Клетвата не е декорация — тя е инструмент
Президентът е лицето на нацията — символ и свързваща точка между миналото, настоящето и бъдещето на държавата. Той е върховният главнокомандващ, гарант на конституцията и формалният пазител на държавността. До вчера това не беше само церемония: президентът разполагаше с реални инструменти, с които да гарантира баланс в системата — власт, която опазваше институциите от захапване от временните интереси.
Днес тази институция е сведена до фигура без ръце — лице без тяло, глас без сила. С едно гласуване парламентът извади президентския ключ от ДАНС (началото на октомври 2025). НСО вече няма да вози президентската администрация — уж техническа промяна, а символично понижение на статута. Утре същият сценарий може да застигне и ДАР, и ДАТО. Това не са дребни поправки в регламентите. Това е демонтаж.
Румен Радев, като човек и като държавник, се е държал с достойнство. Плах, понякога ограничен — може. Но ако се направи справедлив парадокс, в лицето му България имаше най-силен държавен глава от началото на прехода. Трагедията е, че именно в най-решителните дни на институционен натиск върху държавата, именно неговата институция е тази, която се хилави и се орязва. На неговите плещи ще стоварят упрека, че „не е предотвратил превземането“ — но истината е по-горчива: не става дума за човек, а за институция, която системно и методично се лишава от инструменти.
Всеки, който застава пред трибуната и поема власт, е обещал да служи на народа, не на временни интереси. Не говорим за човек, говорим за институция, която трябва да бъде по-силна от амбициите. Ако офисът, който символизира тази клетва, спести действията си в името на спокойствието — тогава клетвата губи тежест. И когато клетвата загуби тежест, държавата започва да изпуска своя гръбнак.
Това е огледало: нека институцията види отражението си и да реши — ще остане ли стълб, или ще приеме да бъде фасада.
Тези редове не са прокурорски укор, нито лична заръка. Те са огледало, което завърта прожектора към институцията и към всеки, който я обитава. Когато институцията престане да разполага с инструменти и с достойнство, клетвата звучи празно — и тогава гражданското споразумение между управници и управлявани се пропуква.
Защо това е толкова опасно? Защото службите — ДАНС, ДАР, ДАТО — не са канцеларии за вътрешни удобства. Те събират информация, анализират рискове, предлагат решения и понякога взимат тежки решения в името на националната сигурност. Когато техните ръководители започнат да се сменят според дневната партийна математика, информацията става притежание на мнозинството, а не на държавата. Това не означава, че страната веднага ще се превърне в хаос — означава, че механизмите, призвани да защитават държавата, ще се окажат в услуга на моментния интерес.
Последствията се усещат бавно и мъчително: разследвания, които не тръгват; приоритети, които се пренастройват; доклади, които „не се публикуват“. Това не е фантазия — това е логика. Ако инструментите на държавността са податливи на смени според партийната конюнктура, тогава всяко следващо мнозинство може да „рестартира“ политиките, да премахне неудобните хора и да наложи свои фигури в ключовите лостове.
Има хора, които ще кажат: „В други държави парламентът избира шефовете на службите.“ Това е вярно — но във функциониращите модели това става при строги и прозрачни правила: квалифицирано мнозинство, публични изслушвания, ясни несъвместимости и механизми за граждански и съдебен контрол. В сегашния ни вариант липсват тези спирачки. Имаме проста аритметика — и аритметиката не е конституция.
Какво губим, ако мълчим? Първо — доверие. Държавата, в която органите служат на мнозинството, губи доверието на гражданите. Хората спират да вярват, че правдата ще бъде еднаква за всички. Второ — права. Когато службите започнат да оперират според политически указания, свободите на отделния гражданин и журналиста стават лесна мишена. Трето — националната сигурност: решенията, взети по сделков начин, рядко са разумни на стратегическо ниво.
Има и начин да се излезе от това, но той изисква ясност и смелост — не на даден човек, а на институциите и на общественото тяло. Няколко елемента са непременно нужни: квалифицирано мнозинство за назначавания на ръководители на служби; задължителни публични изслушвания с прозрачни биографии и декларации за интереси; строги несъвместимости за лица с партиен, медийни или корпоративни зависимости; и охладителни периоди, които да предотвратят ротацията на властта чрез близки кръгове.
Но най-важното е друго: трябва да припомним какво означава клетвата. Тя не е декорация за ритуал. Тя е обещание — към народа, към конституцията, към бъдещето. Ако институцията, която държи това обещание, загуби инструменти и достойнство, клетвата е оставена да отлежава като хартия. И тогава страната умира тихо: без шум, с малки компромиси, с разредена отговорност.
Това е апел не към един човек, а към цялото общество. Нека институциите, медиите, гражданските организации и политическите сили да видят отражението си. Нека да поискат публични изслушвания. Нека да искат правила, които да не позволят службите да станат партийна охрана. Нека клетвата не остане само дума на хартия — нека бъде инструмент.
Ако този текст те притесни — добре. Нека притеснението стане действие. Не като обида, а като възстановяване на доверието. Нека институцията реши: ще остане ли стълб на държавата, или ще приеме да бъде фасада.