Войната като инструмент на властта: от древността до съвременността

Войната като инструмент на властта: от древността до съвременността

Въведение: Войната и политическата власт

Войната неизменно съпътства човешката история – от племенните сблъсъци в древността до глобалните конфликти на XX и XXI век. Още античните мислители и пълководци забелязват, че войната често служи на властимащите като средство за постигане на политически цели. Прочутата максима на Карл фон Клаузевиц гласи, че „войната е продължение на политиката с други средства“. В този смисъл войната може да бъде разглеждана като инструмент – инструмент за контрол върху населението, за отвличане на вниманието от вътрешни проблеми, за икономическо влияние и завоюване на територии. В следващото изложение ще проследим тази роля на войната като инструмент на властта – от древните империи до наши дни, с особен акцент върху периода след Първата световна война, когато формите, целите и мащабите на конфликтите претърпяват драматични промени.

Исторически произход: войната като средство за власт и отвличане на вниманието

Практиката владетелите да използват войната за укрепване на властта си произхожда от самата зора на държавността. Древните империи водят завоевателни кампании не само за плячка и територии, но и за да обединят народа срещу общ враг и да отклонят напрежението от вътрешни проблеми. Още в антични източници и класически трудове се забелязва разбирането, че външен конфликт може да консолидира обществото и да предотврати бунтове. Тази идея присъства при мислители като Макиавели, а дори и в художествени произведения. Например в пиесата на Шекспир „Хенри IV“ умиращият крал съветва сина си да нападне чужда държава, за да отвлече вниманието на народа от вътрешните раздори. Самият Николо Макиавели – политическият философ от Ренесанса – открито препоръчва на владетеля да води войни, когато е изгодно, тъй като войната носи редица ползи за режима. Според Макиавели войната може да донесе на народа „данъци (контрибуции) или нови земи“ и наред с това да послужи като „полезно отвличане на вниманието от вътрешни затруднения, сплотявайки хората около принца“. С други думи, „обединението под знамената“ срещу външен враг е стар и ефективен прийом на управниците.

В началото на ХХ век политическата теория формулира тази древна тактика като т.нар. „отвличаща война“ или диверсионна война. Модерни изследователи описват как при спад на популярността или при остри вътрешни кризи правителствата могат съзнателно да ескалират конфликт зад граница, за да постигнат вътрешно сплотяване. Концепцията е стара колкото самата война, но получава научно описание едва през последните десетилетия. През 2013 г. френски политик от управляващата партия откровено признава, че ударите срещу режима в Сирия дават „невероятна възможност да се отвлече вниманието“ от непопулярни реформи във Франция, защото общественото мнение се фокусира върху военната операция. По сходен начин, анализатори посочват като примери инвазията на Маргарет Тачър на Фолклендските острови (1982) или намесата на САЩ в Панама (1989) – военни акции, които косвено допринасят за укрепване на позициите на съответните лидери, отклонявайки фокуса от вътрешните им проблеми. Това показва, че войната като инструмент за отвличане на вниманието и консолидиране на властта има дълбоки исторически корени и продължава да се прилага и до днес.

След Първата световна война: промяна в мащаба и целите на конфликтите

Първата световна война (1914–1918) бележи повратен момент в историята на военните конфликти. Тя е първата „тотална война“ – индустриализирана, мобилизираща цели нации и засягаща цивилното население в невиждан дотогава мащаб. След неимоверното кръвопролитие на WWI много интелектуалци вярват, че войната трябва да бъде „последната“, а международни договори (например Пактът Келог-Бриан от 1928 г.) дори се опитват да я обявят за незаконна като средство за национална политика. Реалността обаче се оказва различна – геополитическите амбиции и идеологии продължават да тласкат държавите към конфликти.

Втората световна война (1939–1945) избухва само две десетилетия по-късно и разкрива нови измерения на войната като инструмент на властта – този път обоснован с крайни идеологии и тоталитарни проекти. Режимите на Хитлерова Германия, Мусолиниевата Италия и милитаристична Япония използват войната както за териториално преразпределение (завоеванията на нацистите из цяла Европа, японската експанзия в Азия), така и за отклоняване на вниманието от вътрешните кризи (например икономическата депресия и безработица в Германия се „решават“ чрез милитаризация и външни авантюри). Във войната пропагандата се превръща в мощно оръжие на властта – демонизирането на врага и призивите за национално обединение оправдават огромните човешки жертви. В крайна сметка след 1945 г. светът е разделен между победителите и започва нов етап, в който войната придобива по-скоро косвен и заплашителен характер.

Студената война (1947–1991) е особена фаза, в която двете глобални суперсили – Съединените щати и Съветският съюз – формално не влизат в директен сблъсък, но използват войната по „заместник“ като инструмент за геополитическо надмощие. Суперсилите водят „горещи войни“ чрез проксита – локални конфликти, които те тайно или открито подклаждат и подпомагат, за да разширят влиянието си без да се сблъскват пряко. САЩ и СССР предоставят политическа, финансова и военна помощ на приятелски режими или бунтовнически движения по цял свят. Така например Корейската война (1950–53) и Виетнамската война (1955–75) се превръщат в кървави арени на идеологическо противопоставяне, където глобалните сили преследват целите си чрез трети страни. Proxy-войната се утвърждава като похват: дефинирана е като „индиректно участие на трети страни в конфликт, желаещи да повлияят на стратегическия му изход“. Този модел позволява на великите сили да разширяват сфери на влияние – под прикритието на локални конфликти – без да рискуват пълна война помежду си.

Същевременно ядреното оръжие налага нова логика – войната като възпиращ инструмент. През втората половина на XX век ядреният баланс на страха между Вашингтон и Москва (доктрината на „взаимно гарантираното унищожение“) реално предотвратява пряк военен сблъсък между тях. Вместо това, конфликтът се измества в периферията: от Латинска Америка (намеси в Куба, Никарагуа, Чили) през Близкия изток (Арабско-израелските войни, войната в Афганистан) до Африка (гражданските войни в Ангола, Мозамбик и др.). Всяка суперсила подкрепя своите клиенти – едните често под лозунга за „борба с комунизма“, а другите – за „антиимпериалистическо освобождение“. Така войната остава средство на властта, но прикрито под идеологически параван.

След края на Студената война картината отново се променя. С краха на двуполюсния свят в началото на 90-те години мега-конфликтът на идеологиите отстъпва място на множество локални войни, често с етнически, религиозни или ресурсни мотиви. Изненадващо, през 90-те се наблюдава временно намаляване на глобалните въоръжени сблъсъци – според данни на ООН, към 2004 г. броят на активните конфликти е най-нисък от 1976 насам. Това се обяснява отчасти с усилията на международната общност и разпространението на демокрацията (демократичните държави рядко воюват помежду си). В същото време обаче, множество подтиснати конфликти „размразяват“: етнически и сепаратистки напрежения, държани в шах от силната ръка на Студената война, избуяват. Примери са кървавите войни при разпада на Югославия (1991–1999) и геноцидът в Руанда (1994), където племенни и етнически вражди се отключват с опустошителна сила.

От началото на XXI век навлизаме в епоха на нов тип конфликти – т.нар. “хибридни войни“ и “асиметрични конфликти“. В тях класическата граница между война и мир се размива, а държавните армии се изправят срещу разнородни противници – терористични мрежи, партизани, наемници, киберактивисти. Хибридната война обозначава конфликт, който комбинира конвенционални военни действия с неконвенционални методи – например съчетава редовна армия с партизански тактики, тайна подкрепа за сепаратисти, кибератаки, пропаганда и икономически натиск. Класически пример е агресията на Русия срещу Украйна през 2014 г.: използване на необозначени въоръжени формирования (“малките зелени човечета”), съчетано с масирана дезинформационна кампания и кибер саботажи – всичко това под прага на официалното обявяване на война. Подобни хибридни подходи днес се приписват и на други държави (намеси в избори, кибершпионаж, икономически санкции като оръжие), което показва, че формите на конфликт еволюират. В същото време проксито като техника се завръща с нова сила – регионални сили като Иран и Саудитска Арабия водят прокси-война в Йемен; великите сили се сблъскват опосредствано в Сирия; дори в конфликта в Украйна НАТО и Русия де факто воюват чрез украинската и руската армия. Така след 100 години технологичен напредък и глобализация войната продължава да бъде предпочитан лост за упражняване на власт, макар и все по-комплексен и многолик.

Глобалните сили и конфликти като инструмент на външната политика

В новата и най-новата история големите световни сили системно използват конфликтите, за да преследват своите геополитически интереси. Това важи както за авторитарни, така и за демократични държави – с различия единствено в оправданията и методите. Колониалните империи от XIX – началото на XX век (Британската, Френската, Руската и др.) водят десетки войни по периферията, с цел да завоюват или удържат територии, да преразпределят колонии и пазари. Например Британската империя воюва в Крим (1853–56), Судан, Афганистан, води Опиеви войни в Китай – все конфликти, продиктувани от стремеж за икономически контрол и стратегически позиции.

След 1945 г. колониализмът формално отмира, но на негово място идва глобалното двуполюсно съперничество. Както вече споменахме, САЩ и СССР се впускат в поредица от прокси-конфликти по целия свят – от Латинска Америка през Африка до Азия – за да утвърдят своето влияние. Съветският съюз често подкрепя правителства и движения, прокламиращи социализъм и антиколониализъм, докато Съединените щати застават зад антикомунистически режими, провъзгласяващи се за носители на „демокрацията“ и пазарната икономика. Така войните в Корея и Виетнам, гражданските конфликти в Ангола, Мозамбик, Никарагуа, Етиопия и др. се превръщат в посредствен сблъсък между Изтока и Запада. Политологът Майкъл Паренти описва този феномен така: „Великите сили подклаждат чужди войни, за да избегнат собствена директна война помежду си, като същевременно оформят света по свое предпочитание.“ И наистина, резултатът е десетки години нестабилност в Третия свят, но запазване на хегемонията на двете суперсили.

Наред със САЩ и СССР, и други глобални и регионални сили прилагат конфликта като средство за политика. Великобритания например, макар и отслабнала след WWII, демонстрира твърдост във Фолклендската война (1982) – бързата победа над Аржентина не само защитава територия, но и възвръща народната подкрепа за правителството на Маргарет Тачър. Франция традиционно интервенцира в бившите си колонии в Африка – от Алжирската война (1954–62) до по-нови операции като тази в Мали (2013) – мотивирано от желание да запази сфери на влияние и да предотврати нежелани режими. Китай, след десетилетия на вътрешна концентрация, днес проектира сила по-скоро икономически, но също влиза в регионални сблъсъци (напреженията в Южнокитайско море, граничните схватки с Индия) в стремеж да затвърди статута си. Русия след разпада на СССР се опитва да реабилитира глобалната си позиция чрез серия от военни намеси – Чечня (1994–96, 1999–2009) за укротяване на сепаратизма и демонстрация на сила, Грузия (2008) за възпиране на западното влияние в Кавказ, Украйна (2014, 2022) за връщане на изгубени територии и отстояване на сфера на влияние. Кремъл открито използва конфликти и „замразени“ войни като лост срещу разширяването на НАТО: поддържането на проруски отцепнически режими в Приднестровието (Молдова), Абхазия и Южна Осетия (Грузия) целеше да постави пречки пред интеграцията на тези държави в западните структури.

Често великите сили умишлено удължават или изострят даден конфликт, за да извлекат стратегическа изгода. Класически похват е „разделяй и владей“ – поддържане на местни противоречия, за да се предотврати обединение, което би накърнило външни интереси. Пример за това е Близкият изток след Първата световна война: колониалните сили начертават изкуствени граници (споразумението Сайкс-Пико), които гарантират бъдещи спорове и зависимост на новите държави от чужда намеса. В по-ново време САЩ и съюзниците им, след като свалят Саддам Хюсеин в Ирак (2003), разпускат иракската армия и де факто стимулират продължителна гражданска война – критиците твърдят, че така Вашингтон запазва присъствието си в региона под претекст за „стабилизиране“. Друг пример: в Сирия (2011–досега) няколко велики сили – Русия, САЩ, Турция, Иран – подкрепят различни воюващи страни, което превръща Сирийската война в дълготраен прокси-конфликт и гарантира място на чуждите армии на сирийска земя. Войната като външнополитически инструмент тук е очевидна – целта не е непременно окончателна победа, а постигане на влияние и контрол върху изхода и бъдещето на страната.

Показателен е и случаят с Иракската война (2003–2011), започната от коалиция под ръководството на САЩ. Въпреки популярните подозрения, че става дума за „война за петрола“, редица анализатори посочват, че икономическите мотиви не са били пряко водещи: петролните компании могат да купуват нефт на световния пазар от всякакви режими. „Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели“, отбелязва изследване в сп. “Геополитика“. Американските неоконсерватори виждат в нея шанс да утвърдят еднополюсната мощ на САЩ и да трансформират Близкия изток по свое виждане. Така Ирак предоставя сцена за демонстриране на сила и за „държавно строителство“, което да закрепи външнополитическата доктрина на Вашингтон.

Обобщено, глобалните сили често разглеждат регионалните конфликти като инструменти – било за разширяване на влияние, възпиране на съперници, гарантиране на достъп до ресурси или прокарване на определен светоглед. В тези големи игри локалните народи плащат цената, докато могъщите държави преследват своите стратегически шахматни ходове на световната сцена.

Локални и регионални конфликти в последните десетилетия: причини и тенденции

Периодът след Студената война е белязан от нарастване на броя на локалните и регионални конфликти, особено след 2010 г. Според данните на Програмата за изследване на конфликтите към Университета Упсала, броят на активните въоръжени конфликти с участие на държави се е увеличил почти два пъти след 2010 г., а броят на жертвите – дори петкратно. През 2024 г. активните конфликти по света достигат най-високия брой от 1946 г. насам. Тази тревожна статистика изисква да разгледаме какви са причините и движещите сили зад днешните войни.

Етнически и религиозни напрежения: Много от съвременните конфликти избухват на основата на етнически, племенни или верски противоречия. Примери изобилстват – от разпадането на Югославия (босненци, хървати, сърби) през гражданските войни в Африка (племенните сблъсъци Хуту–Тutsi в Руанда, различните етноси в Судан), та до текущи конфликти като този между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах. В много случаи тези напрежения имат исторически корени – колониални граници или насилствени преселения (пример: изкуствено наложените граници в Близкия изток и Африка или сталинската политика на преселения в СССР, оставила „мини със закъснител“). След края на двуполюсния ред, старите вражди изплуват, често подтикнати от амбициите на локални лидери. Национализмът и сепаратизмът се превръщат в барут – достатъчна е искра (един инцидент, една провокация), за да пламне война.

Важно е да се отбележи, че етническите конфликти рядко са „чисто етнически“. Често под повърхността на националистическата реторика стоят ресурсни и властови мотиви. Както отбелязва анализаторът Тед Фишман, „най-кръвопролитните войни днес не са между държави, а вътре в тях – между различни групи, обикновено с етнически или религиозни етикети, но с малки изключения всички те се водят главно за пари“. Войни избухват там, където съперничещи си кланове и фракции се борят за контрол върху природни богатства – петрол, газ, злато, диаманти и пр.. Например гражданският конфликт в Судан (между арабския север и африканския юг) дълго се обясняваше с културно-етнически различия, но в основата му беше спорът за петролни находища и водни ресурси. По сходен начин диамантените мини подхранваха войната в Сиера Леоне (т.нар. „кървави диаманти“), залежите на мед – конфликта в Конго, полетата с мак – несекващите боеве в Афганистан. Ресурсите са „горивото“ на конфликтите – тяхното наличие прави компромиса по-труден и битката по-ожесточена. С нарастването на населението и ограничаването на някои ресурси (например питейната вода) специалистите предупреждават, че навлизаме в епоха на „войни за ресурси“, които могат да стават все по-чести. Вече се заговори, че водата може да предизвика утрешните конфликти – напреженията между страни по поречието на Нил или на Тигър и Ефрат са предупредителен сигнал.

Външна намеса и прокси-войни: Много локални конфликти ескалират или продължават именно заради намесата на външни сили. В свят на глобални комуникации и оръжеен пазар, почти няма изолиран сблъсък – съседни държави или далечни велики сили се намесват, като подпомагат едната или другата страна, преследвайки свои интереси. Така гражданска война се интернационализира: напр. войната в Сирия се проточи, защото Русия и Иран застанаха зад режима на Асад, а САЩ, Турция и някои арабски страни – зад различни бунтовнически групи. Либия след 2011 г. също се превърна в шахматна дъска – Турция, Египет, Русия, Обединените арабски емирства подкрепяха различни милиции. Според данните на Упсала, конфликтите, при които държави активно подкрепят въоръжени групи на чужда територия, значително са се увеличили през последното десетилетие. Това е тревожна тенденция, защото подобни „войни чрез заместник“ често са по-продължителни и ожесточени, тъй като външната подкрепа снабдява враждуващите с нескончаеми ресурси и оръжие. В допълнение, намесата отвън усложнява мирните преговори, тъй като компромисът трябва да удовлетворява не само местните противници, но и покровителите им.

Държавен разпад и слаби институции: Друга причина за множеството локални войни е вакуумът на власт, който се появява, когато дадена държава се дестабилизира или разпадне. Когато централната власт отслабне или рухне (поради преврат, революция, външна интервенция), различни групи – етнически, политически, религиозни – се борят за надмощие. Примери: Сомалия от 90-те години насам е арена на междукланови войни след колапса на държавата; Афганистан потъна в граждански конфликт между военни фракции след съветското изтегляне (1989) и отново след падането на талибаните (2001), преди те пак да вземат властта; Ирак след 2003 г. навлезе в хаос сражения между шиитски, сунитски и кюрдски милиции на фона на слаб преходен режим. Съчетанието на слаба държавност, лесна достъпност на оръжие (насищане с оръжие от предходни войни) и бедност създава перфектна среда за порочен кръг от насилие. Такъв тип конфликти често се самоподдържат – военачалници и криминални мрежи имат изгода от анархията (контрол на контрабандни канали, плячкосване на ресурси) и се превръщат в нови местни „силови центрове“. „В много от тези войни първоначалните идеологически или етнически лозунги отпадат – бойните групировки започват да воюват не за кауза, а за контрол над доходоносни ресурси като диаманти, дървесина, наркотици“, посочва сп. Геополитика. Така например в ДР Конго (бивш Заир) конфликтът, стартирал като етнически (след руандийския геноцид 1994), прерасна във война за богатите мини на Източно Конго – злато, колтан, калай – въвлечайки редица съседни държави в т.нар. „Африканска световна война“ (1998–2003).

Обобщавайки, локалните и регионални войни в съвремието най-често произтичат от комбинация на вътрешни подбуди и външни намеси. Етническата вражда и жаждата за ресурси дават искрата, слабата държава позволява пламъците да обхванат всичко, а чуждите интереси наливат масло в огъня. Макар някои статистики от началото на века да показваха спад на конфликтите благодарение на международни усилия, през последните години се забелязва нов ръст на нестабилността – свидетелство, че коренните причини не са отстранени и че глобалната конкуренция се завръща.

Съвременни фактори за ескалация на конфликти: геополитика, индустрия и обществени манипулации

В началото на XXI век светът навлезе в период на усложнена конфликтна динамика, в който различни фактори стимулират появата или продължаването на войни. Нека откроим някои ключови драйвери на днешните конфликти – геополитическата логика на великите сили, интересите на оръжейно-промишления комплекс, т.нар. наднационални влияния и дори съзнателното използване на войната за отклоняване на общественото недоволство.

Геополитически сблъсък на великите сили: След краткия период на еднополюсна хегемония на САЩ (90-те години), днес наблюдаваме завръщане на геополитическото съперничество между няколко центъра на сила – САЩ, възродена Русия, набиращият мощ Китай, а в по-малка степен и ЕС като икономически гигант. Този многополюсен свят поражда конфликтност, тъй като всяка сила се стреми да защити или разшири влиянието си. Пример – Източна Европа и Черноморският регион: Русия възприема разширяването на НАТО към своите граници като екзистенциална заплаха и реагира агресивно: подкрепя проруски отцепници (в Молдова, Грузия, Украйна) и дори предприе пълномащабна война срещу Украйна (2022), за да предотврати окончателното й преориентиране към Запада. Както вече цитирахме, Москва открито използва „замразени конфликти“ като препятствия пред разширяването на НАТО. От своя страна, Съединените щати и съюзниците им виждат в руската експанзия нарушаване на установения ред и усилват военното присъствие на изток (войски в Полша и Балтика, мащабно въоръжаване на Украйна). Резултатът е ново изостряне на конфронтацията – студена война 2.0, която протича под формата на война в Украйна и на вербални заплахи другаде. Подобна динамика се наблюдава и в Южнокитайско море и Тайван: Китай иска доминация в региона, САЩ – да го ограничат, което доведе до опасно натрупване на военни сили и редовни инциденти. Геополитическата логика предполага, че големите сили могат съзнателно да провокират локални конфликти, за да вкарат противника си в неудобна позиция или да демонстрират твърдост пред останалия свят. Така войните в XXI век често са симптом на глобална борба за власт – директна (като в Украйна) или косвена (като чрез конкурентно влияние в Близкия изток, Африка, Арктика и др.).

Военната индустрия и икономиката на войната: Не бива да се подценява ролята на икономическите интереси, свързани с конфликтите. Войната не е само разрушение – тя също така е бизнес и индустрия. Оръжейно-промишленият комплекс – крупните компании, произвеждащи оръжие и военна техника – има пряк интерес от съществуването на военни напрежения и конфликти, тъй като те увеличават търсенето на неговата продукция. Глобалните военни разходи рязко нараснаха през последните две десетилетия – от около 1,14 трилиона долара в 2001 г. до над 1,7 трилиона през 2014 г. (повече от 50% ръст), и продължават да растат (над 2 трилиона през 2022 г. по данни на SIPRI). В Близкия изток например военните бюджети между 2001 и 2011 скачат със 75%, подхранени от конфликтите в региона. Кои печелят от това? Основно големите износители на оръжие. САЩ и Русия заедно съставляват 58% от световния износ на оръжия през 2010–2014 г. (САЩ – 31%, Русия – 27%), а след тях се нареждат Франция, Китай, Германия, Великобритания. Тези държави – пряко или чрез своите корпорации – имат финансов мотив техните клиенти (съюзници) да продължават да се въоръжават, което нерядко значи да живеят в несигурна среда. Не е тайна, че оръжейните лобита влияят на политиката. В САЩ, например, мощни компании като Lockheed Martin, Raytheon, Northrop Grumman и др. отделят милиони за лобиране пред Конгреса. Британският вестник Guardian разкри, че редица влиятелни вашингтонски лобисти работят безвъзмездно за каузата на Украйна, докато паралелно получават милиони хонорари от големи военни изпълнители на Пентагона – тоест лобистите печелят от конфликта, стимулирайки военна помощ, която облагодетелства техните платци, оръжейните компании. Този цинизъм на войната като индустрия е описан така: „Има страни, които с едната ръка подават маслинова клонка (говорят за мир и пращат миротворци), а с другата ръка подават оръжия“. В глобален план всяка година оръжията вземат тежък данък – над половин милион души годишно загиват от стрелково и леко оръжие (вкл. извън война). Въпреки това производството и търговията с оръжие продължават да процъфтяват. След руската инвазия в Украйна през 2022 г. търсенето на оръжие от западните държави скочи – НАТО масово превъоръжава източния си фланг и помага на Киев, което доведе до рекордни поръчки за военните заводи. Така интересите на оръжейния сектор обективно стимулират продължаването на конфликтите или поне на атмосферата на конфронтация. Някои критици дори въвеждат термина „война заради войната“ – когато воденето на война (или поддържането на готовност за нея) се самопритиска от икономическия интерес, независимо дали има ясен политически смисъл.

„Наднационални“ влияния и неформални мрежи: В съвременния свят много процеси протичат отвъд рамките на националните държави. Глобални корпорации, финансови групи, транснационални идеологически движения – всички те могат да влияят върху възникването или хода на конфликти. Пример за наднационално влияние е петролният пазар: международните енергийни концерни не дирижират пряко войни, но наличието на нефт и газ определено направлява интереса на държавите. Войните в Залива (1991 и 2003) неслучайно се случват в регион, жизненоважен за световните енергийни доставки. От друга страна, терористичните мрежи (Ал Кайда, Ислямска държава) са пример за негосударствени формирования, които разпалват конфликти през граници – те самите са „наднационална“ сянка, бореща се за власт чрез насилие. Реакцията – глобалната „война срещу тероризма“ на САЩ след 2001 г. – също е нов тип наднационален конфликт, при който коалиции от държави водят продължителни кампании в различни страни (Афганистан, Ирак, Сирия, Мали…) срещу разпръснат враг. Тези процеси често преначертават вътрешнополитически приоритети на нациите – засилват службите за сигурност, ограничават граждански свободи, насочват колосални ресурси към отбрана. Тук виждаме как наднационалното (тероризъм, глобален капитал, международни организации) и националното (правителства) се преплитат в една матрица, в която войната може да бъде инструмент за постигане на цели, поставени от много по-широк кръг участници, не само от отделна държава.

Отклоняване на обществени процеси: Както разгледахме в исторически план, войната може да служи за отвличане на вниманието на населението и туширане на социално напрежение. Това остава вярно и днес – особено за авторитарните режими, но и за демократични правителства под натиск. „Рали около знамето“ ефектът е добре документиран в политологията: в начална фаза на война или криза, обществото често се сплотява зад лидерите си, покачва се вълна от патриотизъм, а критиките затихват. Управляващите са наясно с това и понякога ескалират външнополитически конфронтации умишлено, когато усещат заплаха за властта си отвътре. Типичен съвременен пример е руското ръководство начело с Владимир Путин – анализатори отбелязват, че вторичната война в Чечения (1999) значително повишава рейтинга на Путин и му осигурява президентска победа, а анексирането на Крим (2014) предизвика еуфорично одобрение сред руснаците, компенсирайки недоволството от стагниращата икономика. По-малките държави също прибягват до подобни ходове: турската намеса в Сирия (операции „Ефратски щит“, „Маслинова клонка“ и др.) донякъде спомогна на властта на Ердоган да мобилизира националистическа подкрепа на фона на вътрешни проблеми. В по-демократичен контекст, американските президенти често са обвинявани от опоненти, че започват или раздухват конфликти за политическа изгода – пример е ударът на администрацията на Клинтън по цели в Судан и Афганистан през 1998 г., наречен цинично „Wag the Dog“ (по едноименния филм), тъй като идва в разгара на скандала „Моника Люински. Макар такива обвинения понякога да са спекулативни, самият факт, че обществото ги приема насериозно, показва вкорененото подозрение, че войната може да е средство за отклоняване на вниманието от скандали и кризи.

Освен това, перманентната атмосфера на конфликт (дори без официална война) често служи като оправдание за потискане на опозиция и ограничаване на свободи. Под лозунга „сигурността преди всичко“ правителства могат да засилят контрола – например да въведат извънредно положение, цензура, масово следене – като обясняват всичко с необходимостта да се противопоставят на външни врагове. Така външната заплаха се превръща във вътрешнополитическо оръжие, което управляващите размахват срещу дисиденти или непокорни групи. Историята познава много примери – от “Закона за извънредното положение“ на Нацистка Германия след подпалването на Райхстага, до „Патриотичния акт“ в САЩ след 11 септември 2001 г., който разширява правомощията на службите за сметка на гражданските права. В настоящето реториката на войната – било то реална, било то метафорична („война срещу терора“, „война срещу вируса“ и пр.) – продължава да се използва за мобилизиране на общественото мнение и отклоняване на енергията от социални протести към “по-важни национални приоритети“.

Интересите на глобалните елити също могат да бъдат фактор. В свят на неравенство и периодични икономически кризи, една война често пренарежда приоритетите: военновременна икономика, държавни разходи за отбрана (които пълнят джобовете на военни контрактори), отлагане на реформи. Някои критици твърдят, че военните авантюри понякога се използват за „рестартиране“ на икономиката – класическият пример е как Втората световна война фактически изважда САЩ от Голямата депресия чрез безпрецедентни военни производства и после реконструкция на разрушена Европа. В по-малък мащаб, регионалните войни също отклоняват обществени процеси: например масовите антиправителствени движения в някои страни замират, когато на дневен ред излезе военна криза. Това не означава, че войните се планират задължително с такава цел, но ефектът често е „спасяване“ на статуквото от назряваща промяна.

Заключение: Войната, във всичките ѝ преобразявания през вековете – от откритите завоевания на древните владетели до прикритите хибридни операции на днешните държави – неизменно остава инструмент в ръцете на властта. Тя служи за постигане на онова, което не винаги може да се постигне с мирни средства: било то територия, богатство, престиж или обществено подчинение. Войната може да унищожава, но и да изгражда империи; може да погубва народи, но и да сплотява общества; да срине един режим и едновременно с това да роди друг. От философска гледна точка, войната оголва предела на политиката – там, където диалогът свършва и силата решава. За независимия наблюдател е важно да разпознава логиката зад конфликта: кои интереси се прокарват, кои страхове се експлоатират, кой печели и кой губи. В днешната епоха на ядрено оръжие, глобални комуникации и взаимна икономическа зависимост, войната като инструмент става все по-рискована и скъпа – но, уви, не по-малко изкушаваща за онези, които вярват, че целта оправдава средствата.

Историята от древността до съвремието ни учи, че докато властта съществува като стремеж към контрол, войната ще остане неин крайен (и трагичен) инструмент – дали в открита форма, или под маската на прокси и хибридни действия. Разбирането на тази истина е първата стъпка към това обществата да търсят по-мирни механизми за решаване на конфликтите – и към това да се снижи привлекателността на войната в очите на мощните. Само тогава мечът би отстъпил място на словото като истински инструмент на политиката.

Източници

Карл фон Клаузевиц за връзката между война и политика

Макиавели и идеята за войната като средство за отвличане на вниманието

Съвременни анализи на „отвличащите войни“ и примери (Slate.fr през в. „Сега“)

Данни за намаляване на конфликтите след 1991 г. и „войните за ресурси“ (сп. Геополитика, 2006)

Ресурсният фактор в конфликти – примери (Иран–Ирак, Кувейт; Фолкленди, Спратли и др.)

Вътрешни (етно-религиозни) войни и икономически мотиви – анализ на Тед Фишман

Defining proxy wars и примери от Студената война (CFR Education)

Дефиниция за хибридна война (доклад, МО на България)

Интервю в сп. Геополитика – целите на войната в Ирак (геополитически, не само петролни)

Ролята на замразените конфликти за руската външна политика (Carnegie Moscow, през per Concordiam)

Статистика от UCDP (Упсала) за рекорден брой конфликти и външна намеса в периода 2010–2024

Данни за ръста на военните разходи и дяла на водещите оръжейни износители (Offnews, 2017)

The Guardian за лобистките и оръжейните интереси около войната в Украйна (преразказано в actualno.com)

Карл фон Клаузевиц – Уикипедия

СЕГА - Правителствата често използват войната като отвличаща вниманието маневра

Machiavelli, Science of Politics, and the Founders’ Solution to Prevent Government Fortifying Against the American People – Constituting America

Eight “Hot Wars” During the Cold War | CFR Education

The New Era of the Proliferated Proxy War

брой5 2006

rndc.bg

marshallcenter.org

UCDP: Sharp increase in conflicts and wars - Uppsala University

Войната като индустрия: кои страни печелят от продажба на оръжия? — OFFNews

The Guardian: Лобиращи за Киев в САЩ получават милиони от оръжейни компании | Actualno.com