Разрушаването на българското земеделие и евдократичната алтернатива

Тридесет години упадък на селското стопанство

Българското земеделие, някога гръбнак на икономиката, претърпява дълбок упадък след 1990 г. Поредица от икономически и политически решения – често продиктувани от прибързани реформи и частни интереси – довеждат до срив на традиционното селско стопанство. Масовата ликвидация на кооперациите, разграбването на активи, разпадането на преработващата промишленост и небалансираните политики създават условия за зависимост от външни пазари, фокус върху суровини с ниска добавена стойност и изоставяне на дребния производител. В резултат България от износител на храни се превръща в нетен вносител и изпада в състояние на „абсолютна продоволствена зависимост“, по думите на експерти. По-долу разглеждаме ключовите фактори за този разпад, подкрепени с факти и примери, както и сравнение със страни като Полша, Румъния и Гърция – които успяват да запазят своето селско стопанство. Накрая предлагаме визия как земеделието би изглеждало при едно евдократично управление, ориентирано към дългосрочния обществен интерес.

Ликвидация на кооперациите и разпокъсване на земята

Масовата разпродажба и унищожаване на земеделските кооперации в началото на 90-те е сред основните причини за настоящия срив. През 1992 г. правителството стартира радикална реформа – земята да се върне „в реални граници“ на старите собственици. Това става чрез т.нар. ликвидационни съвети, които буквално прекратяват дейността на колективните стопанства. В периода 1992–1995 г. са закрити около 3400 земеделски кооперации, десетки държавни стопанства и машино-тракторни станции, както и стотици други предприятия, свързани със селскостопанското производство. На новоназначени ликвидатори – често без опит – е възложено разпределянето на имуществото. Това на практика води до разграбване на материално-техническата база, трупана с десетилетия: селскостопанска техника се разпродава, елитни животни се раздават или колят, а имуществото се разпилява под претекст за „възстановяване на дялове“.

Последствията са катастрофални. Хиляди селскостопански специалисти и механизатори остават без работа, а много собственици получават земя, но нямат техника или желание да я обработват. Само за три години около 1/3 от плодородната земя остава необработваема (запустява). Производството се срива драстично: например реколтата от пшеница спада от 5,4 млн. тона през 1989 г. на 3,2 млн. тона през 1998 г., тютюнът – от 65 хил. на 30 хил. тона, плодовете – повече от два пъти надолу. Още по-драматичен е сривът в животновъдството – броят на отглежданите овце, говеда и свине намалява няколкократно през следващото десетилетие. В селата се чувстват и социални последици: кооперациите вече не подпомагат местните училища и читалища, млади хора масово ги напускат. Решението да се разбие из основи съществуващата структура, вместо тя да се реформира постепенно, често се определя от анализатори като преднамерено унищожение, а не грешка на прехода.

Изчезване на местната преработваща промишленост

Едновременно с разпадането на кооперативното земеделие се стига и до разруха на хранително-преработвателната индустрия. Много от големите консервни фабрики, млекокомбинати, месокомбинати и други преработващи предприятия, изградени през социалистическия период, са ликвидирани или приватизирани на части през 90-те. Ликвидационните съвети не просто разформироват кооперациите, но и закриват големите консервни заводи и месокомбинати по места, оставяйки земеделската продукция без пазар. В резултат, веригата производство–преработка–пазар се скъсва: фермерите губят сигурните канали за изкупуване на суровината, а потребителите – достъпа до български консерви, сокове, млечни продукти и други стоки с добавена стойност.

През тези години множество местни предприятия в хранителния сектор фалират. Като пример, емблематичните някога консервни заводи (плодово-зеленчукови консерви) в Пловдивско и другаде затварят врати, захарните фабрики и мелници – също. Вместо да бъдат модернизирани, много от тях са разграбени или продадени като недвижими имоти. Така местната преработка практически изчезва, а България започва да изнася основно суровини (зърно, олио в наливен вид, необработен тютюн), докато все повече крайни храни се внасят от чужбина. По данни от 2013 г. над 90% от плодовете и зеленчуците на българския пазар са вносни – показател за почти пълния крах на някога мощното ни овощарство и зеленчукопроизводство (които няма къде да бъдат преработени и реализирани). Това означава и загуба на работни места по веригата, и по-ниски приходи за икономиката като цяло, тъй като суровините имат ниска цена спрямо готовите продукти.

Зависимост от външни пазари и вериги

През последните десетилетия България се превърна от износител на разнообразна селскостопанска продукция в силно зависима от външни пазари страна – както за реализация на своя износ, така и за задоволяване на вътрешното потребление. От една страна, основните земеделски стоки, които произвеждаме днес – пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед – се изнасят масово като суровина на международните пазари. Годишно страната произвежда около 6–7 млн. тона зърно при вътрешно потребление едва ~1,5 млн. тона. Това създава илюзия за голям излишък, но на практика ни прави уязвими от конюнктурата – при спад на световните цени или външни забрани (напр. ситуацията с украинското зърно) българските производители остават с непродадена реколта. От друга страна, за сметка на износа на зърно, ние внасяме огромна част от храните си – плодове, зеленчуци, месо, мляко, дори бобови култури. Зам.-министърът на земеделието Тодор Джиков през 2022 г. признава, че България не е в състояние да задоволи сама нуждите си от основни храни: над 50% от плодовете и зеленчуците на нашия пазар са вносни, има „огромен недостиг на млечни продукти и месо“, а страната не произвежда дори достатъчно боб, грах и леща за населението. С други думи, *“не произвеждаме това, което ядем”* – тревожна констатация за продоволствената сигурност.

Вътрешният пазар на храни след 2000 г. се доминира от големи търговски вериги, предимно чуждестранни (супермаркети и хипермаркети). Тези вериги до голяма степен определят кои продукти стигат до потребителя, а дребните български производители трудно пробиват до щандовете им. Липсата на защитни механизми в годините на прехода позволява неограничен внос на евтини продукти, които изместват местните – особено при зеленчуците и плодовете, които традиционно се произвеждаха в България. Така например полски ябълки, гръцки и турски домати, македонски и албански картофи и др. заливат пазара и изкупните цени за нашите фермери падат под себестойност. Държавата периодично се опитва да реагира – през 2020 г. се обсъждаше идеята да се задължат веригите да предлагат определен процент българска продукция – но реални резултати липсват. Към 2016 г. в съседна Гърция веригата Lidl реализира 80% от оборота си в плодове и зеленчуци с местна продукция чрез партньорства с гръцки кооперативи. В България, за съжаление, подобна симбиоза между търговците и местните фермери не беше постигната навреме. Вместо това, родните производители често са изправени пред монопсония – единствен изкупвач диктува цената, което ги поставя в неравностойно положение. Накратко, българската хранителна верига стана зависима от външни фактори – изнасяме евтино суровини навън и внасяме скъпи готови храни, като позволихме местният пазар да бъде окупиран от външни вериги и доставки.

Фокус върху ниска добавена стойност (монокултури)

Едно от следствията на горните процеси е, че структурата на българското земеделие се изкриви в посока на ниската добавена стойност. Днес преобладава производството на сурови земеделски стоки – главно зърнени и маслодайни култури – за сметка на традиционните български продукти с по-висока стойност (плодове, зеленчуци, консерви, месни и млечни изделия и др.). Причините са няколко. Първо, след ликвидацията на ТКЗС и големите държавни комплекси, силно намаля производството на трудоемки култури – зеленчукопроизводството и овощарството се свиха драстично, тъй като изискват повече ръчен труд, напояване и организация на пласмента. За две-три десетилетия площите със зеленчуци и трайни насаждения спадат многократно. Например ябълковите градини намаляват от над 400 хил. декара преди 1989 г. до едва ~25 хил. дка днес. По данни на Асоциацията на производителите, производството на плодове и зеленчуци у нас е намаляло 12–13 пъти спрямо края на 80-те. Това е потресаващ спад – ако преди страната е прибирала около 1,6 млн. тона плодове годишно, сега събира под 0,2 млн. тона. От някогашния износ на качествена българска продукция (прясна и консервирана) почти няма и следа.

Второ, политиката на субсидиране след влизането в ЕС стимулира основно едрото зърнопроизводство. Европейската обща селскостопанска политика (ОСП) разпределя директни плащания на площ, което облагодетелства големите земеделски стопанства с десетки хиляди декари монокултури. В България това се изрази в изключителна концентрация на ресурси към няколкостотин големи фермери (наричани понякога „зърнено лоби“). Според аграрни експерти 90–95% от финансовата подкрепа от програмите е отивала към отглеждането на зърнени култури, докато секторите с по-висока добавена стойност остават недофинансирани. Салдото в земеделието е положително единствено при зърното, всички останали подсектори са на минус. Това показва изкривен модел: печалбите идват главно от масово производство на зърно за износ, а не от задоволяване на вътрешния пазар с качествени храни. България реално се позиционира като суровинен източник (жито, слънчоглед, рапица) вместо като производител на готови продукти.

Трето, липсата на преработваща база и пазарни канали за много култури обезкуражи фермерите да ги отглеждат. Няма смисъл да се сеят зеленчуци или да се гледат плодове, ако после няма на кого да се продадат на справедлива цена – консервните заводи ги няма, а пресният пазар е залят от внос. Подобно е положението и при животновъдството: закриването на много животновъдни ферми и мандри доведе до там, че днес внасяме над 1/3 от потребяваното мляко и огромна част от месото. В обобщение, земеделието ни стана едноизмерно, съсредоточено в лесни за износ суровини, докато разнообразието и високата добавена стойност изчезнаха. За сравнение, Полша – друга източноевропейска страна – успява да запази много по-балансиран профил и днес е най-големият производител на ябълки в ЕС и крупен износител на млечни и месни продукти, благодарение на по-високи добиви, ниски разходи и силна логистична мрежа. България, напротив, има по-малки обеми и площи, но добър климат за специфични качествени продукти – потенциал, който остава недоразвит.

Липса на защита за малките и средни производители

Всички гореспоменати процеси силно удариха малките и средните фермери, които в повечето развити страни са гръбнакът на селското стопанство. У нас тези производители се оказаха в незащитена среда на свободен пазар, без кооперативна подкрепа и без държавен гръб. Разпокъсаната земеделска структура – стотици хиляди дребни собственици на земя след реституцията – не беше последвана от ефективна политика за сдружаване. Вместо да се насърчи създаването на нов тип кооперативи (по европейски модел), дребните стопани бяха оставени сами да се конкурират с индустриални агрофирми у нас и с масовия внос от чужбина. Така много дребни ферми просто фалираха или се свиха до самоуспокояване, произвеждайки колкото за лично ползване. Други арендуваха земите си на едрите играчи и се оттеглиха. В резултат, броят на заетите в земеделието спадна драстично – от близо 1 милион души преди 1990 г. до под 200 хил. днес (предимно застаряващи хора). Цели райони обезлюдяха, селата остаряха.

Политическата рамка през годините не осигури реална защита или преференции за малкия производител. Напротив, субсидиите по линия на ЕС дълго време изискваха значими финансови ресурси и административен капацитет, с каквито дребните фермери не разполагаха. Опитите да се създадат организации на производители (които да получават помощ) масово се провалят – наложените критерии бяха неизпълними за българските условия. Липсата на диалог между реалните стопани, чиновниците и авторите на програмите доведе до там, че много схеми за подпомагане изобщо не сработиха. Например, мярката за групи и организации на производители остана практически неприложена, защото изискваше от дребните фермери ниво на организация, което те не можеха да постигнат без външна помощ.

Освен това, до неотдавна нямаше законодателство срещу нелоялните търговски практики – големите изкупвачи и търговски вериги често налагаха на доставчиците неизгодни условия (забавени плащания, такси за участие на рафтовете, диктуване на ниски изкупни цени). Малките фермери, без обединение, нямаха преговорна сила да отстояват интереса си. Липсата на адекватни държавни интервенции – например защитни изкупни цени или тарифни квоти за внос в чувствителни сезони – допълнително остави родните производители на произвола на пазара. Така, когато вносните ябълки или домати подбиват цените, българските градинари често предпочитат да изкоренят насажденията (както става в Пловдивско през 2022 г. според медийни репортажи), вместо да трупат загуби.

Накратко, държавата и политическите партии през прехода до голяма степен са длъжници на дребния и средния агробизнес. Без ефективно лоби и глас, тези стопани бяха пренебрегнати за сметка на „големите играчи“. Сформира се мощно зърнено лоби, което умело прокарва интересите си – видимо по това, че правителствата щедро компенсират зърнопроизводителите и рядко предприемат нещо против тяхната воля. „Когато обслужваш само зърненото лоби и само на него отпускаш адекватни субсидии – така става“, коментира красноречиво един наблюдател на аграрната политика. В резултат липсва стратегическа визия за развитие на останалите сектори. Едва в последните години се забелязва осъзнаване на проблема – например назначаване на отделен заместник-министър, отговарящ за плодовете и зеленчуците (симптоматично е, че дотогава цяло министерство се занимаваше основно с житото). Но загубените позиции трудно се възстановяват без сериозна промяна в модела на управление и подкрепа.

Политически и чуждестранни интереси

Зад упадъка на българското селско стопанство прозират и влияния на определени политически кръгове и външни интереси. Вътрешнополитически, преходът от 90-те се характеризира с остър идеологически заряд – всичко свързано със социалистическата епоха (кооперативи, държавни ферми, аграрни научни комплекси) се отрича из основи. Решенията за ликвидация, реституция и приватизация често се вземат под натиска на времето и без достатъчно анализ, което поражда съмнения дали са грешки или умишлени действия. Някои автори наричат случилото се „престъпление“ срещу родното земеделие и призовават за търсене на отговорност от конкретни лица, довели до катастрофата. Независимо от оценките, факт е, че определени лобита спечелиха от новия модел – група едрички земевладелци и търговци, които получиха евтини активи и достъп до европейски субсидии, докато хиляди дребни фермери губеха препитание.

Чуждите интереси също имат роля. От една страна, международни финансови институции като МВФ и Световната банка през 90-те препоръчват бърза либерализация и приватизация – което у нас се прилага радикално именно в земеделието. Това отваря българския пазар за вносни стоки и фирми, още преди местните да са се адаптирали. От друга страна, с влизането в ЕС страната поема определени квоти и ангажименти, не винаги изгодни за нашите производители. Например, ниските квоти за производство на захар и мляко след присъединяването принуждават затваряне на мощности и увеличават зависимостта от внос. Големите чужди търговски вериги пък навлизат с агресивен маркетинг и капитал, които местният дребен бизнес не може да контрира. Те изграждат логистични центрове за внос и често предпочитат свои доставчици от чужбина, вместо да развиват дългосрочно партньорство с малки български ферми. Липсата на достатъчна държавна визия и регулация улеснява този процес.

Все пак, трябва да отбележим, че не всички проблеми могат да се припишат на „злонамерена конспирация“. Много от негативните явления са и резултат от обективни трудности: раздробената собственост, остарялата техника, липсата на капитал на фермерите, тежките години на хиперинфлация (1996–97) и др. В съседни страни, изминали сходен път, също има подобни тенденции, но с различна степен. Именно затова е ценно сравнението – какво направиха по-добре Полша, Румъния или Гърция, и кои модели се оказаха успешни.

Сравнение с Полша, Румъния и Гърция: какво правят по-добре?

Полският модел: кооперативи и консенсусна политика

Полша често се посочва като успешен пример за аграрна трансформация в Източна Европа. В исторически план, полските селяни запазват по-голяма частна собственост дори през социализма, а след 1989 г. не се стига до такава поголовна ликвидация, както в България. Вместо това, Полша въвежда по-постепенно реформи – държавните земи се раздържавяват внимателно, като мнозина дребни стопани ги изкупуват или наемат. Семейните ферми остават гръбнак на полското земеделие. Много важно предимство е създаването и укрепването на фермерски кооперативи в ключови отрасли. Полските фермери се обединяват, за да си осигурят по-силни позиции при преработката и пазара. Пример за това е гигантът MLEKPOL – кооператив в млечния сектор. В началото на 2000-те, когато един голям млекопреработвателен завод в Севeрна Полша е пред фалит, местни фермери се събират, изкупуват го чрез кооператива и го спасяват. Днес MLEKPOL изкупува около 17% от цялото краве мляко в Полша и произвежда широка гама от млечни продукти – от прясно и кисело мляко до сирена. Кооперативът обединява 7 500 фермери като членове-собственици, от които само 25% са големи ферми (над 1 млн. литра годишно) – останалите са дребни и средни стопани. Чрез кооператива дори малките получават сигурен пазар и една от най-високите изкупни цени на мляко в Европа – ~0,65 евро/л. Подобни кооперативни успехи има и в други отрасли: Полша е №1 в ЕС по производство на ябълки (около 3–4 млн. тона годишно) и техните овощари, често дребни, работят в обединения, за да постигнат конкурентни цени и да изнасят глобално.

Полският модел се характеризира с последователна държавна политика в подкрепа на земеделието. Независимо от смяната на правителства, основната цел – модернизация на селското стопанство и защита на местните фермери – не се поставя под съмнение. Политическите сили там постигат консенсус да отстояват аграрните интереси на страната в ЕС и да инвестират в селските райони. Резултатите са видими: за последните ~20 години брутната продукция на полското земеделие бележи ръст, докато в България бе регистриран спад. Полша използва ефективно средствата от ЕС за изграждане на инфраструктура (примерно, модерни мандри, складове, напоителни системи) и за обучение на фермерите. Освен това, полският пазар е добре защитен – правителството там не се колебае да въведе временни забрани за внос, ако прецени, че местните производители са застрашени (както стана при вноса на украинско зърно през 2023 г., когато Варшава наложи едностранна забрана, за да защити своите фермери). Въпреки голямото земеделско население, Полша успява да интегрира повечето си стопани в пазарни вериги и да запази живота на селските общности. Кооперативният дух, съчетан с държавна визия, е ключовият фактор, отличаващ полския успех от българския провал.

Румъния: потенциал и предизвикателства

Румъния има сходна съдба с България по отношение на колективизацията и последвалата реституция, но мащабите са по-големи (страната разполага с над 8 млн. хектара обработваема земя – почти двойно спрямо нас). Румънското земеделие днес е смесица от традиционни малки стопанства и модерни големи ферми. Около 3 милиона стопанства са съвсем дребни (под 2 ха), често на полупазарен принцип, което напомня българската картина. В същото време обаче, особено в плодородните равнини на Влашко и Добруджа, се развиха големи агрофирми – нерядко с чуждестранни инвестиции – които направиха Румъния един от водещите производители на зърно и маслодайни в Европа. Например, страната е сред лидерите в ЕС по реколта от царевица и слънчоглед (8–10 млн. тона годишно царевица в добри години).

Какво прави Румъния по-добре? На първо място, румънската държава започна да третира земеделието като приоритет не само на думи. Инвестира се в аграрно образование и наука – Аграрният университет в Букурещ е модернизиран и генерира иновации. След влизането си в ЕС (2007 г.), северната ни съседка успява да се възползва от средствата за селските райони, макар и с трудности. Имаше целенасочени програми – например подпомагане на зеленчукопроизводителите чрез субсидии за оранжерийни домати (т.нар. програма „Томата“), което доведе до известно увеличение на местните домати през последните години. Румъния също подпомогна младите фермери чрез специални плащания и насърчи обединяването им. В резултат, там започват да се оформят регионални брандове – като магунската прохлада (дините от Дъбулени), плодовете от Войводина и др., които получават подкрепа за маркетинг.

Румънците срещат и сходни проблеми – например силна фрагментация и недостиг на напояване, както и голям дял изоставени земи (1,3 млн. ха пустеещи). Но въпреки това, страната съумява да запази значително по-високо ниво на продоволствено самообезпечаване. Румънските села все още произвеждат голяма част от храната си – много семейства гледат по няколко животни, имат градини и лозе. Това означава, че макар и с по-ниска продуктивност, те не зависят от внос за основни продукти като в България. Освен това, Румъния запази повече преработвателни предприятия в хранителната индустрия – например, там работят големи захарни заводи, консервни фабрики, млечни предприятия, често с участие на чужд капитал, но използващи местна суровина. Така местните фермери имат къде да пласират продукцията си. И в Румъния има изкривявания (едва ~7% от заетите в земеделието са млади под 35 г., което показва застаряване), но напоследък се наблюдават и иновативни начинания – навлизат технологии, прецизно земеделие, стартират биоферми. С други думи, пътят не е лек, но Румъния не изостави земеделието си напълно – то остава голям сектор, често смесвайки новото и традиционното. Това ѝ дава известна гъвкавост и потенциал за развитие, от който България може да почерпи опит.

Гърция: кооперативна традиция и пазарна защита

Гърция има свои специфики, но също предлага ценни уроци. Южната ни съседка влезе в ЕС още през 1981 г. и десетилетия наред се възползва от щедри аграрни субсидии, които подкрепиха доходите на гръцките фермери. Но не само помощите са фактор – Гърция изгради силни брандове и кооперативи, базирани на своите традиционни продукти. Известно е, че Гърция доминира при продукти със защитено наименование за произход като фета сирене, маслини Каламата, критски зехтин, мастиха от Хиос и др. Тези продукти са високо добавена стойност и се реализират успешно на световните пазари, носейки добри доходи на производителите. Зад много от тях стоят кооперативи – например големи млекопреработватели като Dodoni (в Епир) започват като кооператив на овцевъди, кооперации управляват винарни, маслодобивни фабрики и пр. Най-старият функциониращ кооператив на Балканите е гръцки – основан през 1900 г. на о-в Наксос, той и до днес обединява картофопроизводители и млекари в успешен бизнес.

Гърция също така успява да вкара продукцията на своите фермери във веригите за търговия много по-ефективно. Както вече споменахме, големите супермаркети там (включително чуждите) поддържат тясно сътрудничество с местни кооперации. Пример е сътрудничеството между Lidl Гърция и кооператива Zagora – производител на прочутите ябълки от Пилио (Загорски ябълки със защитено географско указание). Lidl продава тези локални ябълки във всичките си магазини, като гарантира качество и изкупува значителни количества. Такива партньорства не само помагат на фермерите да реализират продукцията си, но и дават на потребителите гръцка, прясна стока – 80% от оборота на веригата в плодове/зеленчуци идва от местни производители. Освен това, в Гърция са много популярни местните пазари на земеделски производители (λαϊκή αγορά) – седмични базари във всеки градски квартал, където фермерите директно продават на гражданите. Държавата регулира тези пазари (дават се разрешителни на земеделци), с което осигурява канал за пласиране на дребното производство без посредници.

Политически, гръцките фермери имат сериозно лоби и влияние. Често те организират масови протести (известните блокади с трактори) и правителствата се съобразяват – отпускат данъчни облекчения за гориво, мораториуми на кредити и др., за да успокоят напрежението. Макар да има и корупционни случаи (някои кооперативи в Гърция са фалирали заради лошо управление), като цяло гръцката аграрна политика успява да задържи хората на село. Над 1/3 от заетите в Гърция са в земеделието (много семейни полузаетости), което гарантира, че селските райони остават живи. Гърция постигна и почти пълна самозадоволеност за типичните за климата ѝ храни – зеленчуци, плодове, зехтин, вино, млечни продукти, месо (с известни изключения). Нейната хранителна независимост е по-висока от българската, въпреки трудния релеф и по-бедните почви. Това говори за целенасочено развитие на локална икономика – от фермера до масата – която Гърция е изградила. България може да почерпи опит от гръцкия модел на агротуризъм, директни продажби и защита на националните интереси в общата аграрна политика.

Евдократично управление: визия за възраждане на земеделието

След като очертахме проблемите, възниква въпросът: как бихме могли да възродим българското земеделие? Как би изглеждал този сектор, ако се управлява по нов модел, ориентиран към общото благо и дългосрочната устойчивост? Един такъв хипотетичен модел – евдокрацията (управление на доброто) – поставя морала, местната общност и устойчивостта в основата на политиките. В следващите редове описваме конкретни направления и предложения за земеделието при едно евдократично управление, които адресират настоящите слабости:

Организация на производителите и местна икономика

Евдократичното управление би заложило на кооперативната организация като ключов инструмент. Това означава възраждане на кооперациите, но на нов принцип – доброволни, прозрачни и демократични обединения на земеделци, които споделят ресурси и печалби справедливо. Държавата и общините ще стимулират създаването на съвременни земеделски кооперации – например чрез данъчни облекчения, приоритетен достъп до кредити и обучение по кооперативен мениджмънт. Малките и средни фермери, обединени в кооператив, ще могат заедно да притежават складова база, техника, преработвателни предприятия. Това увеличава мащаба и ефективността им, без да губят собствеността си – те стават акционери в общ бизнес, както полските фермери направиха с MLEKPOL. Общините също ще бъдат активен играч: те могат да учредяват общински предприятия или публично-частни дружества в земеделието – например общинска мандра или консервна фабрика, която изкупува суровината от местните кооперации. По този начин печалбата остава в региона и се реинвестира в развитие, вместо да изтича към външни корпорации.

Локалната икономика ще се задвижи чрез изграждане на къси вериги на доставка. Евдократичното управление би подкрепило възстановяването на традиционните пазари и занаяти: фермерски пазари във всеки град, мобилни пунктове за изкупуване по селата, местни брандове (марки) за продукция от дадено село или регион. Идеята е гражданите да консумират местно произведена храна, което стимулира работни места на място и намалява екологичния отпечатък от транспортиране. Когато парите на потребителя отиват при близкия фермер, те се завъртат обратно в местната общност (мултипликационен ефект). Евдокрацията би насърчила и агротуризма – градски семейства да посещават ферми, да купуват директно и дори да участват в селски дейности. Това не само носи доход на селата, но и сближава хората с корените на храната им.

Държавната подкрепа няма да се изчерпва с финанси – ключово е да има организационна и експертна помощ. Всяка област може да има аграрни консултативни центрове, които да помагат на кооперативи и фермери с информация за пазари, технологии, стандарти. Такива центрове ще свързват науката с практиката – например, ще внедряват нови сортове или методи (като капково напояване, био борба с вредители) при малки производители, които сами трудно биха ги усвоили. По този начин селското стопанство ще стане по-интелигентно и привлекателно за младите – ще има перспектива за развитие, а не ще се асоциира единствено с тежък труд и ниски доходи.

Защита от изкупна спекула и монополи

В едно евдократично общество защитата на слабия участник в икономиката е основен принцип. Приложено към земеделието, това означава да се прекрати практиката фермерът – особено малкият – да е на милостта на прекупвачи, търговски вериги или монополни преработватели. Държавата ще играе активна роля в регулирането на пазара на земеделска продукция, за да гарантира справедливи условия. Ето няколко мерки:

• Минимални изкупни цени за стратегически важни продукти. Подобно на политики, които някога са действали (напр. изкупни цени за мляко, тютюн и др.), държавата може да обявява референтна минимална цена за литър мляко, килограм грозде, тон пшеница и т.н. Ако пазарът падне под нея, държавен фонд изкупува продукцията за резерв или преработка. Това предотвратява случаите, когато продукцията се изхвърля заради драстично ниски цени.
• Контрол върху търговските вериги и прекупвачите. Въвеждане на строги правила срещу нелоялни търговски практики: забрана на такси „за участие“ на доставчиците, задължение за бързо плащане (например до 14 дни) към малките доставчици, квоти за местна продукция в големите магазини (напр. минимум 50% български плодове и зеленчуци в сезона). Евдокрацията би използвала и данъчни стимули – например, по-нисък ДДС или данъчни кредити за търговци, които изкупуват от дребни местни производители. По този начин „големите“ в търговията ще бъдат мотивирани да работят с „малките“, вместо да ги елиминират.
• Антимонополни действия. Законодателни лимити върху свръх-концентрацията в земеделието – например ограничаване на максималната обработваема площ под единна собственост (в някои страни като Франция има такива ограничения, за да се предотврати латифундизъм). Евдокрацията би ревизирала и практиката чужденци да изкупуват земеделска земя без ограничения – може да се въведе изискване за постоянно пребиваване или пък горен праг на площта за чужд инвеститор, за да се предотврати изкупуване на земята от външни корпорации. Целта е земята да остане при местните общности и да се използва устойчиво.
• Прозрачност на пазара. Създаване на онлайн платформи (поддържани от държавата или кооперациите) за директна среща на производители и клиенти (бизнес клиенти и крайни потребители). Например, фермерите да могат ежедневно да обявяват какво предлагат (тонаж домати, мляко и пр.) и купувачите – да подават заявки. Така ще се скъси веригата, а конкуренцията между прекупвачите ще се увеличи, намалявайки спекулативните маржове.
• Интервенционен запас. Държавата може да поддържа резерв от основни храни (житен резерв, сушени плодове, консерви и др.), който да се използва като буфер срещу ценови шокове. При рязко поскъпване на даден продукт (например олиото през 2021 г.), държавата пуска от резерва количества на по-ниска цена, за да успокои пазара. Обратно, при свръхпроизводство, изкупува и складира временно (както ЕС правеше с „маслените езера“ и „млечните планини“ навремето). Това е антиспекулативна мярка, която пряко защитава както производителите от срив в цените, така и потребителите от ценови удари.

Чрез тези политики спекулативният натиск и злоупотребите с монополно положение ще бъдат ограничени. Фермерите ще имат по-стабилен и предвидим доход, което е стимул да продължат да произвеждат, а не да се отказват. Това, от своя страна, гарантира продоволствена сигурност за страната.

Връзка между производство, преработка и достъп до храна

Ключов елемент на една евдократична аграрна система е възстановяване на връзките между това, което се произвежда на полето, и това, което стига до трапезата на хората. В момента тези звена са прекъснати – фермерите продават суровина надалеч, докато храната в магазина идва от другаде. Евдокрацията би се стремила към вътрешна интеграция на аграрната верига, така че българските граждани да се хранят с българска продукция, преработена у нас, по възможност от локални доставчици.

На практическо ниво това означава инвестиции и стимули в местната преработка. Всяка област (а дори и по-малките общини) трябва да разполага с преработвателни мощности, съизмерими с нейното производство. Например, район с развито овощарство да има действащи консервни цехове или сушилни за плодове; крайморският регион – предприятия за рибопреработка; планинските общини – малки мандри за сирене и кашкавал; житницата Добруджа – мелници и хлебозаводи, и т.н. Евдократичното правителство би могло директно да инвестира (през публични дружества или публично-частно партньорство) в възраждане на хранително-вкусовата промишленост там, където пазарът сам не го прави. Това са стратегически инвестиции, които се изплащат чрез добавената стойност, задържана в страната. Освен това, кооперативите на производители сами могат да притежават преработка – държавата би ги субсидирала за закупуване на оборудване, технологии, сертифициране по стандарти (напр. за биохрани, за ЕС изисквания и пр.).

Друга връзка, която трябва да се създаде, е между селския производител и градския потребител. В градовете следва да има улеснен достъп до фермерски продукти: чрез регуларни фермерски пазари, чрез магазини на кооперациите (малки квартални магазинчета с местна продукция), както и чрез директни доставки. Последното може да се реализира с помощта на съвременни технологии – онлайн поръчки на свежа храна директно от фермата, която се доставя до дома (т.нар. community-supported agriculture, което в много западни страни набира популярност). Общините могат да организират подобни схеми, особено в по-малки градове, където логистиката е по-лесна.

Свързването на производството с потреблението носи и социални ползи. Например, може да се въведе програма “От фермата до училището” – държавата субсидира местни фермери да снабдяват училищните столове с пресни плодове, зеленчуци, мляко. Така децата получават качествена храна, а фермерите – сигурен пазар. Подобни програми съществуват вече в ЕС (включително схема “Училищно мляко” и “Училищен плод”), но могат да се надградят и да се постави акцент върху късата верига – т.е. доставките да са от ферми в радиус 50 км от училището, примерно. Това стимулира и чувството за общност – градът знае кои ферми около него го хранят, а фермерите знаят за кого произвеждат.

При евдокрацията също би се насърчавала пряката продажба от фермера – с облекчени процедури за регистрация на дребни производители (да могат легално да продават домашното си сладко, сирене, вино и др. на крайни клиенти). В момента бюрокрацията обезкуражава тези малки предприемачи; една гъвкава рамка (при запазване на хигиенните изисквания) би легализирала и развила този сектор. Представете си всеки регион да предлага свой уникален продукт – Маришки пипер, Родопски картофи, Троянска сливова – директно от производителя чрез онлайн платформа или селски туризъм. Гражданите биха имали достъп до истинска, прясна и разнообразна храна, вместо до безличните стоки на глобалния супермаркет.

Морал, екология и дългосрочна устойчивост

Евдократичното управление, вярно на името си (от гръцки “евдо” – добро), би поставило силен акцент върху моралните измерения на земеделието. Това включва както отношението към хората, така и към природата и животните. След десетилетия на гонене на бърза печалба за сметка на почви, води и села, новият модел би преследвал “качествен растеж” – такъв, който запазва ресурсите и осигурява благоденствие за общността в дългосрочен план.

На първо място, това означава екологична устойчивост. Земеделието трябва да се води в хармония с околната среда, иначе подкопава собствената си основа. Евдокрацията би наложила приоритет на практики като сеитбообръщение, органично торене, биологична растителна защита, пестене на водата. Биха се възродили и разширили напоителните системи – но не разхищаващите, а модерни (капково и пръсково напояване, управление на водните резервоари), за да се преодолее проблемът със сушите. Инвестициите в напояване всъщност са едни от най-ефективните – те могат да удвоят и утроят добивите на плодове и зеленчуци, което прави вътрешното производство по-конкурентно.

Оползотворяване на новите технологии също е част от устойчивостта: прецизно земеделие (измерване на почвена влажност, сензори за нуждите на растенията), дронове за наблюдение на посевите, соларни панели в фермите (напр. фотоволтаици над оранжерии или върху покривите на обори, за ток) – всичко това може да повиши продуктивността, без да вреди на природата. Евдократичната държава би подпомагала финансово дребните стопани да внедрят такива решения.

Хуманното отношение към животните е друг морален стълб. Фермите за животни ще трябва да спазват високи стандарти за хуманно отношение – простор, достъп до паша, забрана на нехуманни практики. Моделът на семейната ферма с пасищно отглеждане би се поощрявал пред индустриалните ферми с клетки. Това не е само етика, а и качество – щастливите животни дават по-качествен продукт, а потребителите днес все повече държат на това.

Социалната справедливост в селското стопанство също би се повишила. Евдокрацията няма да търпи практики като експлоатация на сезонни работници (вкл. имигранти) срещу мизерно заплащане – инспекцията по труда би следила строго фермерите-работодатели да осигуряват достойни условия. В същото време, общностите ще се мобилизират да помагат – напр. доброволчески бригади (ученици, студенти) при брането на реколтата, което едновременно решава недостига на работна ръка и възпитава младежите на ценност към труда и храната.

Културният и морален аспект включва и възраждане на уважението към земеделеца. В едно евдократично общество трудът на този, който ни храни, ще бъде почитан, а не презиран. Това предполага промени в образованието – още от училище децата да научават практически откъде идва хлябът, как се гледат растения и животни. Общински празници на реколтата, фермерски фестивали в градовете – всичко това скъсява дистанцията между град и село, между производител и потребител. А когато има взаимно уважение, има и справедливост – гражданите с желание биха платили малко повече за местен продукт, знаейки че така подкрепят съседа си фермер, вместо безлична корпорация.

Дългосрочната устойчивост означава, че вземаме решения, мислейки за 10, 20, 50 години напред. Докато в годините на прехода често се гони бърз ефект (продай техника на скрап, изнеси жито и вземи пари сега), евдокрацията би планирала със хоризонт поколения напред. Това включва: запазване на плодородието на почвите (мерки срещу ерозия, обогатяване с угарки и зелено торене), съхранение на традиционните сортове и породи (създаване на семенни банки, подкрепа за автохтонни породи животни – като каракачанската овца, която е ценен генетичен ресурс), адаптация към климатичните промени (изследвания за сухоустойчиви сортове, система за застраховки при климатичен риск).

Всички тези мерки целят едно – земеделието да стане устойчиво благосъстояние, а не периодично кризисен сектор. Евдокрацията би измервала успеха не само с тонове и левове, а и с показатели като: колко млади семейства са останали на село тази година, увеличава ли се биоразнообразието по нивите, по-чиста ли е водата в напоителните канали, какво е здравето на хората (консумират ли качествени местни храни вместо вносни боклуци). Това са дългосрочни цели, които едно управление, насочено към доброто, би поставило над краткосрочната политическа изгода.

Таблица: Сегашна ситуация vs. Евдократична алтернатива

Накратко обобщаваме разликите между настоящия модел на земеделие в България и този, който евдократичното управление би преследвало, в следната таблица:

Заключение

Разгромът на българското земеделие през последните 30 години не е неизбежна съдба, а резултат от погрешни стъпки и бездействия, които могат да бъдат поправени. Масовата приватизация и ликвидация, отказът от държавна визия и защита, и късогледото фаворизиране на шепа отрасли доведоха до сегашната зависимост и слабост. Но примерите на други държави – както и собствените ни традиции отпреди това – показват, че има и друг път. Път на баланс между пазар и общност, където фермерите не са изоставени сами, а работят заедно, подкрепяни от обществото; където храната не е просто стока, а стратегически ресурс и културна ценност; където печалбата днес не засенчва благополучието утре.

Евдократичното управление предлага именно такава перспектива: дългосрочен, морален и народополезен подход към земеделието. В него дребният производител има глас и сила чрез кооперацията, потребителят – достъп до чиста и родна храна, а земята – грижата, която заслужава като наш дом и богатство. Разбира се, трансформацията не би била лека или бърза – ще изисква инвестиции, образование и най-вече промяна в мисленето. Но посоката е ясно очертана: от разрухата към възраждане, от зависимост към самостоятелност, от краткосрочна изгода към устойчиво развитие.

Българското село може отново да стане символ на плодородие и прехрана, вместо на упадък. За целта трябва да се учим от миналото, да внедряваме добрите практики от настоящето (Полша, Гърция, Румъния) и да прилагаме една нова философия на управление – такава, която поставя човека и земята в центъра на вниманието. Земеделието при едно евдократично управление би съчетало най-доброто от традицията с най-полезното от модерността, за да осигури благоденствие на народа и хармония с природата. Това е визията за едно бъдеще, в което България отново храни себе си – и го прави по един справедлив, устойчив и достоен начин.

Източници:

• Христов, В. „Земеделските кооперации са оставени на доизживяване“, в. Дума, 06.12.2013.
• Трендафилов, К. „Грешки на прехода или престъпления?“, в. Дума, 04.04.2013.
• Бонев, К. „12 пъти е спадът в производството на плодове“, Български фермер, 20.02.2013.
• Георгиева, А. „Мнение: Държавата да не задължава веригите, а да даде пример“, Agri.bg, 13.04.2020.
• Александров, К. „80% от продажбите на плодове и зеленчуци в Lidl Гърция са от местни производители“, Агрозона, 02.11.2016.
• Иванов, М. „Румънското земеделие е смес от иновации, технологии и глобално мислене“, 05.07.2017.
• Bulgaria ON AIR. „Изпаднали сме в абсолютна продоволствена зависимост...“, интервю с Т. Джиков, 31.10.2022.
• Agri.bg. „Как фермери спасиха млекозавод и създадоха най-големия кооператив в Полша?“, 2025.
• Wrzochalska, A. et al. “Apple production in Bulgaria and Poland – Comparative Analysis”, ERS Journal, 2025.