Състояние на българското здравеопазване (контекст 2023–2025)
През последните три години бюджетът за здравеопазване в България нараства значително, но основно за сметка на по-високи разходи от публични източници и заеми. В 2021 г. публичните разходи за здравеопазване за пръв път надхвърлят 5 млрд. лв., а за 2025 г. Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) планира близо 9.5 млрд. лв. (около €4.7 млрд.), което е 16% ръст спрямо 2024 г.. Очаква се реално разходите през 2025 г. да надхвърлят 10 млрд. лв., тоест двойно повече спрямо 2021 г.. Въпреки този рекорден бюджет, липсата на дълбоки реформи означава, че “българите ще получат същото здравеопазване, но срещу 16.5% повече средства”, както предупреждават експерти.
Увеличението на публичното финансиране отчасти се покрива чрез нарастващ държавен дълг. През 2025 г. правителството предвижда да поеме до €9.7 млрд. нов дълг, за да покрие бюджетен дефицит над €3 млрд.. В сферата на здравеопазването това позволява известен растеж на разходите – например бюджетът на Министерството на здравеопазването за 2025 г. е около €600 млн. (с €75 млн. повече от предходната година). Тези допълнителни средства обаче отиват главно за заплати и текущи разходи, без да решават структурните проблеми. Така например, в държавните психиатрични болници бе планирано само 5% увеличение на възнагражденията през 2025 г., което персоналът определи като “обидно” малко. Средната заплата в тези лечебни заведения ще се повиши едва от 1013 на 1065 евро месечно, като санитарите получават около €550 (минимална заплата), медицинските сестри около €848, а лекарите специалисти около €1124. Над 30% от работещите там са пенсионери и ако те напуснат, болниците биха били принудени да затворят врати. Този пример илюстрира, че въпреки по-големите бюджети, финансирането често остава недостатъчно да привлече и задържи кадри и да подобри качеството.
Важно е да се отбележи, че увеличените публични разходи до голяма степен се поемат от самото население – чрез осигурителни вноски и доплащания. Делът на публичното финансиране на здравеопазването в България традиционно е сред най-ниските в ЕС. През 2017 г. публичните средства са били едва 52% от общите разходи (второ най-ниско ниво в ЕС след Кипър). Това означава, че тогава близо 48% от разходите са дошли директно от джоба на пациентите. След 2018 г. делът на публичните разходи расте (особено покрай COVID-19) и през 2021 г. достига около 65% от общите здравни разходи. Все пак, около 34% продължават да са директни доплащания от пациентите – най-високият дял в целия ЕС, над двойно над средното за ЕС (~15%). С други думи, въпреки че процентът от БВП за здравеопазване достигна 8.6% (2021) – за пръв път около средното за европейския регион на СЗО – българските пациенти поемат огромна финансова тежест. Нарастването на средствата за здраве през последните години е “за сметка на постоянно увеличаващите се средства, плащани от населението, осигурените и осигурителите”. Това се изразява в хронично високи доплащания за лекарства, консумативи и услуги, които уж би трябвало да са покрити от НЗОК.
България формално има универсално здравно осигуряване, но на практика значителна част от населението е извън обхвата. Около 11–12% от българските граждани не са здравноосигурени. Делът на неосигурените нарасна с близо 27% през 2019–2020 г., като сред тях попадат безработни, хора в сивата икономика, малки самоосигуряващи се фермери, някои ромски общности и др. Конституцията на България гарантира право на достъпна медицинска помощ на всеки осигурен гражданин, но реалността е, че стотици хиляди българи не могат да се лекуват, било защото нямат достъп до лекар и болница в района си, било защото нямат пари да доплатят лечението.
Директните плащания от пациентите – официални и неофициални – са основна бариера пред достъпа. Както бе посочено, около една-трета от всички здравни разходи са от джоба на болните. Основните причини са: ограничен пакет услуги, покривани от НЗОК (напр. повечето зъболекарски услуги, очила, дългосрочни грижи не се поемат); официално доплащане за редица лекарства и дейности; както и широко разпространената практика на неформални плащания “под масата” на лекари. По данни на синдикатите българите са на първо място в ЕС по доплащане за здраве – около 34% спрямо 15% средно за ЕС, като 2/3 от тези доплащания отиват за лекарства. Това принуждава много хора да отлагат или изобщо да се отказват от лечение поради финансова невъзможност.
Икономическите затруднения са съпроводени и с географски и организационни пречки пред достъпа. Здравните услуги и кадри са неравномерно разпределени – съсредоточени в големите градове, особено София, Пловдив, Варна. В селските и отдалечени райони има остър недостиг на лекари (особено общопрактикуващи) и медицински сестри. Много села разчитат на периодично посещаващи лекари или фелдшери, а болницата може да е на десетки километри. Дори осигурени пациенти често срещат лимити при направленията за специалист – НЗОК налага тримесечни квоти за прегледи при специалисти, което на практика ограничава достъпа до навременна диагностика. В резултат профилактиката и ранното откриване на заболявания куцат – например нивото на скрининг за онкологични заболявания е сред най-ниските в ЕС, с отчетливи различия по региони и социални групи. Това води до тревожен факт: България е на водещо място по дял на откриване на рак в напреднал стадий, което намалява шансовете за успешно лечение. Накратко, въпреки законовото право на медицинска помощ, в системата продължават да съществуват сериозни неравенства в обхвата и достъпа – финансови, регионални и организационни.
Българската здравна система е смесена – мрежата включва държавни, общински и частни болници, както и множество частни медицински центрове и практики. Към 2022 г. в страната има общо 319 болници, от които 116 са частни (около 36%), а останалите са публични (държавни университетски и областни болници, общински многопрофилни болници и др.). По този показател страната е сред първите в ЕС – имаме 823 болнични легла на 100 хил. души (най-високо в ЕС, където средното е 516). За сравнение, България има повече болници и легла на глава от населението дори от по-големи страни, което би трябвало да гарантира добро покритие. На практика обаче това не се отразява в качеството и достъпността на услугите – голяма част от леглата и болниците не се използват ефективно. Средната заетост на леглата в България е едва ~66% (2022) след спад до 56% през 2021, докато преди години е била ~67–70%. Това подсказва, че имаме свръхкапацитет в някои райони и болници, съчетан с недостиг в други.
Особено проблемни са малките общински болници. Според анализ на Института за пазарна икономика, в страната има около 72 общински многопрофилни болници, които обслужват средно по едва 4 хил. пациенти годишно, а някои дори под 1000 пациенти на година. Тези болници са разположени в малки градове, близо една трета от тях са постоянно на ръба на фалита. Малкият брой пациенти означава ниска натовареност и много високи разходи на пациент, което прави дейността им неефективна. Липсват специалисти – често има по един-двама лекари за цели отделения, или въобще няма определени специалисти. Оборудването е остаряло, а сградите – в лошо състояние. Конкуренцията на големите болници (главно областните в по-големите градове и частните клиники) допълнително изтегля пациентите – все повече хора предпочитат да пътуват до областната болница или София, отколкото да ползват местната общинска, ако смятат, че там нивото е ниско. Така някои малки болници остават практически без пациенти, съществувайки по инерция и политически причини. Ръководствата често сигнализират, че са “пред разпад” и че без спешни мерки за дофинансиране или преструктуриране много общински болници ще затворят.
Държавните болници (големите университетски, областни и специализирани) осигуряват гръбнака на системата и поемат най-тежките случаи, спешната помощ и пациенти от широк регион. В тях работи най-квалифицираният персонал и те имат учебна и научна роля. Въпреки това, и те са изправени пред редица проблеми: недофинансиране на клиничните пътеки (което трупа дългове), текучество на кадри към частния сектор или чужбина, морално остаряла апаратура и сгради, и често претовареност с пациенти. Парадоксално, България има относително много лекари на глава от населението – около 430 лекари на 100 хил. (над средното за ЕС от ~407) – но разпределението им е дисбалансирано. Само 13% от лекарите са общопрактикуващи (семейни) лекари, при средно 27% за ЕС. Това означава, че специалистите са в излишък в градовете, докато семейните лекари и педиатрите, особено по селата, не достигат. Също така, медицинските сестри са сериозно недостатъчни – едва 419 сестри на 100 хил. (4-тото най-ниско ниво в ЕС, където средното е ~770). На един лекар в България се падат едва 0.9 медицински сестри, докато нормалното съотношение е 2 или повече сестри на лекар. Тази кадрова криза в държавния сектор води до по-ниско качество на грижи – напр. недостигът на сестри ограничава броя пациенти, които могат да се обслужват, и натоварва лекарите с несвойствени задачи. Причините са ниското заплащане и лошите условия – българските медицински сестри масово емигрират към Западна Европа или напускат професията.
Частните болници и клиники запълват някои празнини, но най-често са съсредоточени в по-доходоносни дейности и региони. Частният сектор доминира в извънболничната помощ – повечето индивидуални и групови лекарски практики (вкл. общопрактикуващи), специализирани диагностично-консултативни центрове, лаборатории и дори някои болници са частни. Обичайно частните лечебни заведения предлагат по-удобни условия – модерни бази, липса of големи опашки, повече внимание към пациента – но срещу заплащане. Някои работят по договор с НЗОК (т.е. поемат осигурени пациенти по клинични пътеки), но значителна част от приходите им са доплащания от пациенти. Удобството и комфортът в частните болници обикновено са по-добри: пациентите хвалят по-доброто отношение, по-чистата обстановка, възможността да избират лекар. Компетентността на персонала в частния сектор често е сравнима с тази в държавния – всъщност много от най-добрите лекари работят едновременно и в държавна болница, и на частна практика. Това “двойно практикуване” е позволено и води до изтичане на кадри – например опитен хирург прекарва предиобеда в държавна болница, а следобеда оперира в частна клиника за по-високо заплащане. Пациентите нерядко следват лекарите – консултират се с някой доцент в частен кабинет и после постъпват за операция при него в държавната болница, или обратното. Покритието на частните болници обаче е избирателно – те преобладават в София и големите градове. Много частни структури избягват спешната помощ и тежките случаи (оставяйки ги на държавните болници), като се фокусират върху по-леко и планово лечение (например очни операции, ортопедия, пластична хирургия, родилна помощ за здрави жени и др.), което им носи приходи при минимален риск.
В обобщение, публичните (държавни и общински) лечебни заведения осигуряват широка мрежа и поемат социалната функция да лекуват всеки, но страдат от недостиг на ресурси, кадри и модерни удобства. Частните предлагат по-високо качество на обслужване и инфраструктура, но са концентрирани там, където е печелившо, и допринасят ограничено за масовото покритие. Ефективността на системата като цяло е ниска – имаме едновременно излишен капацитет (много болници с малко пациенти) и дефицити (недостиг на важни специалисти и услуги на места). Например, броят на хоспитализациите у нас е рекордно висок – 339 на 1000 души годишно, най-много в ЕС. През 2022 г. са извършени около 2.3 млн. хоспитализации (при население ~6.5 млн.). Това сочи свръххоспитализация – често пациенти се приемат в болница за случаи, които другаде биха се лекували амбулаторно. Много от тези приеми може да са излишни или дори фиктивни (с цел болниците да получат финансиране по клинична пътека). За справяне с този проблем НЗОК планира през 2025 г. да намали плановите хоспитализации до 2.1 млн., като преведе част от клиничните пътеки в амбулаторни процедури и въведе по-строг контрол (напр. известяване на пациента при отчетена хоспитализация). Доколко тези мерки ще успеят, предстои да се види – мнозина се съмняват, тъй като заложените реформи срещат съпротива и вече отпаднаха някои предложения (напр. автоматично намаляване на цените, плащани на болниците, при преразход).
Неефективна структура на разходите: Българското здравеопазване отделя несъразмерно голям дял ресурси за болнично лечение и лекарства, за сметка на първичната помощ и профилактиката. През 2025 г. над 68–75% от публичния здравен бюджет ще отидат за болници и медикаменти, а само ~14% за извънболнична помощ (първична и специализирана), при положение че в развитите европейски системи болниците+лекарства взимат ~45–55%, а извънболничният сектор ~25–30%. Това означава, че системата ни е ориентирана главно към скъпото болнично лечение на вече болни хора, вместо към по-евтината профилактика и амбулаторно наблюдение. “Колкото повече болници – толкова повече хоспитализации”, накратко описват експертите порочния модел. Профилактиката присъства като приоритет само на хартия – практически всеки опит да се увеличат средствата за превенция среща отпор и бива изместен от спешните нужди на болниците. Това води до тревожно високи нива на предотвратима смъртност: по данни на ОИСР, смъртните случаи, които биха могли да се избегнат с по-добра превенция, са 316 на 100 хил. население (2020) – близо двойно над средното за ЕС (180/100 хил.). А смъртността от лечими с модерна медицина заболявания (при навременен достъп до качество лечение) е 213 на 100 хил., което е повече от 2 пъти над средното за ЕС (92/100 хил.). Тези цифри потвърждават недостатъчна профилактика и проблеми в качеството на лечението.
Хронично недофинансиране на ключови дейности и кадри: Въпреки увеличените общи разходи, системата страда от недостиг на финанси на микрониво. Клиничните пътеки – ценоразписът, по който НЗОК плаща на болниците – често не покриват реалните разходи за лечение, особено при поскъпване на енергоносители, заплати и материали. Това тласка болниците в дългове и ги принуждава да икономисват от инвестиции и заплати. Както бе споменато, заплатите на медицинските сестри, санитарите и дори на много лекари в държавния сектор са неконкурентни – често близки до средната за страната, въпреки високата отговорност и натоварване. Например началната заплата на сестра в държавна болница беше вдигната до 900–1000 лв. (≈€450–500) след протести през 2019 г., но това все още е далеч под възнагражденията, които биха ги задържали в професията. В резултат над 90% от болничните сестри са във възраст 50+ години; малко млади хора влизат в тази роля. Подобно е положението с общопрактикуващите лекари – средната им възраст надхвърля 55 години, като в някои села личните лекари са вече пенсионери, работещи от чувство за дълг. Емиграцията на медицински кадри към Западна Европа и САЩ продължава да източва системата – ежегодно стотици лекари и сестри напускат страната. Вътре в страната, много кадри се преливат от публичния към частния сектор, където условията са по-добри. Така компетентността и капацитетът на държавните/общински болници се подкопават, особено в по-малките населени места.
Регионални дисбаланси и риск от колапс на общинските болници: Както беше разгледано, десетки малки болници са в критично състояние – ниска натовареност, финансови загуби и липса на персонал. Вече има случаи на фактически фалирали областни болници – например болниците във Враца, Ловеч, Видин около 2016–2018 стигнаха до невъзможност да плащат заплати и доставчици, което доведе до масово недоволство. Наложи се държавата спешно да ги дофинансира, за да не спре изцяло достъпът до медицинска помощ в тези области. Подобна е ситуацията и през 2023–2025 г. – “редица областни и множество общински болници се намират в критично състояние”, признават и управляващи, и опозиция. Причината е, че системата финансира всички болници по еднакви правила (пътеки), без да отчита, че малките болници нямат икономия от мащаба. Вместо да се преструктурират (чрез сливане, профилиране или закриване на най-проблемните звена), досега поредица правителства отлагаха решението поради местен обществен и политически натиск. Така агонията на тези болници се проточва, докато пациентите на практика ги избягват.
Корупция и слаб контрол: Оценки сочат, че неформалните плащания – пари в плик за “благодарност” или за да се обърне повече внимание – допринасят значително към общите разходи на домакинствата за здраве. Това демотивира медиците, които работят добросъвестно, и подкопава доверие в системата. Също така, има проблеми с контрола върху качеството и обема дейност – например фиктивни хоспитализации, източване на НЗОК чрез ненужни процедури, свръхпредписване на скъпи лекарства срещу комисиони. Дефицитите в контрола се признават дори от надзорните органи – през 2024 г. болниците надхвърлиха бюджетите си с 400 млн. лв., след като бяха премахнати лимитите, и НЗОК практически плати постфактум всички извършени дейности. Това поставя въпроса има ли изобщо механизъм да се ограничи свръххоспитализацията и да се санкционират злоупотребите. Без ефективен контрол, наливането на още пари просто увеличава размера на “пробойната”, без гаранция за по-добър резултат.
Ниски показатели за здравето на населението: Крайният резултат от горните проблеми е лошо здраве на българите в сравнителен план. Средната очаквана продължителност на живота при нас е около 74.3 години (2022) – най-ниската в ЕС (средно ~80+ години). Пандемията COVID-19 допълнително смъкна показателя (до 71.4 г. през 2020, най-ниско от десетилетия), но дори след частично възстановяване ние сме последни. България е “лидер” по смъртност от сърдечно-съдови заболявания (над 50% от всички смъртни случаи са от сърдечни болести и инсулти), по смъртност от мозъчен инсулт, по диабетна смъртност, и на едно от първите места по детска смъртност в ЕС. Тези показатели отразяват недостатъчната профилактика (напр. контрол на хипертонията, която води до инсулти) и неидеалното качество на лечението (напр. късно откриване и непълноценно терапевтиране на онкологични заболявания). С други думи, системата е скъпа за стандарта на България, но постига под-оптимални резултати – тъжна констатация, която и правителствени, и независими анализи споделят.
Въпреки множеството проблеми, последните години донесоха и някои положителни промени в българското здравеопазване. Пандемията COVID-19 (2020–2021) макар и да натовари системата, послужи като катализатор за реформи. Беше въведено централизирано управление при извънредна ситуация – Национален щаб и единна информационна система за COVID, което показа ползата от по-централизиран подход в здравеопазването. Най-осезаемото постижение бе дигитализацията: от 2021 г. заработиха електронни рецепти и електронни направления, както и национално здравно електронно досие на пациентите. Това улеснява достъпа – вече личният лекар може да даде направление онлайн, пациентът може да получи лекарство в която и да е аптека с е-рецепта, без хартиени носители. Макар и със закъснение, България най-сетне направи крачка към електронно здравеопазване, финансирана основно с европейски средства. Предстои надграждане на тази система с още модули (например електронна хоспитализация, телемедицина и др.) по Плана за възстановяване и устойчивост.
Друга позитивна стъпка са някои целеви облекчения за пациентите. От 2022 г. НЗОК увеличи реимбурсацията на лекарства за хронични заболявания, като над 50 основни медикамента за хипертония и сърдечно-съдови болести станаха безплатни за пациентите (покриват се на 100%). Това продължи и през 2023–2025 – от 1 юли 2025 касата започва да поема напълно антибиотиците и някои медикаменти за остри състояния при децата до 7 години. Това означава, че родителите на малки деца няма да плащат за изписани им антибиотици – мярка, целяща както да облекчи финансово семействата, така и да гарантира, че няма да се пести от нужно лечение заради цена. Трябва да се отбележи, че тези “безплатни” лекарства са най-евтините генерични варианти – по-модерните и скъпи терапии още изискват доплащане. Въпреки това, това е крачка към по-голяма социална защита.
През 2023 г. беше приет и първият Национален антираков план (2023–2030), в синхрон с европейските политики за борба с рака. Част от този план започва да се финансира веднага – за 2025 г. са отделени 5 млн. лв. за биомаркерни изследвания при онкоболни. Биомаркерните тестове позволяват персонализирана таргетна терапия при туморите, но досега в България пациентите често сами плащаха ~1000 лв. за такъв тест или разчитаха на дарителски програми. С вече предвиденото публично финансиране ще се покрият около 5 хиляди теста годишно, което макар и скромно, е жизненоважно за модерното онколечение. Лекарствената политика като цяло се подобрява: НЗОК въведе отделни бюджети за определени групи лекарства, напр. 26 млн. лв. за основни химиотерапевтици, за да гарантира наличието им на пазара. Макар и не без спорове с фармацевтичните компании, тези мерки целят да предотвратят ситуации, в които животоспасяващи лекарства изчезват, защото бюджетът им е изчерпан.
В сферата на психичното здраве също има признаци на ангажираност. Прие се Национална стратегия за психично здраве 2021–2030, която залага преход от доминиращо болнична психиатрична помощ към изграждане на комплексни услуги в общността. Тоест, планира се разкриване на защитени жилища, дневни центрове и екипи за мобилна психиатрична грижа, които да подкрепят пациентите в естествената им среда. В подкрепа на тази стратегия, бюджетите на психиатричните болници макар и бавно, се увеличават – както споменахме, за 2025 г. е предвидено 5% ръст на заплатите (макар персоналът да иска 50%). Общественото внимание към проблемите в психиатриите (като мизерните условия, разкрити в медиите) доведе до обещания за ремонти и доставки на оборудване с цел подобряване на средата за пациенти и персонал.
С други думи, въпреки тежкото наследство, в последните 2–3 години има наченки на положителни тенденции: повече публични средства за здраве, намаляване на доплащанията за някои уязвими групи (хронично болни пенсионери, деца), дигитализация и по-активна превенция (ваксинационни кампании, скринингови програми по Националния антираков план). Ако тези политики продължат и се надградят с реални реформи – например преструктуриране на болничната мрежа, стимули за работа в underserved региони, повишаване на възнагражденията на сестри и лични лекари – българското здравеопазване би могло постепенно да навакса изоставането. Засега обаче ефектите тепърва предстои да се почувстват, тъй като системните проблеми (недофинансиране, неефективност, кадри) остават нерешени и изискват решителни реформи, а не само наливане на средства.
За по-ясна перспектива, може да сравним българското здравеопазване с други страни, известни с по-социални и ефективни системи. В повечето държави от Западна Европа делът на публичните разходи за здраве е много по-голям (над 75-80%), а директните доплащания от пациентите са под 15% от общите разходи. Например във Великобритания Националната здравна служба (NHS) осигурява почти изцяло безплатно лечение на място на всички жители, финансирано от данъци. Скандинавските страни и Нидерландия също имат универсално покритие с минимални потребителски такси, а превенцията и първичната помощ са силно развити – всеки гражданин има достъп до личен лекар в рамките на ден-два, а програмите за скрининг обхващат над 70% от целевите групи. В резултат на това тези страни постигат по-висока средна продължителност на живота (например 81–83 години в Северна и Западна Европа срещу ~74 в България) и по-ниска смъртност от предотвратими заболявания.
Моделите на организация също се различават: докато у нас болниците са много и разпилени, страни като Дания и Швеция целенасочено намалиха броя на болниците и леглата през последните 20 години, инвестирайки в по-малко на брой, но високотехнологични болнични центрове и в същото време укрепвайки извънболничната помощ. Там болницата се използва само при нужда, а хронично болните и възрастните се обслужват основно в извънболничен порядък или от мултидисциплинарни екипи, които дори ги посещават у дома. Това носи и икономия, и по-добри резултати – пациентите прекарват по-малко време в болница и получават грижи в общността. За сравнение, България има най-високата хоспитализационна честота в ЕС, което подсказва, че част от нашите приеми са потенциално избегуеми с по-добра организация.
Финландия например наскоро проведе мащабна реформа, окрупнявайки здравните си общински структури в по-големи регионални центрове, за да се гарантира равен стандарт на услугите навсякъде. У нас също се обсъждат идеи за консолидация – например сливане на малки общински болници с областните или превръщането им в медицински центрове за долекуване и продължителни грижи. Това би било по-полезно за обществото – вместо да имаме “болница” без лекари и апаратура, по-добре да е хоспис или дом за възрастни с медицински наблюдение, отговарящ на нуждите на местното население. Такива реорганизации изискват политическа воля – в редица страни те са трудни, но постижими с консенсус (например в Германия се водят дебати за редукция на излишните малки болници и пренасочване на ресурс към амбулаторния сектор).
Не на последно място, здравното осигуряване в успешните модели е солидарно и обхваща всички. България може да почерпи опит от страни като Естония или Словения, които въпреки сравнително скромен ресурс успяха да постигнат почти универсално покритие (99%+ осигурени) и ниски нива на доплащане, чрез стриктни политики: регистрация на всички граждани, държавно покриване на осигуровките на социално слабите, и активна роля на държавата в договарянето на цени на лекарства и услуги. Управлението на разходите също е ключово – Франция и Швеция имат силни регулатори, които следят изкъсо качеството и ефективността, предотвратявайки източването на средства. Това води до доверие у гражданите, че получават стойност срещу данъците си, и намалява стимулите за частни плащания “под масата”.
В заключение, състоянието на българското здравеопазване през последните години е белязано от противоречие: от една страна, повече пари се вливат в системата, включително чрез заеми и увеличени бюджети, от друга – ефектът за пациентите остава слаб. Публичните и общински здравни учреждения изнемогват под тежестта на структурни проблеми – недостиг на кадри и средства, лоша организация – и въпреки някои позитивни стъпки, темповете на подобрение са бавни. Международният опит показва, че реформите (оптимизация на болничната мрежа, усилване на първичната помощ, контрол на разходите и минимизиране на доплащанията) са неизбежни, ако искаме по-ефективна и социално справедлива система. В противен случай рискуваме да продължим да бъдем държавата с “европейско здравеопазване на книга, но балканско по качество”, където хората плащат все повече, а получават твърде малко в замяна.