Когато законът не важи за силните – САЩ отвлякоха президент

Въведение

На 3 януари 2026 г. Съединените щати извършиха мащабна военна операция във Венецуела, при която венецуелският президент Николас Мадуро беше свален от власт и заловен[1]. Американският президент Доналд Тръмп обяви, че срещу Мадуро и съпругата му са повдигнати обвинения в САЩ и двамата ще бъдат съдени в Ню Йорк[1]. Тръмп заяви още, че Вашингтон ще „управлява“ Венецуела, докато не бъде осъществен „безопасен, правилен и разумен преход“ във властта, като възнамерява да се възползва от огромните петролни залежи на страната[2]. Тези безпрецедентни действия бележат кулминацията на продължилата над десетилетие политическа и икономическа криза във Венецуела и агресивна кампания на външен натиск от страна на САЩ – включително едностранни санкции, широко критикувани като незаконни и неморални. Настоящата статия прави преглед на събитията през последните десет години, анализира ефектите от санкциите върху венецуелското общество и разглежда критично международноправните и хуманитарни аспекти на политиката на САЩ спрямо Венецуела.

Предистория: Десетилетие на криза и намеса

Венецуела се намира в тежка политическа криза от 2013 г., когато след кончината на Уго Чавес на президентския пост го наследява Николас Мадуро. Последното десетилетие бе белязано от почти постоянни политически сътресения – масови протести, ескалиращо икономическо бедствие и опити на опозицията да промени статуквото[3]. Управлението на Мадуро бе съпътствано от рекордна хиперинфлация, задълбочаване на бедността, недостиг на основни стоки и масова емиграция на населението[4]. Резултатите от спорните президентски избори през 2018 г., които Мадуро обяви за своя победа, бяха определени от опонентите му като манипулирани и нелегитимни[5]. Това доведе до засилване на външния натиск – серия ултиматуми, международна изолация и санкции – но въпреки това Мадуро удържа властта с подкрепата на съюзници като Русия, Китай, Куба и др.[5].

Още от началото на управлението на Мадуро отношенията между Каракас и Вашингтон се влошаваха. През 2015 г. правителството на САЩ на Барак Обама наложи първите целеви санкции, обявявайки Венецуела за заплаха за националната сигурност на САЩ[6]. Тези санкции първоначално бяха насочени към високопоставени венецуелски чиновници, обвинени в корупция и нарушения на човешките права. След последвалите репресии срещу протестиращи и опозиционери (особено вълната от протести през 2014–2017 г.) натискът се засили. През август 2017 г. администрацията на Доналд Тръмп наложи строги финансови санкции, ограничаващи достъпа на венецуелското правителство и държавната петролна компания PDVSA до международните финансови пазари[7]. Президентските избори през май 2018 г. (бойкотирани от основната опозиция) дадоха нов повод на Вашингтон да заклейми управлението на Мадуро като нелегитимно. В началото на 2019 г. САЩ и още десетки държави признаха опозиционния лидер Хуан Гуайдо за „временен президент“ и открито призоваха за смяна на режима в Каракас. Паралелно бяха въведени допълнителни санкции – през януари 2019 г. САЩ фактически наложиха петролно ембарго, блокирайки износа на венецуелски петрол и достъпа на режима до нефтените приходи[8][9]. Американската политика на „максимален натиск“ целеше да задуши финансово правителството на Мадуро и да го принуди да се оттегли[8].

Въпреки всичко, през 2019–2020 г. Мадуро успя да запази контрола си, включително неутрализира опити за преврат. (Пример за това бе неуспешният въоръжен рейд през май 2020 г., организиран от наемници, който венецуелските власти осуетиха бързо.) Политическата безизходица продължи, а икономическото положение на населението стремглаво се влошаваше. До 2021 г. Венецуела беше изпаднала в една от най-тежките хуманитарни кризи в западното полукълбо – по данни на ООН над 5 милиона венецуелци бяха напуснали страната още до края на 2020 г., а в следващите години броят на мигрантите надхвърли 8 милиона[10]. През 2022–2023 г. международното напрежение временно утихна, особено след като венецуелската опозиция разпусна паралелното „временно правителство“ на Гуайдо. Но с връщането на Доналд Тръмп в Белия дом (2025 г.) САЩ бързо възобновиха агресивната си линия. Към края на 2025 г. Вашингтон предприе крайни стъпки – обяви въздушното пространство на Венецуела за затворено, разположи ударна военноморска група край бреговете ѝ и наложи морска блокада, която да спира всички санкционирани венецуелски петролни танкери[11][12]. В края на 2025 г. американски специални части дори завзеха два венецуелски танкера, действия осъдени от Каракас и Москва като „пиратство“ и „грабеж“[13][14]. В този взривоопасен контекст Тръмп на няколко пъти заплаши открито с военна интервенция. Така се стигна до ударите и залавянето на Мадуро в началото на 2026 г. – едно рязко изостряне на конфликта, което мнозина сравняват с американската инвазия в Панама през 1989 г. (отстраняването на Мануел Нориега)[15][16].

Незаконни санкции и подкопаване на суверенитета

Политиката на САЩ спрямо Венецуела през последното десетилетие се характеризира основно с налагането на едностранни санкции – т.нар. „принудителни мерки“, предприети без мандат на ООН. От правна гледна точка легитимността на тези санкции е крайно съмнителна. Международното право не допуска отделни държави самоволно да налагат икономически блокади и наказателни мерки срещу суверенни държави, освен ако това не става с одобрението на Съвета за сигурност на ООН или в рамките на признато право на самоотбрана. Бившият експерт на ООН и специален докладчик Алфред де Заяс недвусмислено заявява, че американските санкции срещу Венецуела са незаконни, тъй като не са одобрени от Съвета за сигурност на ООН и нарушават принципите на Устава на ООН[17]. В свой доклад пред ООН той предупреждава, че съвременните икономически санкции и блокади са еквивалент на „средновековна обсада“ – колективно наказание, насочено срещу цялото население на една държава[18]. Де Заяс дори препоръчва Международният наказателен съд да разследва наложените на Венецуела санкции като евентуални престъпления срещу човечеството по смисъла на член 7 от Римския статут[19].

Подобна позиция заема и настоящият специален докладчик на ООН по въпроса за санкциите – Алена Доухан. След своя мисия във Венецуела през 2021 г. тя заключи, че едностранните санкции „представляват нарушение на международното право“, включително на принципа за суверенното равенство на държавите[20]. Доухан и други експерти отбелязват, че САЩ нямат право еднолично да предприемат мерки за смяна на режима във Венецуела чрез икономически натиск или военна сила. На практика обаче Вашингтон игнорира тези правни ограничения. През декември 2025 г., когато САЩ обявиха частична морска блокада и засилиха военните си операции, група независими експерти на ООН реагираха остро. Те заявиха, че „няма право за налагане на едностранни санкции чрез въоръжена блокада“ и посочиха, че блокирането на Венецуела представлява забранена употреба на сила съгласно член 2(4) от Устава на ООН, равносилна на „незаконна въоръжена агресия“ по дефиницията на Общото събрание[21][22]. Експертите изразиха сериозно безпокойство, че действията на САЩ нарушават основните човешки права на венецуелския народ и грубо застрашават живота на цивилното население[23][24].

С други думи, международният консенсус (извън кръга на съюзниците на Вашингтон) е, че санкционната политика на САЩ срещу Венецуела няма легитимна правна основа. Тя нарушава принципите на ненамеса във вътрешните работи и забраната за заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на друга държава. Тези принципи са крайъгълни камъни на следвоенния международен правов ред, заложени още в Устава на ООН. Игнорирането им от страна на САЩ създава опасен прецедент и подкопава глобалното върховенство на закона. Венецуелското правителство многократно е изтъквало именно този аспект – че американските санкции и опити за смяна на режима са нелегитимни и колониални по своя характер, насочени към узурпиране на националния суверенитет и ресурси. Не е случайно, че Каракас нарече действията на САЩ „изнудване“ и нова форма на колониализъм[25][26], а след военната операция от януари 2026 г. обвини Вашингтон в „сериозна военна агресия“ и нарушаване на международното право[27].

Тормоз над народа: хуманитарната цена на санкциите

Освен юридически неиздържани, санкциите се оказаха и крайно неморални от хуманитарна гледна точка. Те не постигнаха декларираната си цел – да свалят правителството на Мадуро – но причиниха тежки страдания на обикновените венецуелци. Както отбелязва Алфред де Заяс: „Санкциите убиват“, като засягат най-тежко най-бедните слоеве на обществото[28]. Чрез ограничения върху финансовите транзакции, търговията и достъпа до външни пазари, тези мерки рязко намалиха вноса на храни, лекарства, резервни части и други жизненоважни стоки. Икономическият ефект беше опустошителен. По данни на ООН и независими анализатори Венецуела е изгубила над 99% от приходите си в чужда валута в сравнение с периода преди санкциите[9]. Този почти пълен срив на държавните приходи – резултат от комбинираното действие на спада в цените на петрола и санкционните ограничения – доведе до почти пълен разпад на публичните услуги поради недостиг на финанси[9].

Колапс на здравеопазването: Болниците останаха без лекарства, оборудване и персонал. Жизненоважни програми бяха прекъснати – например, около 80 000 венецуелци с ХИВ са останали без антиретровирусна терапия след 2017 г., хиляди нуждаещи се от диализа или от лечение на рак нямат достъп до необходимото[30][31]. Липсата на инсулин, ваксини и други медикаменти доведе до предотвратими смъртни случаи и завръщане на заболявания, които преди това бяха овладяни.

Глад и недохранване: Сривът на вноса и местното производство на храни остави голяма част от населението в продоволствена несигурност. Над 1/3 от жителите на страната страдат от остър недостиг на храна според оценки на ООН[32]. Калорийният прием на средния венецуелец рязко спадна, което доведе до загуба на тегло сред населението (“санкционно отслабване”) и увеличаване на случаите на детско недохранване.

Разпад на обществените услуги: Електроснабдяването, водоснабдяването и транспортът се влошиха драматично. Честите спирания на тока парализираха индустрията и комуникациите. Над 90% от домакинствата са свързани към водопреносната мрежа, но мнозина получават вода едва няколко часа седмично поради повреди на помпени станции и липса на резервни части – пряк резултат от санкциите, ограничаващи достъпа до оборудване и технологии[33].

Бедност и миграция: Икономическият спад, ускорен от санкциите, тласна милиони венецуелци в крайна бедност. Средната заплата в публичния сектор се срина от около 150–500 USD месечно (през 2015 г.) до едва 1–10 USD към 2020 г.[34] – сума, абсолютно недостатъчна за издръжка. Това доведе до най-голямата миграционна вълна в модерната история на Латинска Америка: над 8,5 милиона души са напуснали Венецуела от 2015 г. насам, бягайки от лишенията (повечето към съседна Колумбия)[10].

Многобройни изследвания свързват санкциите с рязко повишена смъртност. Икономистите Джефри Сакс и Марк Уайсброт изчисляват, че между 2017 и 2018 г. вследствие на санкционната политика са починали над 40 000 венецуелци – поради недостиг на лекарства, медицинско оборудване, храна и други основни стоки[35][36]. Те определят тази политика като „умишлено съсипване на икономиката с цел режимът да бъде сменен – безплодна, безсърдечна, незаконна и провалена стратегия, причиняваща тежки вреди на народа“[37]. Дори по време на световната пандемия от COVID-19 САЩ отказаха да смекчат подхода си – венецуелски средства за милиарди долари останаха замразени в чуждестранни банки, което възпрепятства закупуването на ваксини и кислород за болниците[38]. През 2021 г. група конгресмени от Демократическата партия в САЩ призова за преразглеждане на санкциите по хуманитарни съображения[39], признавайки че мерките допринасят за страданията на цивилното население.

Обобщено, едностранните санкции на САЩ срещу Венецуела могат да се определят като форма на колективно наказание, при което целият народ бива „наказан“ за политическите грехове на своите управници. Тази морално неприемлива колективна отговорност се отразява и в терминологията: правозащитници предпочитат да говорят за „незаконни принудителни мерки“, подчертавайки тяхната несъвместимост с нормите на международното хуманитарно право[40]. Дори когато санкциите са представяни като насочени „срещу режима“, на практика обикновените хора плащат цената – с обедняване, глад и загуба на човешки живот.

Кулминацията: военна интервенция и залавянето на Мадуро

След години на икономически удушаващи мерки, през декември 2025 г. САЩ преминаха към открита военна ескалация срещу Венецуела. Американските военни рязко увеличиха присъствието си в региона – над 10 военни кораба (включително самолетоносач) и 15 000 военнослужещи бяха разгърнати в Карибско море около Венецуела[41][42]. В период от няколко месеца в края на 2025 г. САЩ нанесоха серии от удари по плавателни съдове, за които твърдяха, че превозват наркотици – при тези атаки по данни на медиите загинаха най-малко 95 души[43]. Тези едностранни военни действия – извършени без резолюция на Съвета за сигурност на ООН – породиха тревога и критики както от международни организации, така и вътре в самите Съединени щати (представители и на двете водещи партии изразиха несъгласие с необоснованите удари)[43].

Най-критичната фаза настъпи през втората половина на декември 2025 г., когато Вашингтон обяви пълномащабна блокада: американският флот получи заповед да спира и претърсва всички танкери, излизащи или влизащи във венецуелски териториални води, ако те са санкционирани от САЩ[11][12]. На 16 декември блокадата официално влезе в сила[11]. Почти веднага бяха конфискувани два венецуелски петролни танкера от специални части на ВМС на САЩ – ход, определен от венецуелското правителство (и неговия съюзник Русия) като „пиратство“ и „плячкосване“ на национално имущество[13][14]. Администрацията на Тръмп оправда тези действия с твърдението, че приходите от продадения петрол финансирали наркокартел („Картел на слънцата“), обявен от САЩ за терористична организация[26]. Венецуела категорично отхвърли обвиненията и осъди случващото се като колониален похват за завземане на ресурсите ѝ[25].

На този фон през нощта срещу 3 януари 2026 г. бяха извършени преки военни удари на американската армия на територията на Венецуела – първите по рода си от десетилетия насам в Западното полукълбо. В ранните часове на 3 януари в Каракас отекнаха експлозии, чуваше се тътен и звук от прелитащи на ниско бойни самолети[44][45]. Ударени бяха ключови военни обекти и комуникационни центрове. Малко по-късно президентът Тръмп обяви, че венецуелският президент Николас Мадуро е бил заловен и изведен извън страната в резултат на „успешна мащабна операция срещу Венецуела и нейния лидер“[46]. Заловена бе и първата дама Силия Флорес[47]. Оказа се, че американски специални части са провели дръзка акция в самото сърце на Каракас, пленявайки държавния глава. Мадуро бе транспортиран под конвой до военен кораб на САЩ и отведен към неизвестна локация – по-късно бе потвърдено, че ще бъде изправен пред американски съд по обвинения в наркотрафик и оръжейни престъпления[48].

Тези събития шокираха международната общност. Никога досега САЩ не бяха залавяли действащ държавен глава в пряк военен удар без обявяване на война и без международен мандат, особено в Западното полукълбо в съвременната епоха. Мнозина анализатори сравниха случилото се с похищение на суверен лидер и предупредиха, че то създава изключително опасен прецедент[49]. Действията на Вашингтон превишиха дори мрачните прогнози – до последно експертите допускаха, че Тръмп блъфира с цел сплашване и че едва ли наистина ще разпореди открита интервенция[50][51]. Но реалността опроверга тези очаквания. Впоследствие президентът Тръмп цинично заяви, че „ще управляваме Венецуела за неопределено време“ и открито призна намерението си да контролира и експлоатира венецуелската петролна индустрия – „ще продаваме големи количества петрол“ на световните пазари от името на новата власт[52][53]. Всичко това потвърди за критиците най-лошите подозрения: че под претекста за възстановяване на демокрацията и борба с наркотрафика, САЩ всъщност преследват геополитически и икономически интереси, включително контрол върху най-големите петролни резерви в света, намиращи се във Венецуела[54].

Международни реакции и правни аспекти

Последвалите реакции от международната общност бяха остри. Дори някои традиционни съюзници на Вашингтон изразиха неудобство. Европейският съюз чрез върховния си представител по външната политика призова за сдържаност и подчерта необходимостта стриктно да се спазва международното право във всяка по-нататъшна стъпка[55]. Правителствата на Великобритания и Франция заявиха, че не са участвали в операцията, като също отбелязаха, че принципите на международното право са нарушени при американската интервенция[56].

Най-категорични бяха държавите от Латинска Америка и традиционните партньори на Венецуела. Мексико официално осъди военните действия, наричайки ги „едностранни военни действия в явното нарушение на член 2 от Устава на ООН“ и настоя за незабавно прекратяване на насилието[57]. Кубинският президент Мигел Диас-Канел определи удара като “престъпно нападение” и “държавен тероризъм срещу храбия венецуелски народ”, призовавайки международната общност спешно да реагира[58]. Правителството на Чили изрази „дълбока загриженост“ и също осъди действията, настоявайки за мирно решение на кризата[59].

Съветът за сигурност на ООН се събра на извънредно заседание по искане на Русия, Китай и няколко непостоянни членки. Русия нарече случилото се “акт на въоръжена агресия” и “неприемливо нарушение на суверенитета на независима държава”[60], настоявайки САЩ незабавно да освободят Николас Мадуро и да прекратят окупацията. Китай също изиска незабавното освобождаване на Мадуро и предупреди, че намесата във вътрешните работи на Венецуела е недопустима и дестабилизираща[61][62]. Дори страни извън региона – като Иран – осъдиха остро нападението, определяйки го като “крещящо нарушение на националния суверенитет” и “незаконна агресия”[63]. Организацията на обединените нации чрез своя генерален секретар напомни, че употребата на сила в международните отношения е допустима само при самоотбрана или с одобрение на Съвета за сигурност, условия, които очевидно не са изпълнени в случая.

Юридически анализатори посочиха, че залавянето и задържането на действащ държавен глава може да се разглежда като нарушение на суверенитета и дори като военно престъпление, ако става извън рамките на обявена война или международна санкция[49]. В конкретния казус САЩ не са имали право нито да провеждат военни операции на територията на Венецуела, нито да отстранят насилствено нейния президент – такива действия се квалифицират като агресия по смисъла на международното право[64][24]. Агресията е обявена за най-тежкото нарушение на Устава на ООН и дори е инкриминирана като престъпление в уставa на Международния наказателен съд (макар САЩ да не признават юрисдикцията му по този въпрос)[65]. Според правни експерти принудителното отвеждане на един държавен лидер и поставянето му под чужда юрисдикция може да се определи като отвличане или вземане на заложник на най-високо равнище, което нарушава както международното обичайно право, така и конкретни конвенции, защитаващи лицата под специален статут. Нещо повече, военната интервенция на САЩ грубо погазва фундаменталния принцип за невмешателство във вътрешните работи на държавите, закрепен в редица международни документи (включително Решение 2625 на Общото събрание на ООН).

Не бива да се пренебрегва и историческият контекст. Латинска Америка има горчив опит с външни интервенции и доктрината Монро. Дългата история на намеса на САЩ в региона – от преврати по време на Студената война, през инвазията в Гренада (1983) и Панама (1989), до десетилетната блокада на Куба – създаде трайно недоверие към мотивите на Вашингтон. Не случайно експерти отбелязват, че „дългогодишните външни интервенции в Латинска Америка не бива да се повтарят“, призовавайки за зачитане на суверенитета и мирно уреждане на споровете[66]. С действията си срещу Венецуела през 2025–2026 г. обаче САЩ на практика реабилитираха най-лошите практики от миналото, будейки призраците на „смяната на режими“ чрез сила. Това предизвика сериозни опасения за стабилността на международния ред. Много държави виждат случилото се като крайно нарушение на установените норми и се опасяват, че то може да легитимира подобно поведение и от други велики сили в бъдеще, ако остане безнаказано.

Широката картина на политиката на САЩ

Кризата във Венецуела и намесата на САЩ не бива да се разглеждат изолирано – те се вписват в една по-широка картина на американската външна политика през последните десетилетия. Налагането на едностранни санкции и предприемането на превантивни интервенции са утвърдени инструменти в арсенала на Вашингтон, особено след края of Студената война. Под различни лозунги – защита на демокрацията, война с наркотрафика, борба с тероризма – САЩ на няколко пъти са предприемали действия, заобикалящи международните институции. Войната в Ирак през 2003 г. например беше проведена въпреки липсата на изрична резолюция на ООН, а мотивите (оръжия за масово унищожение) впоследствие се оказаха несъстоятелни. Дългогодишното ембарго срещу Куба – най-продължителната санкционна кампания в света – редовно бива осъждано всяка година от Общото събрание на ООН като незаконно и неморално, но САЩ упорито го поддържат вече над 60 години. Санкциите срещу Иран и Сирия пък демонстрират подобен модел: те задълбочават страданията на населението, без непременно да постигат обявените политически цели.

Случаят с Венецуела ярко илюстрира порочността на този подход. От една страна, едностранните икономически санкции се превръщат в колективно наказание и инструмент за упражняване на натиск, който обаче удря най-силно невинните граждани. От друга страна, когато санкциите не успяват да сломят дадено правителство, рискът е САЩ да прибегнат до още по-крайни методи, включително военна сила – с огромни разходи (морални, човешки, материални) и за двете страни. Тази практика на смяна на режими по усмотрение на Вашингтон подкопава самите принципи, които САЩ претендират да защитават – като международното право, човешките права и демокрацията. В очите на голяма част от света подобни действия дискредитират Съединените щати, приравнявайки ги на самозван глобален жандарм, който си присвоява право да съди и наказва суверенни държави извън установените правни рамки.

След залавянето на Мадуро тази критика се изостри. Дори американското общество е разделено – проучвания показват, че едва около 20% от американските граждани подкрепят военна интервенция във Венецуела[67]. Мнозинството не одобрява правителството им да действа като „престъпно предприятие“ по света, по думите на Марк Уайсброт от CEPR[67]. Видни интелектуалци и политици предупреждават, че ако една свръхсила може безнаказано да отвлича чужд президент и да монтира удобен режим, утре същото могат да направят и други велики сили на места, където имат надмощие – и тогава никой няма да е в безопасност. Международните стандарти важат за всички или за никого.

Заключение

Залавянето на Николас Мадуро от американските сили отбеляза мрачна точка в новата история – крайна стъпка, която демонстрира провала на десетгодишната стратегия на санкции и натиск. Вместо да постигнат мирна промяна към демокрация във Венецуела, санкциите на САЩ допринесоха за разорението на една нация и озлобиха още повече политическия конфликт. В крайна сметка Вашингтон избра пътя на силата, нарушавайки открито международното право и рискувайки дългосрочни последици за регионалната и глобалната стабилност.

Тази криза предоставя ценен урок. Политиката на „смяна на режим“ чрез икономическо удушаване и военна намеса е не само незаконна, но и контрапродуктивна. Тя носи неизмерими страдания за невинните и компрометира моралния авторитет на онези, които я прилагат. Венецуелският народ, който години наред беше мъчително изтезаван от санкциите, сега е изправен пред несигурността на чужда окупация и потенциално дълга нестабилност. Международната общност е длъжна да защити принципите на суверенитета и ненамесата – да осъди еднозначно незаконните действия, независимо кой ги извършва, и да работи за мирно уреждане на конфликтите.

Вместо санкции и бомбардировки, Венецуела се нуждае от диалог и подкрепа за възстановяване. Както подчерта мексиканското външно министерство, „диалогът и преговорите са единственото легитимно и ефективно средство“ за решаване на различията[68]. Само чрез преговори – с участие на всички вътрешни и външни заинтересовани страни – може да се постигне устойчиво политическо решение, което да възстанови демократичния ред, без да се погазват правата на народа. Историята на латинскоамериканския регион изобилства от примери колко разрушителни са едностранните намеси. Настъпил е моментът международното право и колективната мъдрост да надделеят над импулсите за сила. Случаят „Мадуро“ трябва да стане предупреждение, че никоя цел не оправдава средствата, когато тези средства рушат живота на милиони и нормите, които пазят мира между народите.

Източници: В подкрепа на изложените факти и оценки са използвани доклади на ООН и изявления на специални докладчици[19][20], прессъобщения на Центъра за икономически и политически изследвания (CEPR)[37][35], както и материали от международни медии и официални изявления на правителства[60][63]. Тези източници единодушно сочат, че санкциите на САЩ срещу Венецуела са нелегитимни и вредни, а военната интервенция – осъдителна и опасна за световния ред. Само чрез връщане към законността и диалога може да се намери изход от венецуелската криза, без да се жертват принципите на международната система и благополучието на народа на Венецуела.[17][24]

[1] [2] [15] [16] [27] [46] [48] [52] [53] [54] [55] [56] [60] САЩ нападнаха Венецуела. Мадуро е "заловен" и ще бъде съден в Ню Йорк, каза Тръмп

https://www.svobodnaevropa.bg/a/eksplozii-venetsuela-udari-sasht-tramp-maduro/33639039.html

[3] [4] [5] [10] [11] [12] [13] [14] [25] [26] [41] [42] [43] [50] [51] Наркотици, петрол, мигранти. Как се стигна до ескалацията на напрежението между САЩ и Венецуела

https://www.svobodnaevropa.bg/a/venezuela-amerika-trump-maduro-blokada-petrol-narkotrafik-sankcii/33633569.html

[6] [17] [18] [19] [28] Venezuela crisis: Former UN rapporteur says US sanctions are killing citizens | The Independent | The Independent

https://www.the-independent.com/news/world/americas/venezuela-us-sanctions-united-nations-oil-pdvsa-a8748201.html

[7] Preliminary findings of the visit to the Bolivarian Republic of Venezuela by the Special Rapporteur on the negative impact of unilateral coercive measures on the enjoyment of human rights | OHCHR

https://www.ohchr.org/en/statements-and-speeches/2021/02/preliminary-findings-visit-bolivarian-republic-venezuela-special

[8] [9] [20] [29] [32] [33] [34] [38] [39] Humanitarian Impact Of Sanctions On Venezuela — Human Rights Pulse

https://www.humanrightspulse.com/mastercontentblog/humanitarian-impact-of-sanctions-on-venezuela

[21] [22] [23] [24] [64] UN experts condemn United States blockade and aggression against Venezuela | OHCHR

https://www.ohchr.org/en/press-releases/2025/12/un-experts-condemn-united-states-blockade-and-aggression-against-venezuela

[30] [31] [35] [36] [37] Report Finds US Sanctions on Venezuela Are Responsible for Tens of Thousands of Deaths – CEPR

https://cepr.net/newsroom/report-finds-us-sanctions-on-venezuela-are-responsible-for-tens-of-thousands-of-deaths/

[40] Former UN rapporteur: US sanctions against Venezuela causing ...

https://www.twn.my/title2/resurgence/2018/335-336/world2.htm

[44] [45] [57] [58] [59] [61] [62] [63] [68] БТА :: Реакции на събитията във Венецуела от латиноамерикански столици и от съюзници на Мадуро

https://www.bta.bg/bg/news/world/1037047-sasht-sa-nanesli-udar-i-po-sgradata-na-venetsuelskiya-parlament-saobshti-prezid

[47] [67] CEPR Condemns Trump Administration’s Dangerous and Illegal Military Assault on Venezuela and Violation of Its National Sovereignty – CEPR

https://cepr.net/newsroom/cepr-condemns-trump-administrations-dangerous-and-illegal-military-assault-on-venezuela-and-violation-of-its-national-sovereignty/

[49] MMI News (@MimiMefoInfo) / Posts / X - Twitter

https://x.com/MimiMefoInfo

[65] Blockading Venezuela: The International Law Consequences

https://www.justsecurity.org/127396/venezuela-military-blockade-international-law/

[66] UN experts alarmed by United States escalating pressure on Venezuela | OHCHR

https://www.ohchr.org/en/press-releases/2025/12/un-experts-alarmed-united-states-escalating-pressure-venezuela