Профсъюзите в България – неефективност, зависимости и вреда за работниците

„Синдикатите са гръбнакът на трудовата демокрация – органът, чрез който работниците защитават правата си и водят битки за по-добър живот.“ – Това звучи като учебникарска истина. Но колко истина има в него, когато погледнем към България? Тук профсъюзите би трябвало да са стожери на труда, но реалността показва обратното: неефективност, съмнителни обвързаности с властта и дори предателство към работниците. Къде се корени този проблем и има ли изход?

Исторически контекст и роля на профсъюзите

Исторически погледнато, профсъюзите (синдикатите) възникват през XIX век като основно оръжие на трудещите се в борбата им за по-добри условия на труд и живот. В много страни синдикалните движения се превръщат в могъщи обществени сили – например в САЩ през 20-те години профсъюзите диктуват цели отрасли, а в Европа стават ключов фактор за социалния мир. Профсъюзите по принцип имат мисията да обединяват работниците срещу експлоатацията, да извоюват достойно заплащане и сигурност.[1][1][2]

В България първите работнически сдружения се появяват още след Освобождението – учителите и печатарите организират стачки още в края на XIX век. През първата половина на XX век синдикатите у нас засилват влиянието си; голямата железничарска стачка от 1919 г. например сваля правителство. С идването на комунистическата власт обаче независимият синдикализъм на практика изчезва – профсъюзите стават “казионни”, тоест ръководени от партията организации без реална стачка през целия режим. Именно тогава се налага моделът на синдикат-послушник, който формално защитава трудещите се, но фактически е инструментизиран от управляващите.[3][4][5][6]

Промяната след 1989 г. дава надежда за истинско синдикално движение. Появява се първият независим профсъюз „Подкрепа“ (1989), чиито лидери дори са преследвани в края на тоталитарния режим. Официалният комунистически профсъюз пък се преродява като КНСБ – Конфедерация на независимите синдикати в България, опитвайки се да се реформира като демократична организация. В началото на прехода и двете основни конфедерации – КНСБ и КТ „Подкрепа“ – мобилизират масови акции: подписват общ меморандум за защита на доходите (1992) и организират митинги срещу икономическите несправедливости. Изглежда, че профсъюзите отново могат да бъдат обществен фактор.[7][8]

Днешните български профсъюзи: КНСБ и „Подкрепа“

Тридесет години по-късно българската синдикална сцена е доминирана от две централи – КНСБ и Конфедерация на труда „Подкрепа“. Те са официално признати за представителни на национално ниво и участват в тристранни съвети с властта и бизнеса. КНСБ обединява 34 федерации с над 300 000 членове, а КТ „Подкрепа“ – около 150 000 членове в 36 регионални съюза и 30 федерации. На книга това звучи внушително. Лидерите им – Пламен Димитров (президент на КНСБ от 2010 г.) и Димитър Манолов (президент на КТ „Подкрепа“ от 2015 г.) – редовно участват в обществени дебати, дават пресконференции, срещат се с министри. Профсъюзите уж са навсякъде – от училища и болници до мините и заводите, имат офиси, експертни институти, дори собствена почивна база.[9][10][11]

Но тази фасада прикрива неприятни истини. Реалното синдикално членство е ниско – едва около 15% от наетите в България са членове на профсъюз. Много предприятия нямат никакво синдикално присъствие, особено в частния сектор. А онези работници, които са част от КНСБ или „Подкрепа“, все по-често се питат каква полза имат. Българските профсъюзни лидери се гордеят с “социалния диалог” – подписани колективни договори, споразумения с правителството, участие в комисии. Но обикновеният работник не вижда осезаем резултат: България остава най-бедната държава в ЕС, с най-ниска минимална и средна работна заплата, със системни нарушения на трудовите права (неплатени заплати, опасни условия, незаконни уволнения). Гласът на синдикатите рядко се чува на улицата, а когато се чуе – често е шепот, а не боен вик.[12]

За три десетилетия КНСБ и „Подкрепа“ се превърнаха от борбени движения в част от статуквото. Те разполагат със значителни активи (наследени имоти, членски внос, субсидии), имат професионален апарат и връзки по високите етажи. Това несъмнено им е помогнало да оцелеят – но дали не ги е отдалечило от работниците?

Неефективност на синдикатите: причини и проявления

Българските профсъюзи днес са де факто неефективни в основната си роля – да защитават трудовите права и да подобряват живота на хората на наемния труд. Причините за това са комплексни:

Наследени пороци от миналото: КНСБ, макар и преименувана като „независима“, носи ДНК-то на казионния комунистически профсъюз, където послушанието към партията е било норма. Традицията на „удобния“ синдикат, който не противоречи на властта, продължава в нови форми. Много от днешните синдикални лидери са започнали кариерите си преди 1989 г. или са тясно свързани с партийни централи.

Кооптиране от политическия елит: Вместо да водят масови борби, нашите синдикати предпочитат да преговарят тихо в кабинетите. Това ги прави удобни за управляващите – по-лесно е да „опитомиш“ профсъюзен лидер с пост или обещание, отколкото да се справиш с национална стачка. Не е случайно, че бивши синдикалисти се виждат във властта – имало е случаи на лидер на федерация да стане министър или депутат. Така се създава усещане у хората, че синдикатите играят в един отбор с властта, вместо да са коректив.

Бюрократизация и липса of бойков дух: Големите конфедерации имат сложна йерархия – федерации, съюзи, комитети – но тази структура често е тромава. Докато синдикалните началници заседават и пишат становища, работодателите уволняват или ограбват работници. Рядко се вижда бърза, солидарна реакция. Кога за последно КНСБ или „Подкрепа“ са организирали общонационална стачка? Трудно е да си спомним. Стачките в България като цяло са редки, кратки и ограничени по мащаб. Вместо натиск „отдолу“, българският синдикализъм предпочита “диалог” – често ефикасен само за да се спускат успокоителни прессъобщения, без реални действия.

Ерозия на доверие и членска маса: Липсата на убедителни успехи логично води до отлив на членове. Младите работници масово не се синдикализират – не вярват, че има смисъл. В много нови сектори – IT, услуги, търговия – профсъюзът просто отсъства. А без приток на нови членове, организациите застаряват и губят представителност. Получава се затворен кръг: синдикатите са слаби, защото хората не членуват; хората не членуват, защото синдикатите са слаби.

Резултатът от всичко това е “разбито синдикално движение, което е управлявано от всеки друг, но не и от работниците и служителите, чиито интереси би трябвало да защитава”, както язвително обобщава коментар в медиите. Вместо истински защитници на труда, българските профсъюзи често изглеждат като клубове на няколко лидери, откъснати от проблемите на обикновените хора.[13]

Подкупност, колаборация и институционализирана безгръбначност?

Дали наистина синдикалните върхушки в България са корумпирани или умишлено колаборират с „мафията и властта“? Темата е деликатна, но съмненията отдавна се коментират. Още преди години анализатори отбелязват, че “родните синдикати са управлявани от няколко души, които са рожба на съответните правителства”, визирайки пряката зависимост на лидерите от политическата конюнктура. В публичното пространство се носи неизказано подозрение: дали пък синдикалните началници не са прекалено уютно настанени до властимащите?[13]

Няколко са тревожните индикатори за “институционализирана безгръбначност” на профсъюзите ни:

Тристранка вместо конфронтация: КНСБ и „Подкрепа“ участват във всички държавни съвети по трудови и социални въпроси. Вместо да бъдат опоненти на лошите политики, често ги виждаме като съучастници. Например, когато правителствата вземат решения против интереса на работниците (замразяване на заплати, орязване на права), синдикатите рядко организират истински протест. Обикновено чуваме сдържана критика, след което – компромисно съгласие. Този модус операнди навежда на мисълта, че лидерите ценят повече мястото си “на масата” с властта, отколкото да излязат с мегафон сред хората.

Превръщане в част от елита: Не е тайна, че големите профсъюзи разполагат с икономически активи. Например КНСБ наследи немалко имоти от соцвремената – почивни станции, сгради. Управлението на тези активи, финансирането по проекти, бюджетните субсидии – всичко това създава финансов комфорт за апарата. Когато един синдикален шеф си осигурява приличен доход и позиции, опасността да забрави каузата е голяма. Появяват се информации за значителни спестявания и имоти, декларирани от синдикални лидери. Разбира се, да имаш спестявания не е престъпление, но работникът с 1000 лв. заплата трудно вярва, че някой с многократно по-големи доходи „го разбира“ напълно и би се жертвал за него.[14]

“Подмазване” на властта и зависимости: Политиците у нас умело играят със синдикатите. Както пише още през 2008 г. варненски вестник, “естествено е политическата класа да се опитва да завладее синдикатите, предвид оръжието, което те държат… ГЕРБ също се усети, че трябва да се подмаже на синдикатите”. С течение на времето тази тенденция се превърна в негласна симбиоза – властта не закача синдикалните привилегии, срещу което синдикалните лидери не разклащат властта. В критични моменти те по-скоро успокояват недоволството, отколкото да го организират. Така например, ако избухне социално напрежение, често чуваме синдикален призив за “спокойствие и диалог” – вместо за стачка.[15][16]

Стигнало се е дотам, че мнозина обвиняват големите профсъюзи, че са “подлоги на властта” – силни думи, но отразяващи общественото разочарование. Вместо да бъдат коректив и алтернатива, КНСБ и „Подкрепа“ според критиците действат като предпазен клапан: изпускат парата на народния гняв контролирано, за да не прерасне в истински експлозии. Това, разбира се, е трудно да се докаже пряко – няма “документ за предателство”. Но когато едно движение хронично не застава остро срещу несправедливостите, логично е да се запитаме: само от страх ли е, или има и някаква сделка със силните на деня?[17]

Когато синдикатите бездействат или пречат: примерите от живота

Най-доброто доказателство за провала на българските профсъюзи са реалните случаи, в които те отсъстват или дори възпрепятстват работническите борби. За три десетилетия се натрупаха много примери, които рисуват нелицеприятна картина:

Голямата учителска стачка, 2007 г.: Есента на 2007 г. над 80% от българските учители излизат на безпрецедентна национална стачка, искайки двойно увеличение на мизерните си заплати. Това е най-масовият протест в новата ни история, продължил цели 40 дни. Как реагират другите синдикати и общество? Вместо всенародна солидарност, учителите остават изолирани. “Никой друг не излезе да ги подкрепи”, отбелязва с горчивина хроникьор. Напротив – в медиите (а и от някои синдикални активисти от други сектори) се прокрадва тезата, че учителите “не заслужават това, което искат”. Стачката в крайна сметка приключва с частичен успех, но ключовото е, че нямаше обединение на трудещите се. Другите отрасли – пасивни или дори враждебни. КНСБ и „Подкрепа“ не успяват (или не желаят) да трансформират учителския бунт в обща стачка за достойни доходи. Пропуснат е исторически шанс.[18][18][19]

Стачката в „Пирогов“, 2007–2008 г.: Малко след учителите, медиците от най-голямата спешна болница „Пирогов“ протестират за заплати и реформи. Резултатът? Отново “нито един учител и никой” отвън не ги подкрепя. Всяка професионална група е оставена сама за себе си – което е мечтата на всеки хитър управник, защото така разделени, работниците са по-слаби.[20]

Миньорите от Бобов дол, 2016 г.: Един от малкото спонтанни и успешни работнически бунтове през последните години е стачката в рудник „Бабино“ (Бобов дол) през 2016. Стотици миньори се вдигат срещу забавени заплати и заплахата от съкращения, като се барикадират под земята. Първоначално никой не им обръща внимание – нито политици, нито медии. Но работниците показват невероятна решителност: продължават протеста ден и нощ. На третия ден държавата е принудена да реагира – пристига омбудсманът, самият премиер обещава да отнеме концесията на собственика, ако не се изплатят дължимите суми. Миньорите печелят – извоювани са заплатите, а директорът на мината подава оставка. Но тази победа разкри жалка роля на официалния синдикат в мината. Вместо да оглави протеста, локалният профсъюз опитва да го потуши: на втория ден синдикални лидери постигат компромис с ръководството, който работниците гневно отхвърлят, продължавайки стачката си. Т.е. т.нар. представител на трудещите се застава срещу техните искания! Миньорите открито заявяват, че “казионният синдикат е твърде обвързан с ръководството на мината и не може да ги защитава адекватно”. Тъжно, но показателно: хората се спасяват въпреки синдиката, не благодарение на него.[21][22][23][24][25][25]

Мината “Оброчище”, 2017–2020 г.: Друг хроничен случай е тази манганова мина край Добрич. Години наред концесионерът не плаща заплати, условията са нечовешки. През 2017 г. миньори правят гладна стачка под земята. Държавата бавно реагира, концесията е разтрогната чак през 2018 г. Но и до 2020 г. много от работниците не могат да си получат изработеното. Три години след протестите им, миньорите още не са видели парите, с които “призрачният” концесионер ги завлече. Профсъюзните организации така и не успяват да осигурят защита – останалите без заплати работници се лутат в съдебни битки и бюрокрация.[26][27]

Шивачките от Ветрен и работниците от „Пикадили“, 2017 г.: В град Ветрен десетки шивачки окупират шивашкия цех, в който работят, защото собственикът не им плаща месеци наред. Заключват се вътре, за да спрат изнасянето на машините – единствен залог за техните заплати. Подобна драма се разиграва и с работниците от фалиралата верига супермаркети „Пикадили“. През 2017 г. над 700 души остават без заплати след внезапния крах на фирмата. Хората протестират многократно в София и Варна с плакати “Искаме си заплатите!”. Кой им помага? Не КНСБ или „Подкрепа“, а един малък независим синдикат – Автономният работнически синдикат (АРС). “Оттогава досега служителите, подкрепяни от АРС, са провели няколко протеста, но все още основното им искане – да получат парите си, не е удовлетворено”. Властта благоволява да започне проверки чак след публичния шум. Но за повечето от тези хора справедливост няма – получават само частични компенсации, години по-късно, и то след съдебни битки. Останалото – загубено. Гневът им срещу официалните синдикати, които практически отсъстват в тези драми, е оправдан.[28][29][30]

Примери като тези могат да се множат. Железничарски стачки, протести на медицински сестри, служители от градския транспорт, енергетици – всяка група се бори сама за себе си, често без подкрепа от другите. Национална солидарност липсва, а нерядко именно профсъюзните централи са тези, които тушират напрежението преди да ескалира до „опасни“ нива.

Най-ироничното е, че когато се появи истински борбен синдикат, той бива маргинализиран. Споменатият Автономен работнически синдикат, създаден през 2010 г., действа по нестандартен начин – пряко действие, уличен протест, отказ от участие в тристранки. Именно негови активисти се оказаха редом до отчаяните шивачки и ограбените работници от „Пикадили“. Но АРС остава малка организация без достъп до националния ефир – защото статуквото е заето от динозаврите КНСБ/„Подкрепа“. А те очевидно не желаят конкуренция и не горят от ентусиазъм да будят масите.[31]

Контраст с чужбина: бойни синдикати в действие

Дали положението у нас е норма? Категорично не. В множество държави профсъюзите продължават да бъдат боен авангард на обществото – понякога умерени, понякога радикални, но винаги на страната на работника. Нека погледнем няколко примера:

Скандинавия – модел на високо членство и кооперация: Страните като Швеция, Норвегия, Дания имат най-висока синдикална членска маса в света – около 60-70% от работниците са членове. Синдикатите там са влиятелни не чрез стачки всеки ден, а чрез постоянен социален диалог, подкрепен от силата на числеността им. В Швеция профсъюзите сключват всеобхватни колективни трудови договори, които реално определят заплатите в цялата държава. Техният успех личи в качеството на живот – скандинавските работници се радват на високи заплати, стабилна заетост, социална сигурност. Когато интересите им са застрашени, синдикатите вдигат стачки без колебание. Например през 2020 г. профсъюзите в Норвегия организираха генерална стачка срещу промени в трудовото законодателство и постигнаха отстъпки. Разковничето е, че там синдикатите са независими от държавната власт и действително отчитат волята на членовете си. Ръководствата им се избират пряко от работниците и са отговорни пред тях – ако не си вършат работата, биват сменяни. Солидарността също е на ниво – рядко ще видите една професия да стачкува, а другите да стоят безучастно.[32]

Франция – бойният дух на улицата: Франция е известна с традицията на масовите протести и стачки, водени от синдикатите. Макар профсъюзното членство там да е едва ~8% от работниците, тези организации имат огромна мобилизационна сила. Френските синдикати не се колебаят да парализират страната в името на каузата. През 2023 г. те оглавиха многохилядни протести срещу повишаването на пенсионната възраст – цяла Франция бе блокирана от стачки на транспорт, нефтени рафинерии, училища. Само преди няколко седмици, през септември 2025 г., осемте основни френски синдиката организираха национален протест, обединил стотици хиляди граждани в цялата страна. “Не на икономиите, да на социалната справедливост” скандираха демонстрантите, сред които работници от държавния сектор, учители, студенти, пенсионери. Правителството не можа да игнорира този натиск – новият премиер скоропостижно се отказа от планирано орязване на почивни дни. Това е силата на синдикалната солидарност – въпреки ниския формален процент членове, френските профсъюзи имат легитимност и доверие, когато призоват за съпротива срещу несправедливост. И обикновеният французин знае, че като излезе под знамената на CGT или CFDT, тези организации ще отстояват докрай исканията, без “тихи уговорки” с властта.[33][33][34]

Германия – сила чрез социално партньорство (когато е взаимно): Германският модел е различен – там стачките са по-малко, защото синдикати и работодатели предпочитат преговори. Но разликата с България е, че немските синдикати са истински партньор, от когото работодателите се страхуват. Членството е около 17%, но работниците са представени чрез работнически съвети във всяко голямо предприятие, а законът задължава фирмите с над 2000 души да имат 50% участие на синдикални представители в надзорните съвети. Така трудът има глас при вземането на решения. Когато диалогът все пак се провали, германските профсъюзи показват мускули. През 2018 г. най-големият синдикат IG Metall организира масови предупреждителни стачки на металурзите и извоюва историческа победа: за близо 1 милион работници договориха 4,3% увеличение на заплатите и правото на 28-часова работна седмица (за период до две години) с гаранция за връщане на пълен работен ден впоследствие. Това е поразително постижение, съчетаващо по-добро заплащане и гъвкаво работно време, извоювано чрез комбинация от стачни действия и силен натиск в преговорите. В Германия синдикатите успешно настояват и за участие в печалбите – много колективни договори там включват годишни бонуси при добри финансови резултати на компанията.[35]

Други примери: В Италия и Испания също виждаме силни профсъюзи, които периодично вдигат национални стачки срещу трудови реформи. В Гърция, особено по време на дълговата криза, синдикатите на практика водеха съпротивата на обществото срещу мерките за строги икономии – десетки общи стачки парализираха Атина и принудиха правителствата да търсят по-приемливи решения. Разбира се, не всичко е розово: дори на Запад синдикатите срещат трудности и членството им спада на много места. Но духът на бойкото единство е жив – и когато ножът опре до кокала, работници и профсъюзи там показват, че могат да изтръгнат отстъпки.

Контрастът с България е болезнен. Докато навън профсъюзите са или активен партньор с принос (Скандинавия, Германия), или гръмогласна опозиция на несправедливостта (Франция, Гърция), у нас те често приличат на “призрак” на самите себе си. Липсват нито категоричните действия, нито масовата ангажираност на трудовите хора.

Вредата от фалшивия синдикализъм за обществото и работещия човек

Какво се случва, когато уж имаш синдикати, но те не изпълняват своята роля? Това е не просто безобидна неефективност – това е вредно за обществото и особено за трудещите се хора. Фалшивият синдикализъм – профсъюзи ширмо, които изглеждат като защитник на работника, но фактически са беззъби или направо услужливи към власт и работодатели – нанася няколко вида щети:

Подронено доверие и апатия: Когато поколения работници виждат, че „техните“ синдикати не ги защитават, те губят вяра в колективното действие. Настъпва опасна апатия и убеждение, че „нищо не зависи от нас“. Българите масово повярваха, че протестите и стачките са безсмислени – защото твърде често такива действия тук наистина приключват безрезултатно или с някаква измама. Тази обезвереност е идеална за всеки експлоататор – разделени, недоверчиви един към друг, работниците са слаби.

Социален регрес: Без силна синдикална опозиция, властта и едрият бизнес могат да прокарват политики, които удрят по обикновения човек. Неслучайно в България данъчната система е крайно несправедлива (плосък данък без необлагаем минимум), трудовото законодателство позволява лесни уволнения и масова временна заетост, инспекцията по труда е слаба. Синдикатите биха могли да извоюват промени, но не го правят достатъчно настойчиво. В резултат: работниците са лошо платени и несигурни, социалното неравенство расте. У нас делът на заплатите в БВП е сред най-ниските в ЕС – повече от богатството отива за печалби на фирмите, по-малко за труд. Това е директен ефект от отслабения натиск на труда върху капитала.

„Отлив на мозъци и ръце“: България загуби стотици хиляди активни млади хора, които избраха емиграцията. Причините са много, но сред тях е и липсата на перспектива за по-добър живот тук. Когато няма кой да се бори за правата ти, ти гласуваш с краката си и напускаш страната. Синдикатите би трябвало да са фактор за подобряване на условията, задържане на хората, защита срещу произвол – но щом те абдикират, хората не виждат смисъл да стоят и да търпят.

Липса на социална солидарност: Фалшивият синдикализъм учи обществото на егоизъм и страх. Когато всяка група работници е оставена сама, естествено е да започне да гледа в собствената си паничка. Изчезва чувството, че всички сме заедно в борбата за по-достоен живот. Враждебността между различни браншове – подхранвана и от пропаганда – пречи да се обединим за общи цели. А без солидарност няма победа – нито за учителя, нито за медика, нито за миньора. Така цялото общество затъва в цинично примирение и разделение на малки групички, лесни за манипулиране.

Легитимиране на корупционния модел: Когато и профсъюзите – които по дефиниция трябва да са опозиция на всяка несправедлива власт – се възприемат като част от „мафиотската“ система, това допълнително утвърждава усещането, че “всички са маскари”. Хората започват да вярват, че няма чисти институции, че всяка колективна инициатива е обречена да се изроди. Това убива гражданската енергия и оставя арената свободна за наистина престъпни интереси. Един вид, фалшивите синдикати разчистват пътя на истинската мафия – понеже не ѝ се противопоставят, дори стават нейно подобие.

Обществото ни плаща висока цена за липсата на истински, здрав синдикализъм. Гладните и бедни българи остават без организация, която да ги защитава, и това консервира бедността им. Доказано е, че държави със силни профсъюзи имат по-малко неравенство и по-висок стандарт на живот. У нас обратното – слабите синдикати са съпътствани от галопиращо неравенство и социална несправедливост.[36][37][38]

Накратко, фалшивият синдикат е по-лош от никакъв синдикат. Защото създава илюзия за защита, докато реално обезоръжава работника. По-добре би било открито да няма профсъюзи – тогава поне хората биха разбрали, че трябва сами да се организират. А сега мнозина си казват: “Имаме КНСБ и Подкрепа, те ще свършат нещо”, и продължават да търпят, докато ножът не опре кокала.

Заключение: време за нов модел и нов морал

Стигаме до извода, че българското профсъюзно движение, в сегашния си вид, е неспособно да изпълнява предназначението си. Вместо страж на трудовите права, то се е превърнало в декоративен придатък на системата. Какво може да се направи? Няколко неща изглеждат наложителни:

Първо, нужна е морална и кадрова промяна в самите синдикати. Днешните ръководства на КНСБ и КТ „Подкрепа“ очевидно не оправдават доверието. Ако тези организации искат да оцелеят, трябва да се освободят от компрометираните фигури и да допуснат млади, независими лидери – хора от фабриките, училищата, болниците, които реално знаят проблемите. Не парашутисти, а истински избраници на членовете. Не такива, които са „рожба на правителствата“, а рожба на цеховете и класните стаи.

Второ, необходим е нов модел на синдикализъм – по-близо до хората, по-пряк и демократичен. Един възможен път е възраждане на гилдийния принцип – не в смисъл на средновековни занаяти, а като организация по браншове, където работещите сами определят правилата и защитават интересите си. Например създаване на независими синдикати във всеки по-голям сектор, извън сянката на КНСБ/„Подкрепа“. Вече има наченки – синдикат “Образование” към „Подкрепа“ опитва да се еманципира, появяват се алтернативни обединения на медицински сестри, на ИТ специалисти. Тези движения трябва да се поощряват, а не да се гледат като “разкол”. Конкуренцията в синдикалното поле би била здравословна – ще стимулира и старите профсъюзи да се реформират, ако не искат да загинат.

Трето, солидарността трябва да се научи наново. Нужна е културна промяна – работниците да осъзнаят, че “съединението прави силата” не е клише, а буквална истина. Когато утре учителите стачкуват, миньорите и лекарите не бива да мълчат – трябва да излязат рамо до рамо. Когато шивачките във Ветрен се барикадират, всички наоколо – от продавачките до полицаите – да знаят, че това е борба за човешко достойнство, която заслужава подкрепа, не присмех. Истинският синдикат трябва да бъде школо за солидарност.

И накрая – нулева толерантност към “подлогите на властта”. Ако някой профсъюзен лидер бъде уличен, че предава интересите на членовете си срещу облаги, той трябва незабавно да бъде изхвърлен. Синдикатите не са бизнес корпорации или партии – те имат смисъл само като морални общности. Без етика и идеали, профсъюзът се превръща в обикновена НПО или по-лошо – в ООД на гърба на трудещите се. Българските работници заслужават честни, неподкупни водачи, готови да застанат с името и лицето си в тяхна защита, дори това да значи конфронтация с могъщи интереси.

Време е да си припомним корените: синдикатът не е нито държавна агенция, нито бизнес клуб – синдикатът сме всички ние, обединени за общото благо. Както призовава една публицистика, „крайно време е българите да се осъзнаят и да се обединят в наистина независими синдикати, а не в такива, които са подлоги на властта“. Нужен ни е нов дух на единство, нов “91-ви” момент (приликата с 1891 г., когато Димитър Благоев и работниците поставят началото на организирания синдикализъм, не е случайна).[17][4]

В този призив няма нищо утопично – историята учи, че когато работниците са единни и имат искрени водачи, победата е стопроцентова. България може и трябва да има истински бойни профсъюзи, които да вдигнат високо летвата на трудовите стандарти. В противен случай ни чака още от същото – бедност, емиграция и безнадеждност.[39]

Изборът е наш: или ще сменим модела и морала на синдикализма, или ще останем беззащитни единаци на произвола на съдбата. Време е за нова солидарност, за нов социален договор, изкован не в тъмни кабинети, а на светло – от самите работещи хора. Това би била истинската подкрепа и истинската независимост, за която някога само сме мечтали. Защото профсъюз без гръбнак не ни трябва – трябва ни съюз на твърдостта, честността и надеждата.

Синдикати и стачки по български | АФЕРА.БГ | Журналистически разследвания[1][2][5][6][13][15][16][17][18][19][20][36][37][39]

https://afera.bg/%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8/

Профсъюзно движение в България – Уикипедия[3][4][7][8][31]

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84%D1%81%D1%8A%D1%8E%D0%B7%D0%BD%D0%BE_%D0%B4%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%B2_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

Федерации, синдикати и съюзи – Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ)[9]

https://knsb-bg.org/index.php/osnovni-chlenove/

Конфедерация на труда „Подкрепа“ – Уикипедия[10][11]

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4%D0%B0_%E2%80%9E%D0%9F%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%B0%E2%80%9C

[PDF] Bulgaria | OECD[12]

https://www.oecd.org/content/dam/oecd/en/data/datasets/oecd-aias-ictwss/Bulgaria.pdf

Всичко за Декларации. Кнсб - Стандарт нюз[14]

https://www.standartnews.com/tag/deklaracii-knsb

Победа за стачкуващите миньори – как беше постигната и какво следва – Барикада[21][22][23][24][25]

https://baricada.org/2016/10/14/pobeda-za-stachkuvashtite-minyori-kak/

Първа фирма беше обявена в несъстоятелност заради неизплатени заплати – Барикада[26][27]

https://baricada.org/2018/09/07/firma-falit/

Искаме си заплатите! – Барикада[28][29][30]

https://baricada.org/2017/07/11/protest-pikadili/

Sharp Contrasts Between Swedish and French Trade Union Models[32]

https://www.institutmontaigne.org/en/expressions/sharp-contrasts-between-swedish-and-french-trade-union-models

Обща стачка във Франция - протести и транспортен хаос - По света и у нас - БНТ Новини[33][34]

https://bntnews.bg/news/obshta-stachka-vav-franciya-protesti-i-transporten-haos-1356444news.html

28-hour week gains momentum in German unions' push for flexible rights | Germany | The Guardian[35]

https://www.theguardian.com/world/2018/mar/09/28-hour-week-gains-momentum-in-german-unions-push-for-flexible-rights

синдикализация - Барикада[38]

https://baricada.org/tag/%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/