Демокрация, Меритокрация, Евдокрация – три модела, три съдби
Демокрацията – глас на народа или параван на силните?
Думата „демокрация“ идва от гръцки – „власт на народа“. Звучи като съвършенство: всички граждани имат равен глас и сами решават съдбата си. На теория това е върхът на справедливостта. Но практиката показва друго. В днешния свят демокрацията често е завладяна от парите и медиите.
- Който има най-голям бюджет за кампания, има и най-голям шанс да бъде избран.
- Който контролира телевизии, сайтове и вестници, може да насочва общественото мнение.
А народът? Той уж е източникът на властта, но реално се оказва зрител в театър, в който билетът се плаща с неговите данъци, а пиесата пишат олигарси и партийни върхушки. В България за последните години видяхме това ясно: седем избора за четири години и резултатът е един – нестабилни правителства, сделки зад кулисите, и хора, които започват да не вярват, че изобщо има смисъл да гласуват. Демокрацията е дала шанс на народа да говори. Но се е оказало, че най-силно говорят тези, които имат пари, в...
Меритокрацията – власт на способните, или аристокрация на дипломите?
Меритокрация (от лат. meritum – заслуга, и гр. kratos – власт) означава „власт на заслужилите, на способните“. Идеята е проста: управляват не богатите, не избраните на късмет, а онези, които са доказали знания и умения. На теория това изглежда честно – защо да поверяваме държавата на хора, които нямат понятие от икономика, право или технологии? Нали искаме компетентни лидери, а не случайници?
Но тук има капан. В историята и днес виждаме примери как меритокрацията лесно се изражда:
- В Китай често се говори за меритокрация – че управлението е в ръцете на най-образованите кадри. Но на практика това е тесен кръг от партийна номенклатура, която се самовъзпроизвежда и пази своя привилегирован елит.
- На Запад „експертните правителства“ често са доминирани от хора с титли и дипломи, но без връзка с реалния живот на гражданите. Те говорят сложен език, пишат стратегии и доклади, но решенията им често обслужват лобита, а не народа.
Опасността е очевидна: меритокрацията може да се превърне в аристокрация на дипломите – шепа „умни и красиви“, които си разпределят властта помежду си и не носят отговорност пред никого, освен пред собствения си кръг.
Евдокрацията – пътят отвъд фасадата
Евдокрация (от гр. eu – добро, достойно, и kratos – власт) е нещо ново. Това е власт на достойните и полезните. Тук не е достатъчно само да бъдеш избран (демокрация), нито само да имаш знания (меритокрация). Трябва и трето – да служиш на обществото и да бъдеш отговорен пред него.
Как изглежда това на практика?
- Отговорност като в трудов договор. Политикът не е „господар“, а наемен служител на народа. Ако не върши работа или вреди – отива си веднага. Както в една нормална фирма.
- Контрол чрез гилдиите. Професионални общности (лекари, инженери, учители, фермери и др.) следят своите представители. Ако политикът им се провали или се продаде – те имат право да го отзоват.
- Морални устои. В Евдокрацията властта е ограничена от ясни правила – кой може да бъде избиран, какво може и не може да прави, и при нарушение се задейства автоматично санкция. Не чакаме прокуратурата „да си свърши работата“ – обществото има механизъм да я задейства.
- Прозрачност и видимост. Всеки лев се проследява, всяка сделка е публична, всеки договор може да бъде проверен.
Това е разликата: демокрацията избира, меритокрацията оценява, евдокрацията контролира и задължава.
Защо е време за Евдокрация
- Демокрацията у нас се изроди в сделки и изборни циркове.
- Меритокрацията често е лозунг, използван от елита, за да пази властта си.
- Евдокрацията дава ново решение – власт на достойните, ограничена от прозрачност, морал и постоянен обществен контрол.
Истинската промяна не е да чакаме „спасител“ или „абсолютно мнозинство“. Истинската промяна е да направим властта работа с ясни правила и видими последици.
Финал
Демокрацията даде глас на народа. Меритокрацията даде привилегия на умните. Евдокрацията съчетава и двете – и ги поставя в служба на обществото. Защото истинската власт не е да управляваш другите, а да служиш така, че утре пак да можеш да ги погледнеш в очите.