. Трети път се купува „експертиза“, която никой не може да измери — но всички плащат.

И така се получава нещо, което обществото усеща интуитивно: дългът не е просто „финансиране“. Дългът е канал. Каналът е поток. Потокът ражда сиви пари. А сивите пари трябва да бъдат легализирани. И къде отиват най-лесно? В имоти — и в строителство.

Това е затворен кръг, който може да поддържа високите цени дълго, дори когато реалният живот обеднява: защото пазарът вече не се крепи само на заплати и семейни бюджети, а на капитал, който търси пералня и убежище.

Евтиният труд: как се спира растежът на заплатите нарочно

Третият двигател е трудът. И тук също трябва да говорим по-ясно.

България не страда от липса на нискоквалифициран труд. Имаме го в изобилие — включително като социален проблем, който държавата не решава. И въпреки това се прави политика, която внася най-нископлатени работници, вместо да се търсят дефицитни, висококвалифицирани специалисти, които биха вдигнали производителността и стандартите.

Да, да знам! Знам, че имат документи за специалисти!

Знам, че са подписали декларации, че са работили тая работа още като са пуснали цицата на майка си! Знам, че са "гарантирано" по високопроизводителни дори от най-новите роботизирани системи! Всичко знам за тия абсолютни лъжи!

Ефектът е предвидим и жесток: когато постоянно наливаш евтин труд на дъното, ти не „пълниш липси“. Ти държиш заплатите ниски. Държиш възможността на работника да преговаря ниска. Държиш стандарта на труд нисък. И ако някой работещ протестира, отговорът е прост: „има кой да го замести“.

Това не е просто икономическа политика. Това е политика на обедняване. А обедняването не стои само в портфейла — то стои в решенията: млади хора, които тръгват да напускат; семейства, които се отказват от деца; общности, които се озлобяват; градове, които се свиват; напрежение, което търси кого да ухапе.

Кой печели: причинителите и ползвателите на разпада

Ако това е машина, трябва да има печеливши. Не е нужно да сочим с пръст конкретни имена, за да назовем категориите, които имат интерес машината да работи.

Има сиви и криминални структури, които имат нужда да превърнат пари „на тъмно“ в активи „на светло“. Има кръгове около бюджетното разходване — посредници, фирмени мрежи, подизпълнители, консултанти — които печелят от надписване и контролирано възлагане. Има политически покровители и администратори, за които системата е ресурс — назначения, чадъри, селективни проверки, контрол на институции. Има имотни и строителни играчи, които печелят от ценова истерия и от пазар, поддържан от „инвестиционни“ покупки, независимо дали зад тях стои семейство или поток за легализация. Има работодатели, които печелят от натиска надолу върху заплатите. Има медийни машини и говорители, които превръщат обществения гняв в шум, а шума — в удобство за тези, които не искат контрол.

Най-опасното не е само, че има печеливши. Най-опасното е, че печелившите са най-силни именно когато обществото е разделено.

Всичко това не води само до бедност. Води до режим „всеки за себе си“. Първо изчезва увереността, че трудът води до живот. После изчезва увереността, че законът важи за всички. После изчезва увереността, че утре ще е по-добре.

И когато тези три неща изчезнат, отчаянието става нормално състояние. Отчаянието не просто руши икономиката — то руши характера на обществото. В такава среда се връщат рекетът, самоуправствата, агресията, групите, които „решават“ вместо закона. Не защото хората са чудовища, а защото държавата е оставила вакуум, а вакуумът винаги се запълва.

„Добрият тон“ не стига. Вече не е достатъчен.

Трябва да се назовават механизмите ясно.

Трябва дори да се изкрещи истината!

Може пък да е останал някой в държавата, който не е глух и му пука?!?

Ако имотният пазар се поддържа от пране на пари и от капитали, които търсят пералня, това е заплаха за оцеляването на нормалния човек. Ако държавният дълг се превръща в канал за „усвояване“ от правилните, това е ограбване на бъдещето. Ако евтиният труд се използва като инструмент за натиск надолу върху заплатите, това е политика на обедняване, независимо как е опакована.

Има два пътя. Единият е да продължим да се преструваме, че „някак ще мине“, докато стигнем точката, в която вече не минава, а се чупи. Другият е да разберем, че оцеляването не е индивидуална хитрост. Оцеляването е обща реакция: светлина върху големите пари, светлина върху дълга и разходването му, светлина върху пазара на труда и правилата, които го деформират, и ред там, където държавата се е научила да гледа настрани.

Защото ако това не стане, България няма да стане просто „по-бедна“. България ще стане по-нормална за онези, които печелят от разпада, и по-ненормална за онези, които искат просто да живеят.

И най-страшното не е, че мракът идва. Най-страшното е колко много хора вече са свикнали да живеят в него — и колко лесно „временното“ се превръща в постоянен режим, докато един ден се събудим и разберем, че не сме загубили само стандарта си. Загубили сме общото си усещане за държава.

Затова мракът Ще Дойде!

В Евдокрацията строителството и публичните разходи са сектор „под прожектор“, защото точно там най-лесно се превръща общото в частно. Големите проекти не се движат по инерция и „на доверие“, а по проста логика: ясна цена, ясна отговорност и ясна следа кой какво е направил. Когато има надписване, фиктивно изпълнение или привилегировани изпълнители, реакцията не е „скандал и забрава“, а прекъсване на схемата и последици за конкретните хора, не за абстрактни институции.

Евдокрацията не позволява трудът да се „сваля“ чрез масов внос на най-евтина работна ръка, защото това удря първо бедните и най-уязвимите тук. Ако се допуска външен труд, той не е инструмент за дъмпинг, а строго ограничено решение при реален недостиг, при еднакви правила и твърд контрол срещу експлоатация и заобикаляне на заплащането.