Розетата на Евдокрацията

В центъра — тишина.
Златна книга лежи в сърцето на света,
отворена между времето и вечността.
По нейните страници гори знакът IYI —
първото дихание на разума,
зовът, с който човекът поиска от Бога не чудо, а ред.
„Да има смисъл. Да има светлина.“

От книгата израства дърво.
Корените му пият знание,
листата му дишат утро.
То се извисява между земята и небето,
преплита минало и бъдеще,
и в неговия ствол е написана паметта на човека.
Там Бог се оглежда в нас.
И човекът вижда в Него себе си.

Огънят го обгръща —
не онзи, що изгаря,
а този, що разкрива.
Свещен пламък без дим,
който осветява съвестта.
Той е онова зрънце вечност,
скрито във всяко сърце,
което шепне дори в тъмното:
„Бъди верен на светлината, дори когато тя мълчи.“

Редът продължава.
Везните на времето се поклащат —
не за да съдят,
а за да възстановят хармонията.
Те не мерят злато, а тежестта на делата.
И всеки, който дава,
намира себе си в равновесието.

Спиралата се разгръща —
танц на сътворението,
песен на растежа.
Тя се върти навътре — към знанието,
и навън — към света.
В нея се срещат началото и краят,
и се целуват като стар приятел и ново утро.

Кръгът и кръстът се докосват.
Вярата намира път,
а пътят се превръща в опора.
Животът е едновременно котва и крило,
а бурята, когато го докосне,
коленичи пред силата му.

Три спирали се събират —
мисъл, чувство и воля.
Те дишат заедно и създават хармония.
Не в мълчание,
а в съзвучие.
Светът е цял, когато се чува.

Колелото се завърта —
ден и нощ, лято и зима,
раждане и възкресение.
Справедливостта не е съд,
а песен:
всичко, което издигаш,
се връща при теб като светлина.

А над всичко стои Пазителят —
руна, изправена между звездите,
вдигнала ръце към невидимото.
Той не пази със стомана,
а с яснота.
Свободата му не е бягство,
а бдение.
И в неговия знак има обещание:
че никой, който стои буден,
няма да бъде погълнат от мрака.

Околният кръг шепне —
във всяка линия тече писмо,
във всяка извивка — слово.
Микроскопични думи,
съшити от златен прах,
нашепват на света:
„Пазете реда, който роди светлината.
Пазете светлината, която роди човека.“

Розетата не е украшение.
Тя е дихание на вечността,
намерено под земята,
издигнато към небето.
Тя е паметта на Бога,
записана в разума на човека.

И когато я гледаш дълго,
разбираш —
редът диша,
светлината мисли,
а знанието — обича.

И тогава всичко мълчи,
освен онова, което древните са знаели:

Вселената е разум,
а разумът — любов.

✨ Така говори Розетата на Евдокрацията —
знак на светлина, роден от знанието,
и знание, родено от светлината. ✨